Решение № 3073 от 25.04.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............... гр.София, 25.04.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на пети февруари през 2019 година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА

БОРЯНА

ВОДЕНИЧАРОВА при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско дело № 16 729 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от

18.07.2018 г. на ответника З. „У.“ АД срещу решението от 27.06.2018 г. по гр. дело № 36124/2017 г. на Софийския районен съд, 119 състав в частта, с която е уважен предявения срещу жалбоподателя от ищцата П.К.К. иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на сумата над 1 500 лв. до уважения размер от 4 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 10.02.2016 г., ведно със законната лихва от 10.02.2016 г. до окончателното изплащане.

Поддържа се, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, тъй като присъдения размер на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди е силно завишени с оглед характера на уврежданията и икономическата конюктура към момента на настъпване на застрахователното събитие.Първоинстанционният съд не бил съобразил и съдебната практика по сходни случаи / с конкретно посочени във въззивна жалба решения/ и не е изложил конкретните показатели въз основа на които е формирал преценката си за размера на дължимото обезщетение.Необоснован бил и изводът на съда, че ищцата е загубила за кратко съзнание, тъй като по делото липсват каквито и да е обективни данни за този факт.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението на СРС и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск за разликата над 1 500 лв. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – ищца П.К.К., чрез процесуалния си представител оспорва въззивната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част..

Решението на СРС в частта, с която е отхвърлен предявения от ищцата срещу З. „У.“ АД иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер от 5 000 лв., не е обжалвано от ищцата и е влязло в сила. Решението на СРС в частта, с която е уважен, предявение от ищцата срещу З. „Б.И.“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ не е обжалвано от ответника и е влязло в сила.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемите страни, приема следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в му обжалваната част. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите в жалбата на ответника З. „У.“ АД, следва да се добави следното:

Противно на доводите в жалбата обжалваното решение е правилно и обосновано, като СРС не е допуснал нарушение на материалния закон при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл.52 ЗЗД, на 8 000 лв., което ответниците са осъдени да заплатят по равно – или по 4 000 лв. Прилагайки законоустановения принцип за справедливост при определяне на дължимото на ищцата обезщетение за възмездяване на понесените от нея неимуществени вреди в резултат на настъпилото на 10.02.2016 г. ПТП, първоинстанционният съд е отчел задължителните указания по приложението на чл.52 ЗЗД, съдържащи се в т.II на ППВС № 4/1968 г., според които понятието

„справедливост“ по смисъла, вложен от законодателя и посочената норма, не е абстрактно, а всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства – начинът на извършване на деликта, характерът на увреждането, произтичащите от него физически и психологически последици за увредения и техния интензитет. На следващо място съгласно трайната съдебна практика, обективирана освен в ППВС № 4/68 г., а и в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК / решение № 749/05.12.2008 г., по т.д. № 387/2008 г. на II т.о., № 124/11.11.2010 г. по т.д. № 708/2009 г. на II т.о., № 66/03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г., № 31/25.03.2014 г. по т.д. № 1203/2013 г. на II т.о. и много други, понятието

„неимуществени вреди“ включва всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни битови неудобства и емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но създаващи социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното състояние. Критерият за справедливост, поради паричния израз на обезщетението, е всякога детерминиран от съществуващата в страната икономическа конюктура и от общественото му възприемане на даден етап от развитие на самото общество в конкретната държава.

От събраните в първата инстанция доказателства /медицинска документация, заключение на СМЕ/ се установява, че вследствие на процесното ПТП ищцата П.К. е получила травматични увреждания

- контузия на главата и на шията, сътресение на главен мозък, което е най-леката степен на травма на мозъка и се изразява в краткотрайни нарушения на съзнанието по време на травмата, непълен или непоследователен спомен за последната, главоболие, гадене, световъртеж, като оздравителният процес е продължил около 1 месец и към настоящия момент здравословното състояние на ищцата е възстановено.

Същевременно, като неимуществени вреди следва да се отчете и преживения от ищцата стрес от самото

ПТП, който предвид механизма на ПТП и удара на двете МПС /автобус и лек автомобил/, несъмнено е бил значителен. Ето защо неоснователно се явява възражението на въззивника, че неправилно

СРС е приел, че ищцата е получила травматично увреждане – сътресение на главен мозък, изразяващо се във временна загуба на съзнанието по време на травмата.

От друга страна, при определяне размера на обезщетението, първоинстанционният съд се е съобразил с конкретните социално-икономически условия в страната към датата на увреждането /м.02.2016 г./, обективен критерий за които безспорно е нивото на застрахователно покритие при едно пострадало лице, установено в § 27 от ПЗР на КЗ /отм./, което към този момент е 1 000 000 лв. за неимуществени вреди при смърт или телесно увреждане на едно лице. Критерият за справедливост, поради паричния израз на обезщетението, е всякога детерминиран от съществуващата в страната икономическа конюктура и от общественото му възприемане на даден етап от развитие на самото общество в конкретната държава. Следва да се посочи, че цитираните в жалбата съдебни решения, постановени по сходни казуси /по отношение на вида на уврежданията/, касаят застрахователни събития, настъпили пет и повече години преди процесното събитие, поради което не са относими към конкретния случай..

С оглед изложеното въззивният съд приема, че при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от 8 000 лв. за преживените от ищцата телесни и психически увреждания, първоинстанционният съд се е съобразил изцяло с трайната съдебна практика и правилно е възприел и отразил в съобразителната част на решението си обема на претърпените от ищцата, както телесни болки и страдания, така и емоционалните изживявания, дали отражение върху психиката й, и е обсъдил същите в съответствие с посочените по-горе задължителни указания.

Ето защо, решението на СРС в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора и с оглед направеното искане на процесуалния представител на въззиваемата страна, за осъществената от него защита във въззивното производство, следва да му се присъди възнаграждение по реда на чл.38, ал.2