Решение № 471 от 10.04.2023, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 471 гр. Русе, 10.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Васил М. П. при участието на секретаря Антоанета П. Христова като разгледа докладваното от Васил М. П. Гражданско дело №

20224520105766 по описа за 2022 година

П. Т. П. твърди, че на 13.08.2021г. сключил договор за паричен заем № 196535 с „Креди Йес“ ООД за сумата 1000 лева при месечен лихвен процент- 3,330%, годишен процент на разходите- 48,156%, срок на погасяване- 12 месеца. Договорено било също така в чл.8 от договора, че ищецът заплаща и неустойка в размер на 930,58 лева ако не предостави обезпечения посочени в чл.6 от договора. Ищецът счита, че клаузата на чл.8 от договора относно неустойката е недействителна поради нарушаване на добрите нрави както и защото е неравноправна клауза по смисъла на ЗПК. Счита също, че с посочената клауза се нарушава ЗПК, тъй като същата урежда разходи по кредита, които не са включени в ГПР.

Иска се от съда да признае недействителността на посочената клауза, както и да бъде осъден ответника да заплати сумата от 50 лева, която е получена от „Креди Йес“ ООД по недействителната клауза.

Ответникът оспорва иска. Сочи, че представеният от ищеца договор за паричен заем не е подписан от същия. В съдебно заседание представя копие от договора, двустранно подписано от страните, за което признава, че е с идентично съдържание на договора представен от ищеца.

Предявеният иск е за нищожност на договора и негови клаузи е с правно основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД и чл. 22 от ЗПК във връзка с чл.10а , чл.11, чл.19 от ЗПК. Искът за връщане на сумата 50 лева заплатена по недействителната клауза е с правно основание чл.

55 ал.1 от ЗЗД.

От фактическа страна съдът намира за установено следното:

На 13.08.2021г. П. Т. П. сключил договор за паричен заем № 196535 с „Креди Йес“ 1

ООД (л.5-6) за сумата 1000 лева при месечен лихвен процент- 3,330%, годишен процент на разходите- 48,156%, срок на погасяване- 12 месеца. Съгласно чл.6 от договора заемателя имал задължение да обезпечи предоставения заем с гарант и още едно обезпечение по негов избор- ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга. Договорено било също така, в чл.8 от договора, че ищецът заплаща и неустойка в размер на 930,58 лева ако не предостави обезпечения посочени в чл.6 от договора, както и че заплащането на тази неустойка се разсрочва по начин подробно посочен в погасителния план.

Член 8 от договора е недействителен.

Уговореното плащане не представлява неустойка, тъй като същото няма присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функции. Съгласно чл. 71 от Закона за задълженията и договорите

„Изпълнението на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.“ Т.е. непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора) дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая обаче кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да го санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка и удобно разсрочва заплащането й заедно с периодичните вноски. Това е категорична индикация, че нито една от страните не е имала реално намерение по договора да се предоставя обезпечение, нито да се ползват правата на кредитора при непредоставено обезпечение по чл. 71 ЗЗД. Разбира се, право на всеки кредитор е да прецени от кои свои права желае да се ползва, но и задължение на съда е да търси действителната обща воля на страните (чл. 20 от ЗЗД), като настоящият състав счита, че тази воля е била обезпечение да не се предоставя, а да се заплати допълнителна сума некоректно наречена „неустойка“. За намерението на страните може да се съди и от други обстоятелства. Ако кредиторът наистина държеше да получи обезпечение, то той би могъл да отложи даването на кредит до получаването на обезпечението, каквато е обичайната практика при предоставянето на обезпечени кредити. На следващо място- ако заемателят можеше да предостави обещаните обезпечения- банкова гаранция, особен залог или поръчител, то той очевидно би могъл да получи кредитиране при многократно поизгодни условия и не би сключил процесния договор, нито би се обърнал към дружество за „бързи кредити“.

Дори и хипотетично да се приеме, че страните са допускали и възможността исканите обезпечения да се предоставят и тогава „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не е неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.

Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда (предсрочна изискуемост по чл. 71 от Закона за задълженията и договорите, което е вид преустановяване на действието на договора), а напротив- договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложения погасителен план, но при по-висока цена, 2 замаскирана като неустойка. Предвид изложеното договорената неустойка представлява възнаграждение и за това размера й следва да бъде включен в годишния процент на разходите, като така се стига до драстично нарушение на ограничението на ГПР предвидено чл. 19 ал.4 от ЗПК, а именно - ГПР да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва.

Съгласно трайната практика на ВКС неустойка, която е уговорена извън присъщите й обзщетителна и санкционна функции е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Предвид изложеното уговорената неустойка е недействителна и предявеният в този смисъл иск е основателен и следва да се уважи.

Тъй като между страните е безспорно, че ответникът е получил сумата от 50 лева въз основа на недействителната клауза, то същата е получена без основание и подлежи на връщане, и искът в този смисъл също е основателен.

Ответникът следва да заплати на ищеца разноски в размер на 100 лева, както и следва да заплати на процесуалния представител на ищеца възнаграждение в размер на 500 лева на основание чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата. Мотивиран така съдът РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между П. Т. П. с ЕГН ********** с адрес гр. Русе, **** от една страна и от друга страна „Креди Йес“ ООД , ЕИК 200688545, с адрес гр. Хасково, ул. “Лозарска” № 12, че член 8 от сключения между страните договор за паричен заем № 196535 от 13.08.2021г, предвиждащ заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е недействителен като неравноправна клауза в договор с потребител и като нарушаващ добрите нрави.

ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545, с адрес гр. Хасково, ул. “Лозарска” № 12 да заплати на П. Т. П. с ЕГН ********** с адрес гр. Русе, **** сумата 50 лева получена от „Креди Йес“ ООД като неустойка за непредоставено обезпечение по договор за паричен заем № 196535 от 13.08.2021г., както и 100 лева разноски по делото.

ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545, с адрес гр. Хасково, ул. “Лозарска” № 12 да заплати на основание чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата на адвокат Д. В. М. със служебен адрес гр. Пловдив ул. „Пещерско шосе“ № 81, ет.3, ап.Б сумата 500 лева възнаграждение за процесуално представителство по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Русенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Русе: _______________________

3