Решение № 1454 от 13.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1454 гр. София, 13.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-18 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър В. Боснешки при участието на секретаря Славка Кр. Димитрова като разгледа докладваното от Петър В. Боснешки Гражданско дело № 20251100100517 по описа за 2025 година

С исковата молба, както и след допуснато увеличение по реда на чл.214 ГПК, е предявен иск от Х. Т. И., ЕГН **********, чрез адв. С. И., срещу Административен съд София град, адрес: гр. София, ул. „*******, с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, вр. чл.6, пар.1 ЕКПЧ, за осъждане на ответника да му заплати обезщетение в размер на 25 005,00лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в породени негативни чувства на фрустрация, малоценност и безпомощност, накърняване на чувството за справедливост, загуба на доверие в правораздаването и неговите функции за защита на основни права, гарантирани в ЕКПЧ и изобщо в държавността, които вреди са причинени от забавено произнасяне по адм.д. №27/2022г. по описа на АССГ и к.адм. дело № 9972/2023г. по описа на АССГ, 4 - ти касационен състав, за периода от 21.06.2022г./когато първоинстанционното дело е обявено за решаване/ до 26.02.2024г./когато е постановено окончателното решение в касационното производство/.

Ищецът твърди, че първоинстанционното дело е обявено за решаване от АССГ на 21.06.2022г., но било постановено решение едва на 02.08.2023г., т.е.. след 1 (една) година, 1 (един) месец и 2 (две) седмици, много след срока по чл.235,ал.5 ГПК - решение, което е забавено над 13 пъти от законовия срок, явно не е постановено в "разумен срок" по чл. 6 §1 от ЕКПЧ.

Ищецът е изложил подробни твърдения за давани указания във връзка с редовността на касационното административно производство, които ищецът счита, че са били лишени от правно основание, поради което допълнително са забавили разглеждането и решаването на делото в разумен срок.

Във връзка с изложените твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, ищецът счита, че е налице нарушение на чл.6, пар.1 от ЕКПЧ, изразяващо се в нарушаване на разумния срок за разглеждане и решаване по адм.д.№27/2022г. по описа на АССГ и к.адм. дело № 9972/2023г. по описа на АССГ, 4 - ти касационен състав, за периода от 21.06.2022г./когато първоинстанционното дело е обявено за решаване/ до 26.02.2024г./когато е постановено окончателното решение в касационното производство/.

В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът 1

АССГ е изразил становище, че искът е недопустим. При условията на евентуалност се иска отхвърляне на иска като неоснователен. Поддържа се, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника за твърдените като претърпени от ищеца, неимуществени вреди, както и че са налице обстоятелства изключващи, респ. намаляващи отговорността му, като в тази връзка са изложени подробни фактически твърдения, свързани с хода на протичане на разглеждането на производството по касационно адм. дело № 9972/2023г. по описа на АССГ и са приложени писмени доказателства. Отправя се искане за отхвърляне на предявения иск, както и за присъждане на разноски - юрисконсултско възнаграждение.

След като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК, Софийски градски съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Съдът намира, че производството е допустимо, поради което и следва да се произнесе по съществото на делото.

По основателността:

От приобщеното административно производство по адм.д. 27/2022 г. на АССГ се установява, че то е било образувано по искова молба на Х. И. срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, с която е претендирано обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от това, че е бил настанен в килия със затворници – пушачи и така е бил принуден да търпи пасивно пушене, въпреки инвалидизирането си поради преболедувана туберколоза.

Последното заседание по делото е проведено на 21.06.2022г. (протокола, л. 419 и следващите, том 2 от адм.д.27/2022г. на АССГ). На тази дата съдът е обявил, че ще се произнесе с решение, а такова е постановил на 02.08.2023г. (решението, л. 459 и следващите, том 2 от адм.д.27/2022 г. на АССГ).

На 29.08.2023г. е подадена касационна жалба срещу решението по адм.д.27/2022 г. на АССГ. Тя е била нередовна и след изпълнението на указанията на съда и след размяната на книжа, на 18.10.2023 г. е образувано касационно адм.дело № 9972/2023 г. На 25.10.2023 г. съставът, на който делото е било разпределено се е отвел, защото един от членовете му е съдия, който е постановил обжалвания акт (определението, л. 45 от кас.адм.дело № 9972/2023 г. на АССГ). На същата дата (25.10.2023г.) е избран нов състав, който да разгледа делото (протокола, л. 46 от кас.адм.дело № 9972/2023 г. на АССГ). На 30.10.2023г. касационната жалба отново е оставена без движение (разпореждането, л. 4 от кас.адм.дело № 9972/2023 г. на АССГ). На 03.11.2023 г. ищецът Х. И. е поискал отвод на съдия, участващ в състава, определен да се произнесе по касационната жалба (искането, л. 51 и следващите от кас.адм.дело № 9972/2023 г. на АССГ). На 06.11.2023г. съставът се е отвел (определението, л. 98 от кас.адм.дело № 9972/2023 г. на АССГ). На следващия ден (07.11.2023 г.), дадените на 30.10.2023 г. указания са били изпълнени от ГД „Изпълнение на наказанията“ (молбата, л. 99 от кас.адм.дело № 9972/2023 г. на АССГ). На 14.11.2023 г. е избран нов състав, който на 08.12.2023 г. е насрочил делото в открито съдебно заседание на 09.02.2024г. (разпореждането, л. 104 от кас.адм.дело № 9972/2023 г. на АССГ). В това заседание е даден ход по същество и съдът е обявил делото за решаване (протокола, л. 267 и следващите от кас.адм.дело № 9972/2023 г. на АССГ), а на 26.02.2024 г. е обявено решението на съда (л. 311 и следващите от кас.адм.дело № 9972/2023 г. на АССГ). Така производството по кас.адм.дело № 9972/2023г. на АССГ е приключило за малко повече от 4 месеца.

