Определение № 3445 от 19.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3445 гр. София, 18.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Д. като разгледа докладваното от Иво Д. Касационно търговско дело № 20248002901765 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК: 030269049, срещу въззивно решение № 79 от 14.03.2024 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д № 526 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 69 от 23.06.2023 г., постановено от Окръжен съд – Добрич по т.д. № 105 по описа на съда за 2022 г. в неговата част, с която е осъден касатора да заплати на ищцата К. В. А., ЕГН: **********, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата 11000 лв. - обезщетение за обезвреда на претърпените от нея неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие на ПТП, настъпило на 07.04.2021 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 31.05.2021 г. до окончателното изпълнение на задължението, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, и поради необоснованост.

В касационната жалба изрично се заявява, че правилно, с оглед събраните по делото доказателства, АС - Варна е установил механизма на увреждането и е направил извод за съпричиняване на вредоносния 1 резултат от страна на пострадалата, поради неизползване на обезопасителен колан, както и че правилно въззивният съд е определил и размера на това съпричиняване от ищцата.

Касаторът счита обаче, по подробно изложените в жалбата съображения, че определеният от съда по реда на чл. 52 от ЗЗД размер на обезщетение за неимуществени вреди е силно завишен и несправедлив, и не отговаря на реално претърпените, и доказани в хода на първоинстанционното производство душевни болки и страдания, резултат от противоправното поведение на деликвента. Същият размер касаторът намира и за несъобразен с обичайната съдебна практика за обезщетяване за подобни по вид и тежест вреди, съгласно която присъжданите обезщетения за подобни травми са в пъти по-ниски, в каквато насока се цитират съдебни актове.

Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърляне на предявените срещу касатора искове в уважената им част, със законните последици, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излага, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с постоянната практика на ВКС, изразена в ППВС № 4 от 1968 г., относно материалноправния въпрос за приложението на установения в чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливост и критериите за определяне на обезщетението за причинените от деликта неимуществени вреди и тяхната релевантност за справедливия размер на обезщетение или по-конкретно по въпросите:

1. Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на обезщетението?

2. Длъжен ли е съдът да търси „справедлив и точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий, като без да излага конкретни, ясни и задълбочени мотиви определи обезщетение, което е няколко пъти по-високо от определеното по сходни случаи?

3. Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /завишено/ с 2 оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?

4. Следва ли да се допуска обезщетението /поради неговата прекомерност/ да се превръща в средство за обогатяване и повишаване стандарта на живот на увредените лица и определянето му да води до изкривяване волята на законодателя /за баланс между вреди и обезщетение/ и до компрометиране на принципа за справедливост, заложен в нормативната уредба?

Като се цитира главното съдържание на ППВС № 4/68 г. в относимата му част и доразвиващите го много решения на ВКС по чл. 290 от ГПК се сочи, че в обжалваното решение, при относително правилно възпроизвеждане в мотивите на съда на фактическата обстановка по делото и обсъждане на събраните доказателства, Апелативен съд - Варна неточно е приложил въведения с чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост като е определил изключително завишен размер на обезщетение за неимуществени вреди от 50000 лв., като не е оценил в достатъчна степен и не е придал необходимото значение на поредица, изложени от касатора конкретни, според него обективно съществуващи и установени по делото факти.

Касаторът счита, че подробно изложеното от него обосновава извода, че в обжалвания съдебен акт е вложено различно от съдържащото се в практиката на ВКС и в указанията, дадени в т. 11 на ППВС № 4 от 1968 г. по приложението на чл. 52 от ЗЗД, разбиране за справедливост, като критерий, по който следва да бъде определено обезщетението в размер, достатъчен за възмездяване причинените неимуществени вреди, което доказва наличието на основанието за допускане на касационно обжалване, посочено в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Поставят се и процесуалноправните въпроси:

Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните? Следва ли формираният от съда правен извод относно основателността на претенцията да е резултат от обсъждане в логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК и чл.

236, ал. 2 ГПК, както и на доводите на страните, или същият може да 3 почива само на предположения и противоречиво възприети факти?

