Решение № 1438 от 17.06.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1438 гр. Бургас, 17.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Димитър П. Стоянов при участието на секретаря НЕДЯЛКА Й. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Гражданско дело № 20242120107880 по описа за 2024 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 във вр. 11, ал.1, т.9-10, чл.10а, ал.1, чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

Производството е образувано по искова молба на Т. Ч. Г. с ЕГН **********, с адрес: гр. Б., ***, чрез адв. Н. Р., против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД с ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ №28.

Ищецът сочи, че на 20.03.2023 г. е сключила с ответното дружество договор за потребителски кредит №*******. По силата на посочения договор, на ищцата бил отпуснат кредит в размер на 500 лв. за срок от 40 седмици.

Кредитът бил отпуснат при ГЛП 41, 71 % и фиксиран ГПР от 35 %. Съгласно договорът, кредитът бил платим на 20 седмични погасителни вноски. При изчисляване на сумата, която следвало да се върне, същата възлизала на стойност от 2820 лв., от които 1500 лв. главница и 221 лв. лихва.

Видно от договорът за кредит, в чл.4 ищцата била задължена в срок 3 дни да предостави едно от алтернативно посочените в цитираната клауза обезпечения. Съгласно чл.4, ал.2 от договора, ищцата подписала договор за издаване на банкова гаранция към Договор за кредит №*******. Дължимото възнаграждение по този договор бил в размер на 1099 лв., което възнаграждение се изплащало разсрочено заедно с всяка една вноска. Така изчисленото възнаграждение на гаранта било добавено към дължимата главница и лихва по договора за кредит, като общата сума, подлежаща на 1 връщане нараствала на 2820 лв. Сочи, че съгласно чл.22 ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водило до настъпване на тази недействителност.

Счита, че процесният договор за кредит бил сключен при съществено нарушение на изискванията, установени в разпоредбите на чл.143 от ЗЗП, чл.10, ал.2, чл.10а, чл.11, ал.1, т.9-10 и чл.19, ал.4 от ЗПК. Смята, че възможността за избор между алтернативни възможности за обезпечение по кредита е само привидна. С процесните клаузи предвиждащи заплащането на възнаграждение по договор за гаранция се уговарял още един допълнителен разход за кредитополучателя в размер, близък до този на главницата по кредита. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до допълнително увеличаване на подлежащата на връщане сума и неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищцата.

Отделно от това, посочването само с цифрото изражение на процента на ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите разпоредби.

Целта на разпоредбата била да се предостави достатъчно пълна, точна и ясна информация за разходите, които следвало да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Не било ясно как е формиран ГПР от 41, 71 % и какво друго било включено в него извън фиксирания годишен лихвен процент в размер на 35 %.

В договора следвало да бъде посочен не само цифрово какъв е размерът на ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР.

Сочи, че разходите за възнаграждение по договора за гаранция не били включени в ГПР, поради което било налице нарушение на чл.19, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Доколкото се касаело по разходи за усвояването на кредита, с тях реално се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. С това допълнително плащане се покривали разходи, които следвало да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. По тези причини смята, че посоченият в договора за кредит размер от 41, 71 % не отговаря на действителния такъв.

По отношение на лихвата се позовава на съдебна практика, според която уговорката за заплащането на възнаградителна лихва ще противоречи на добрите нрави, когато надвишава три пъти размера на законната лихва, а по обезпечените кредити два пъти. Позовава се на разпоредбата на чл.143 от ЗЗП.

Посочва, че на следващо място клаузата, предвиждаща сключване на договор за гаранция, респективно възнаграждение по този договор, била нищожна и по аргумент от чл.26, ал.1 от ЗЗД. Доколкото в случая размерът на таксата бил почти равен на този на главницата, счита, че тя била прекомерна и противоречала на обезпечителната й функция. Тази такса по своя характер била санкционна доколкото се дължала при неизпълнение на допълнително договорно задължение, но същата не зависила от вредите от неизпълнение и 2 по никакъв начин не кореспондирала с последиците от него.

Моли да бъде прието за установено по отношение на ответното дружество, че сключеният между тях Договор за паричен заем №******* от 20.03.2023 г. е нищожен на основание чл. 22 във вр. 11, ал.1, т.9-10 и чл.19, ал.4 от ЗПК, както и за осъждане на ответното дружество да заплати сумата в размер на 10 лв., представляваща платена без основание сума на ответното дружество; в условията на евентуалност предявява иск за приемане на установено по отношение на ответника, че клаузата на чл.4 от сключеният между тях Договор за паричен заем №******* от 20.03.2023 г. е нищожна поради противоречие с разпоредбата на чл.21 във вр. чл.10а, ал.1 и чл.19, ал.4 от ЗПК, както и иск за осъждане на ответното дружество да заплати сумата в размер на 10 лв., представляваща платена без основание сума на ответното дружество. Представят се доказателства. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът по делото депозира писмен отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявените искове.

Изразява становище за недопустимост на исковите претенции. Счита, че същите са и неоснователни, в случай че се приемат за допустими.

Оспорва твърдението на ищеца, че договорът е сключен в нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Клаузите на договора за потребителски кредит били в съответствие с изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договорът за кредит бил посочен годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, взетите предвид допускания. Общата дължима сума и ГПР били изчислени към момента на сключване на договора. Общата дължима сума, посочена в договора, представлявала сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя към момента на сключване на договора.

Годишният процент на разходите по кредита, посочен в договора за паричен заем, отразявал общите разходи по кредита за потребителя към момента на сключване на договора за потребителски кредит, изразени като процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР не бил по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ. Следвало да се обърне внимание, че надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на разходите, посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК, не водил до недействителност на договора за кредит.

Сочи, че разликата в стойностите на годишния лихвен процент и годишния процент на разходите се дължала на разликата в естеството и начина, по който се определяли и изчислявали ГЛП и ГПР. Годишният лихвен процент бил договореният процент, който се прилагал към сумата на усвоения кредит. ГПР показвал съотношението между общите разходи по кредита към общия му размер, изразено като процент. Размерът на ГПР при определената формула за изчисляването му би се равнявал на лихвения процент, единствено при хипотеза, в която било уговорено, че цялата дължима сума, включваща главница и начислена към нея лихва, се плащали еднократно и след 3 едногодишен период. Настоящият случай не бил такъв.

Твърдението на ищеца, че не били включени в ГПР разходите за възнаграждение на дружеството – гарант, което ищецът договорил с „Файненшъл България“ ЕООД по договор за предоставяне на гаранция било неоснователно. Това възнаграждение не било включено в общо дължимата сума, защото то не било част от общия разход по кредита за потребителя.

Предоставяне на обезпечение не било условие за предаване на заемната сума от заемодателя, а следвало заемополучателят да предостави обезпечение, единствено за да изпълни задълженията си по закон и за да избегне неблагоприятни последици от неизпълнението. Сключването на договор с трето лице не се явявало необходимо условие за сключването на процесния договор за кредит. От изложеното, можело да се направи извод, че с оглед на посочените в договора за заем допускания, разходите за обезпечаване на вземанията били изключени, тъй като те не били известни на заемодателя към момента на сключване на договора за кредит, нито били в определен към този момент размер, нито били неизбежен разход, тъй като можело да бъде предоставено и безвъзмездно поръчителство. Обръща внимания, че заемодателят нямал задължение при промяна на условията на договора да изчислява и посочва нов ГПР.

Оспорва твърденията, че невключването на разходите за възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при изчисляване на ГПР били заблуждаваща търговска практика. Оспорва и твърдението, че клаузата за договорна лихва била нищожна, поради нейното противоречие с добрите нрави. Излага подробни доводи в тази насока.

Сочи, че искането на ищеца за установяване на нищожността на клаузи, предвиждащи заплащане на възнаграждение за предоставяне на гаранция, било неоснователно. В процесният договор за кредит не съществувала клауза, която задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение, такса, възнаграждение по договор за гаранция или неустойка. В процесния договор за кредит не съществувала клауза, предвиждаща сключване на договор за гаранция, респективно възнаграждение по този договор. Единственото задължение на кредитора във връзка с исканите обезпечения било да се предоставят информация за тях в стандартния европейски формуляр и в договора, както се виждало от разпоредбите на чл.11, т.18 от ЗПК.

Оспорва претенцията към ответника с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД. Навежда доводи за липса на пасивна материална легитимация за реституция на даденото имуществено благо. Претенцията на ищеца била неоснователна и поради факта, че ищцата все още не е погасила задълженията си към дружеството към договора за паричен заем в общ размер на 344, 20 лв., в това число задължения за главница в размер на 332, 92 лв. и лихвено задължение в размер на 11, 28 лв.

Моли да бъде прекратено производството по делото, а евентуално да постанови решение, с което да бъдат отхвърлени претенциите на ищеца като 4 неоснователни. Претендират се разноски.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото не е спорно, че ищецът е сключил договор за паричен заем №******* на 20.03.2023 г. с „Изи Асет Мениджмънт“ АД. По силата на посочения договор, кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателката сумата от 1500 лв. Уговореният срок на кредита бил 40 седмици.

Бил уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 35 %, като и посочен годишен процент на разходите в размер на 41, 71 %. В чл.3, ал.3 от договора за кредит бил приложен погасителен план, видно от който погасяването се извършвало на три вноски от по 83, 33 лв. и девет вноски от по 271, 03 лв. Било предвидено и заплащането на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение в размер на 351, 67 лв. за първите три месеца и 163, 97 лв. за следващите. Общо дължимата вноска по кредита била в размер на 435, 00 лв.

В чл.2, ал.8 от договора било посочено, че ГПР е изчислен по формулата и съгласно изискванията, съдържащи се в чл.19 от Закона за потребителския кредит и Приложение № 1 към него. При изчисление на ГПР били взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъде начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по договора, както и други разходи, освен посочените в настоящия договор.