На обезщетяване по реда на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ подлежат вредите, които са настъпили от нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок. Вредите следва да са пряка и непосредствена последица от нарушаване на неимуществените права, а причинната връзка е пряка, когато нарушението на правото е необходимо условие за настъпване на вредите и когато тези вреди обичайно настъпват при подобни хипотези.

Предмет на установяване в настоящото производство е общата продължителност на 2 административното дело, с оглед на неговата фактическа и правна сложност, като съдът преценява осъществяването на отделните забавяния, причината, която ги е предизвикала с изключение на забавянията, дължащи се на поведението на претендиращата обезщетение страна. Държавата отговаря за тези забавяния, тъй като е длъжна да установи правила, както и спазването им, предвид предотвратяване на последиците от недобросъвестно упражняване на права и недобросъвестно изпълнение на задължения. Отговорността по чл.2б ЗОДОВ не е обусловена от виновно поведение на лицата от състава на държавните органи, които в делото участват като процесуални субституенти, тъй като вредите се формират от забавяне разглеждането на делото над разумния срок.

Съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС - всяко лице, при решаването на правен спор относно негови граждански права /в случая за присъждане на обезщетение от нарушението им/, има право на гледане на делото в разумен срок.

С оглед обсъдените по-горе доказателства безспорно се установява допуснато нарушение за правото на разглеждане на делото в срок. Това забавяне е допуснато при произнасянето с решение по първоинстанционното адм.дело № 27/2022 г. по описа на АССГ.

От обявяването на делото за решаване до обявяването на акта на съда са изминали 1 година, 1 месец и половина. Такова забавяне не може да се оправдае с фактическата и правна сложност на делото, нито е повлияно от поведението на ищеца. Допуснато е нарушение на разпоредбата на чл.235, ал.5 ГПК. В останалата част производството по делото е протекло в разумни срокове като от образуването на касационното производство до окончателното му приключване са изминали 4 месеца, през който период са давани указания за изправяне на нередовности на касационната жалба, проведено е открито съдебно заседание и е обявено решението на съда. Дадените от съда указания са били за внасяне на държавна такса, поради което не са лишени от основание.

Предвид гореизложеното съдът намира, че искът е доказан по своето основание, като безспорно на ищеца се дължи обезщетение за констатираното забавяне на производството.

Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото.

Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл.2б ЗОДОВ се определя глобално за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече - с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди; респ. - не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца.

Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната; следва да се отчита, че самото осъждане (признаването на факта на увреждащото поведение), само по себе си също има репариращ ефект за пострадалия, предвид нематериалния характер на увреждането му.

Предвид горното съдът намира, че действителния размер на обезщетението е в размер на 2 000 лв. като в останалата част заявената претенция е неоснователна.

При определяне размера на обезщетението съдът взе предвид съдебната практика по 3 аналогични случаи от забавено правосъдие по чл.2б ЗОДОВ, касаещи сходни случаи (Решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС).

Освен конкретната продължителност на производството съдът при определянето на размера на обезщетението отчита, че забавеното производство в крайна сметка е приключило с решение, с което искът на ищеца е отхвърлен като неоснователен.

С оглед основателността на главната искова претенция, основателна се явява и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба (15.02.2024) до окончателното й изплащане.

По разноските:

Съгласно чл.10, ал. 3 ЗОДОВ, при частично уважаване на иска, съдът следва да осъди ответника да заплати разноските по производството и да заплати на ищеца внесената държавна такса.

Ищецът е направил разноски за държавни такси в размер на 10,00лв., които следва да му бъдат присъдени.

Видно от представеното по делото пълномощно (л. 9 от делото на СРС) ищецът е бил представляван от адв. С. И. - САК, безплатно на основание чл.38, ал.1 от ЗА.

В хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв адвокатите могат да предоставят безплатна правна помощ на материално затруднени лица. При безплатна правна помощ, осъществена по договор между страна по дело и адвокат, не намира приложение Законът за правната помощ. Ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, съдът определя възнаграждение на адвоката по правилата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв. Адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв се дължи директно на адвоката и не представлява разход на представляваната от него страна, но по своя характер задължението за неговото заплащане от ответната страна е задължение за заплащане на разноски по смисъла на чл. 78, ал. 1 ГПК – този извод се подкрепя от нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, приложима, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски. В този смисъл е и константната съдебна практика, намерила израз в Определение № 643 от 7.12.2022 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 2370/2022г.