Касаторът счита, че въззивният съд неправилно и едностранно е ценил събраните доказателства и доводите на страните по делото, както и че не е разгледал в нужната пълнота възраженията му срещу основателността на претенциите в заявените размери, в резултат на което е достигнал до погрешно заключение относно основателността на исковете, при което е действал в противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 1649 по описа на ВКС, IV ГО за 2010 г., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т.д. № 2366 по описа на ВКС, ТК, II ТО за 2013 г., решение от 22.02.2011 г. по гр.д. № 1863 по описа на ВКС, IV-то Г.О. за 2010 г., решение от 09.05.2011г. по гр.д. № 421 по описа на ВКС, IV-то Г.О. за 2009 г., решение от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761 по описа на ВКС за 2010 г. и др.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, процесуалният му представител претендира възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК по реда на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора иск в уважения му и с обжалваното въззивно решение размер, въззивният съд, като е възпроизвел подробно установеното по делото от фактическа страна, включително от изслушаните по делото свидетелски показания и заключения на вещи лица досежно механизма на процесното ПТП, претърпените от ищцата от същото увреждания, болки и страдания, здравословното, включително психическото й състояние, повлияването й от проведеното лечение и прогнозите за пълното й възстановяване, е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, 4 част от мотивите си към обжалваното решение, че: В конкретния случай ищцата е била на 37 години към датата на инцидента, като в резултат на причинените й травматични увреждания е търпяла болки и страдания, поинтензивни в първоначалните дни след нараняването на крака и след проведената оперативна интервенция за овладяване на счупването на раменната става. По време на целия възстановителен период, продължил около шест месеца, е била с ограничени движения в областта на дясната ръка, затруднена да стъпва на наранения крак и да се придвижва самостоятелно, с трудности в самообслужването и нужда от помощ, което е довело до занижаване на самооценката, негативни емоционални преживявания, чувство на непълноценност. Оздравителният процес е приключил, основните движения на увредения горен крайник са възстановени, но с дефицит при отвеждането на ръката, което по първоначално решение на ТЕЛК е отчетено като 10 % трайно намалена работоспособност. Ищцата очаква ново освидетелстване, за което е подала нужните документи пред ТЕЛК.

Контузията на дясната колянна става е отзвучало напълно. Налице са загрозяващи остатъчни белези от нараняванията и проведеното оперативно лечение на раменната става. След приключване на основния оздравителен процес ищцата не е била способна да изпълнява работата, на която е била назначена преди катастрофата, поради което се принудила да прекрати трудовото правоотношение и да се преориентира към по-лека и поносима за изпълнение работа. Претърпяното ПТП, получените лично телесни увреждания и възприетото нараняване и страдание на множество хора се е отразило крайно негативно и върху психиката на ищцата. Симптомите и характеристиките на преживяната масивна психотравма са се запазили, персистирали в периода след катастрофата, като е поставена диагноза „посттравматично стресово разстройство“, която е актуална и изисква консулт с психиатър и провеждане на специализирано лечение.

Установените фактически данни относно претърпените болки и страдания и очертаните прогнози са мотивирали въззивния състав да приеме, че справедливият размер на дължимото обезщетение е 50000 лева. Именно този размер според въззивния съд съразмерно и адекватно кореспондира с тежестта на понесените травми и отговаря на обществено-икономическите условия в страната към релевантния за определяне на обезщетението момент 2021 година, индиция за което са лимитите на застрахователни покрития по чл.

5

492 КЗ, макар последните да нямат самостоятелно значение по отношение на критерия за справедливост, в какъвто смисъл съдът е цитирал практика на касационната съдебна инстанция.

Съдът е приел, че възражението на ответника за съпричиняване на вредите, обосновано с твърдения, че пострадалата ищца е била без поставен предпазен колан, е доказано в своето основание. От приетите в първоинстанционното производство заключения на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза (КСМАТЕ), основно и допълнително, се установява, че автомобилът, в който е пътувала ищцата като пътник на средната триместна седалка, вляво, зад водача, „Фолксваген Мултиван“ е фабрично оборудван с автоматични предпазни колани за водача, пътника до него на предната дясна седалка, както и за местата за пътуващите в автомобила на средната и задната седалки. Според кредитираното от съда заключение на вещите лица, при изправен и правилно поставен колан тялото на пътника би се задържало на мястото, предпазвайки го от политане напред със сила, обусловена от скоростта на движение на превозното средство към момента на удара и теглото на пътника. По делото не са установени данни, по които от техническа гледна точка да се установи дали към момент на настъпването на произшествието пострадалата е пътувала в лекия автомобил с поставен предпазен колан. Ако, обаче, същата е била поставила правилно предпазния колан и заемала правилен седеж в дъното на седалката, не би получила констатираните травматични увреждания. Съдът се позовава на вещите лица, според които получените в случая травматични увреждания счупване на лявата раменна кост в горна трета (на големия туберкул), контузия на дясно коляно и контузия с ожулване на десен подколенник, не са характерни за причинени от действието на предпазен колан. Като се има предвид установения механизъм на пътното произшествие, счупването на дясната раменна кост в горна трета е причинено от директен удар в областта на големия туберкул на костта. При правилно поставен предпазен колан, той ще задържи тялото на пострадалата на седалката и описаните травматични увреждания не биха се получили, но е могло да получи други травматични увреждания.