Определение № 5924 от 18.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5924 гр. София, 18.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Розинела Янчева Касационно гражданско дело № 20248002101411 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1022/15.01.2024 г., подадена от З. Н. К., чрез адвокат Б. М., срещу решение № 1415 от 06.12.2023 г. по гр. д. № 2515/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261597 от 11.05.2022 г. по гр. д. № 11105/2019 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от Б. А. К., Е. А. Б.

(конституирани на основание чл. 227 ГПК на мястото на първоначалния ищец А. Г. К. и З.

Н. К. срещу И. С. М., И. А. М. и А. А. Ш. (последните двама като наследници на А. М.) и „ТЗлизинг“ ЕООД обективно съединени искове, с правна квалификация чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД, чл. 17 ЗЗД и чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗС за прогласяване недействителността на договор за покупко-продажба, сключен на 18.08.2005 г., поради персонална симулация на страната на купувача; за установяване спрямо ответниците собствеността на ищците като действителни купувачи по договор от 18.08.2005 г., евентуално установяване собствеността на ищците на основание придобивна давност, в периода 18.08.2005 г. – 23.08.2019 г.

Софийски апелативен съд е съобразил, че в исковата молба А. Г. К. и З. Н. К. твърдят, че на 18.08.2005 г. бил сключен договор за покупко-продажба между „Т3лизинг“ ЕООД, в качеството на продавач, и ответницата И. С. М., в качеството на купувач, досежно недвижим имот, изграден на груб строеж и представляващ ателие № *, във вход А, сграда блок А, на 4ти етаж, с площ от 44.60 кв.м, състоящ се от коридор, дневна с кухненски бокс, баня с тоалетна и тераса, при съседи: коридор, ателие № *, улица, ателие № *, заедно с 1.51 % ид. ч. от общите части на сградата, за продажна цена в размер на 10 630 лв. Твърди се, че сделката е сключена при условията на персонална симулация на страната на купувача, като 1 действителен купувач е А. Кутанов, който е заплатил и продажната цена. Подставеното лице е посочено като купувач по сделката, тъй като ищците са били в брак с други лица, като било договорено след прекратяване на брака И. М. да прехвърли имота на ищците. Отправят искане до съда да прогласи нищожността на сделката като симулативна и прикриваща договор за продажба между „Т3лизинг“ ЕООД (продавач) и А. Г. К. и З. Н. К. (купувачи).

При условията на евентуалност се претендира установяване в отношенията с ответниците, че ищците са придобили собствеността върху имота на основание придобивна давност, текла в периода 18.08.2005 г. - 23.08.2019 г., през който единствено те са стопанисвали и поддържали имота, както и са го отдавали под наем. От своя страна, ответниците И. С. М., И. А. М., А. А. Ш. са оспорили исковата претенция с доводи, че сключената сделка е породила целените от страните правни последици и не е налице твърдяната недействителност, а отделно от това не са налице елементите от фактическия състав на придобивната давност.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното:

По силата на договор, сключен на 18.08.2005 г., „Т3лизинг“ ЕООД е продало на И. С. М. правото на собственост върху недвижим имот, изграден на груб строеж, представляващ ателие № 11 (подробно описано по-горе), заедно с 1.51 % ид. ч. от общите части на сградата и толкова от ПИ, върху който е построена, за сумата от 10 630 лв., от която сума 10 335 лв. е стойността на ателието, а 295 лв. – на земята, която сума продавачът е заявил, че е получил преди подписване на договора. От събраните по делото гласни доказателства и представените договори се установява, че имотът е бил отдаван под наем. Съгласно договор за наем, сключен на 01.11.2015 г., З. К. е предоставила на Д. В. ателие № 11, при месечен наем от 300 лв. Това се установява и от извлечение от банкова смета на А. К., от което е видно, че в периода след м. август 2017 г. до м. декември 2018 г. са извършвани регулярни преводи, с основание наем, в размер на 300 лв. Същевременно съдът е посочил, че от извлечения от банкова сметка на И. М. се установява, че в периода от м. ноември 2015 г. до м. юни 2017 г. Д. В. е превеждал суми с основание наем. Отказал е да кредитира показанията на свидетеля В., че при сключване на договор за наем за жилището е превеждал суми само по сметка на А. К., тъй като данни за това са налице за 2017 и 2018 г. По сметка на И. М. също са превеждани парични суми с основание „наем“ и в периода от м. януари 2015 г. до м. октомври 2015 г. от Н. А., в размер на 300 лв. месечно. Съдът е визирал, че по делото не се спори между страните, че сумите от наемно правоотношение са именно относно процесното жилище. Взел е предвид и представени квитанции към приходни касови ордери за извършено от А. К. плащане в полза на „Т3лизинг“ ЕООД, в периода от 16.07.2003 г. до 23.04.2004 г., на сума в размер на 10 975.30 лв., както и на 3082 евро, в периода от 07.02.2004 г. до 04.08.2005 г.

Софийски апелативен съд е съобразил събраните гласни доказателства. Посочил е, че от показанията на свидетеля Ч. се установява, че след 2012 г. същият не е посещавал процесното жилище, находящо се в „М.“, на ет. 4, но знае, че преди 2011 г. И. М. е живяла в него, след което то е отдавано под наем на различни лица. От показанията на свидетеля В. се установява, че жилището е ползвано и от друг наемател 2-3 години преди 2015 г. (в периода 2

2012 – 2015 г.), като негов наемодател е била З. К.. От показанията на свидетеля А. се установява, че същият познава А. К., с който е поддържал контакт в периода от 1999 г. до 2008 г., когато последният споделил, че иска да закупи жилище от работодателя си, на когото всеки месец е плащал парична сума. Споделял му, че е закупил жилището, и намерението си да го прехвърли на брат си, тъй като няма брак с жената, с която живее на съпружески начала. Посещавал е жилището по повод извършване на ремонт.

При така установената фактическа обстановка, Софийски апелативен съд е приел от правна страна следното:

Съгласно чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД привидните договори са нищожни. Такива са договорите, при които страните са се съгласили, че няма да бъдат обвързани от правните им последици, а целят създаването на привидност пред третите лица за това какви са действителните им отношения. Привидността бива относителна и абсолютна. При абсолютната симулация страните изобщо не желаят да се обвържат от последиците на сключения договор и без да прикриват друго съглашение, а когато страните сключат договора, но не желаят да се обвържат с него, а с последиците на друго прикрито съглашение, е налице относителна симулация. В този случай привидното (външно обективирано) съглашение е нищожно на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД, като в отношенията между страните се прилагат правилата на прикритото, ако са налице условията за неговата действителност - чл. 17, ал. 1 ЗЗД. За да се приеме абсолютна симулация и в този смисъл нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД, следва да се установи, че страните по оспорения договор не са имали воля да се обвържат от него, конкретно да се прехвърли правото на собственост върху имота срещу заплащането на определена цена, а са го сключили само за да създадат привидна правна последица, настъпването на която не са желаели. Съответно, за да се приеме относителна симулация по чл. 17 ЗЗД, следва да се установи, че действителната воля на страните е била вместо с продажба да се обвържат с друг договор. И в двете хипотези привидността не се предполага, а подлежи на главно и пълно доказване от ищеца. Принципно симулацията се установява с писмено доказателство, наречено „обратно писмо“, в което страните са обективирали признанието за привидност на сключения договор, респ. прикритото съглашение. Софийски апелативен съд е посочил, че в казуса пред него поддържаната от ищцовата страна симулативност на договора за продажба не се основава на „обратно писмо“, което да съдържа изявление на продавачите и/или ответника, че волята им при неговото сключване е била различна от тази, изразена в съставения нотариален акт, нито по делото са представени писмени доказателства от категорията на тези по чл. 165, ал. 2 ГПК, които да сочат за вероятна привидност. При наведеното от ответната страна твърдение, че е придобила имота като действителен купувач, с влагане на собствени средства, събраните по делото единствено разписки за платени в полза на продавача „ТЗлизинг“ ЕООД вноски за апартамент на името на А. К. не са достатъчни да обосноват вероятност за наличието на фигурата на „сламения човек“. Според съда, дори да се приеме допустимост на гласните доказателства, от тях не се установява симулацията на купувача. Така от показанията на свидетеля А., който е бивш колега на К., се установява намерението на последния да закупи жилище в „М.“ и вероятността да бъде 3 записано на брат му, но в тази част съдът е приел, че показанията не удостоверяват преки лични възприятия на свидетеля, а данни, събрани от заинтересованата страна - ищец.

Показанията на свидетеля В. пък не удостоверяват данни за каквато и да било привидност по сделката, а единствено, че ищците са се представили за собственици на жилището, отдадено му под наем.

Въз основа на така изложеното, Софийски апелативен съд е приел за неоснователна исковата претенция за нищожност на договора на твърдяното основание.

Въззивният съд е изложил, че за да бъде уважен предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗС, следва да е налице непрекъснато владение в продължение на 10-годишен период от време. Нормата на чл. 68, ал. 1 ЗС дава определение за владението, като съгласно нея следва да са налице в условията на кумулация два елемента: обективен - упражняването на фактическа власт върху вещта, и субективен намерение за своене на същата вещ. Разпоредбата на чл. 68, ал. 2 ЗС дефинира държането, като го определя като упражняване на фактическа власт върху вещта, която лицето държи за другиго.

Софийски апелативен съд е приел, че в случая ищците са установили фактическа власт върху имота след извършване на ремонтни дейности в него, непосредствено след закупуването му през 2005 г., до 2012 г. В същото време по делото се установява от показанията на свидетеля Ч. и дадените от И. М. показания пред длъжностно лице в хода на досъдебно производство, че М. е живяла в жилището до 2012 г., след което то е отдавано под наем. Установява се също така, че на М. е заплащан наем в периода от 2015 г. до 2017 г. Така излoжeното е дало основание на съда да заключи, че владението върху имота, като елемент от правото на собственост на ответниците, не е прекъсвано за период от 10 години. За ирелевантно е счетено обстоятелството, че имотът е отдаван под наем от ищцовата страна, тъй като наемен договор може да сключи всяко лице, включително и без да е собственик на вещта. Според въззивния съдебен състав не се установява по делото, при доказателствена тежест на ищците, че те са упражнявали фактическата власт върху имота в предвидения от материалния закон срок от 10 години, за да го придобият по давност.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК.

На първо място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е формулиран въпросът: Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди и другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни.

Сочи се противоречие на въззивното решение по този въпрос с приетото в: ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС – т. 19, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.

№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 589/29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 1985/17.10.2005 г. по гр. д. № 1075/2005 г. на ВКС, IV г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 460/27.05.2010 г. по гр. д.