Решение № 26 от 06.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 26 гр. София, 06.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Боян Г. Бояджиев като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20241100504135 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „Банка ДСК“ АД срещу решение от 03.08.2023 г. по гр.д. №71987/2021 г. на Софийския районен съд, 26 състав, в частта, в която е уважен предявеният от З. Й. А. срещу жалбоподателя отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК за сумата от 14 076,39 лв., представляваща неплатена главница по договор за банков кредит, ведно с неплатената законна лихва върху нея от 13.01.2012 г. до окончателното и изплащане, за които са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 24.01.2012 г. по гр.д. №1930/2011 г. по описа на СРС, 118 състав, претендирани по изпълнително дело №351/2012 г. по описа на ЧСИ Б.Б., като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото, както и държавна такса по сметка на СРС.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно – постановено в противоречие с материалния закон, и необосновано. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е изчислил давностните срокове, като не е съобразил разпоредбата на чл.3 ЗМДВИП, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, както и съответните изменения на същата разпоредба.

Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявения иск за недължимост на процесните вземания. Претендира разноски.

Въззиваемата страна З. Й. А. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението в частта, в която е върната исковата молба за главницата за разликата над посочения по-горе размер, за договорната лихва и за разноските, имащо характер на определение, е обжалвано от ищеца, но е потвърдено с определение, постановено по гр.д.

№1093/2024 г. по описа на СГС, поради което решението е влязло в законна сила в тази му 1 част.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно поради следното:

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.

Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.

При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.

С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и 2 др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.

По делото не е спорно, че по повод процесните вземания в полза на „Банка ДСК“ ЕАД е издаден изпълнителен лист от 24.01.2012 г. по ч.гр.д №1930/2011 г. по описа на СРС, 118 състав.

По молба от 14.03.2012 г. е образувано изп.д. №20128560400351 по описа на ЧСИ Б.Б. по описания по-горе изпълнителен лист, като с молбата за образуване на изп. дело взискателят е поискал от ЧСИ да наложи запор върху банкови сметки, вземания и движими вещи на длъжника, възбрана върху недвижими имоти, както и на ЧСИ на основание чл.18 ЗЧСИ му е възложено извършване на всички действия за събиране на присъденото вземане.

По делото не е спорно, а и е установено от приетото по делото копие на описаното по-горе изпълнително дело се установява, че последното изпълнително действие е било извършено от ЧСИ на посочената дата 11.10.2016 г., а с постановление от 17.11.2020 г. производството по изпълнителното дело е било прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, тъй като в продължение на 2 г. не са поискани изпълнителни действия от взискателя.

Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика /определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С изтичането на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.

По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на процесните вземания, за които са налице заповеди за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и са издадени и изпълнителни листове. Настоящият съдебен състав намира, че процесните заповеди за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК са влезли в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414 3 ал.2 ГПК, доколкото по делото това обстоятелство е безспорно между страните, респ. липсват твърдения и представени доказателства за подадено възражение от длъжника по чл.414 ГПК.

Според т.3 ТР №2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.

Перемпцията е без правно значение за давността. Когато изпълнителният процес е прекратен поради перемпция на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не е образувал ново дело, като във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ.

Съгласно мотивите по ТР №2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, молба, в която е посочен начинът на изпълнение води до прекъсване на давността, включително и когато първоначалната и нередовност е поправена - чл.426 ал.3 ГПК вр. чл.129 ГПК. Молбата за проучване на имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността, както е изяснено в т.10 ТР №2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, но съединена с искането за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил при това проучване, молбата е редовна - чл.426 ал.4 вр. чл.426 ал.2 изр.2 и ал.1 ГПК и прекъсва давността.