Решение № 246 от 27.07.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 246 гр. Карлово, 27.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20225320100331 по описа за 2022 година

Производството е по иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД предявен от АЙТ. АЛ. АЛ. , ЕГН: **********, с адрес: с. В.Л., ул. „***“ **, чрез адв. С.Н. против „И.А.М.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ет.*** , представлявано от Г.Т. *****. Ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата за неустойка на чл.4, ал.2 от сключения между нея и ответното дружество договор за паричен заем №***** от 24.11.2018 г., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Ищцата твърди, че на 24.11.2018 г. сключила с ответното дружество договор за паричен заем №*****, по силата на който й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 300 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,00%, годишен процент на разходите – 49,00% и срок за погасяване на заема – 4 месеца.

1

Твърди, че съгласно чл.4, ал.1 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: две физически лица поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател и поръчител по друг договор за паричен заем; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по - лош от „Редовен“ или да представи банкова гаранция с бенефициер - заемодателят, за заемната сума, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок на плащане на задължението по договора. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в чл.4, ал.1 от договора, същият дължал неустойка на кредитора в размер на 151,40 лева съгласно чл.4, ал.2, която той следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка в размер на 37,85 лева, с която неустойка падежното вземане нараствало значително.

Твърди, че усвоила изцяло заемният ресурс, но не дължала плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен, поради следните съображения:

Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40,00% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва.

Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите /доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му/, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл.2 от договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 40,00 %, към който се кумулира вземането, представляващо скрита печалба визирана в чл.4, ал.2 от договора за неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатява, се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което водело до нищожност на 2 договорното съглашение.

Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или, както било прието в решение № 452/25.06.2010г. по гр. д . № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о.

„понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност ...“.

Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация – заплащане на възнаградителна лихва, следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума/.

Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази насока били Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д.

1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание на това, че тя не отговаря на действителните параметри на договора, тъй като към нея се кумулира уговорената в чл.4, ал.2 от договора неустойка. Реално прилаганата договорна лихва накърнявала договорното равноправие между 3 страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатява неоснователно се явявА. нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищцата.

Съгласно чл.4, ал.2 от договора, заемополучателят следвало да представи обезпечение визирано в чл.4, ал.1 от договора, тъй като в противен случай същият дължи неустойка на кредитора в размер на 151,40 лева.

За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции – заплащането на неустойки, или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми гаранти, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което било дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало 4 да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии – естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът можел да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи бил задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на доверителя ми съгласно разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС.

По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечавала изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се приемало безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция. Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявА. вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора щели да настъпят единствено при неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.

Предвидената неустойка в размер на 151,40 лева загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя била над 50% от заетата сума в размер на 300,00 лева, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не търсел обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните вноски като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставки за 5 неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция поставила към ищцата неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес била да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит, то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема.