Решение № 144 от 21.04.2023, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 144 гр. Пловдив, 21.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20235001000112 по описа за 2023 година За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 29 от 14.10.2022 година, постановено по т. дело № 95/2021 година по описа на Окръжен съд – Кърджали, е признато за установено по отношение на „Р.“ ООД, с адрес на управление гр.К., ж.к. район „О.“, з. „Б“, ет.2, ЕИК ***, Х. Р. Ф., с постоянен адрес гр.К., ул. „Б.“ № 27, вх. „А“, ет.3, ап.7, ЕГН ********** и Р. Ф. Ф., с постоянен адрес гр.А., ул. „С.“ № 17, ЕГН **********, съществуването на солидарно вземане от тримата на „О.“ ЕООД, гр.С., бул. „А.“ № 73, ет.3, ЕИК ***, за сума в общ размер на 24 328.75 евро, от които 14 351.75 евро, представляващи част от неизпълнено парично задължение по запис на заповед от 28.08.2017 г. и 9 977 евро, представляващи част от неизпълнено парично задължение по запис на заповед от 07.09.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 17.09.2021 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, до окончателно изплащане на сумата, за което вземане са 1 издадени заповед №*/28.09.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист №* с дата 29.09.2021 г. по ч.гр.д. № 1328/2021 г. по описа на РС - Кърджали.

Осъдени са „Р.“ ООД, ЕИК ***, Х. Р. Ф., ЕГН ********** и Р. Ф. Ф., ЕГН **********, да заплатят на „О.“ ЕООД - гр.С., ЕИК ***, разноски за заповедното и исковото производство в общ размер на 5 152.31 лв.

Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от ответниците в първоинстанционното производство „Р.“ ООД, Х. Р. Ф. и Р. Ф.

Ф., тримата чрез процесуалния си представител адвокат Т. Х. Ч.-В..

Оплакванията са за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение.

Оспорени са изводите на първоинстанционния съд, че отговорът на исковата молба е подаден от „Р.“ ООД и Х. Р. Ф. извън предвидения в закона двуседмичен преклузивен срок.

Твърди се, че в първото по делото открито съдебно заседание процесуалният представител на тримата жалбоподатели е заявил, че поддържа подадения отговор от името и на тримата, което не било съобразено от съда. Твърди се освен това, че в отговора на исковата молба са оспорени част от представените към нея писмени доказателства като ненадлежно заверени и е поискано представянето им със заверка с подпис и печат, но съдът не се произнесъл по това искане нито в доклада, нито в по-късен етап от производството и не открил производство по чл. 193 от ГПК за изключването им като доказателства по делото.

Във въззивната жалба са изложени доводи, че за жалбоподателите не е ясно кои от задълженията по каузалните правоотношения, върху които се простира обезпечителната функция на записите на заповед, са непогасени.

Записите на заповед имали обезпечителен характер по отношение на два договора за финансов лизинг - от 28.08.2017 година за багер и от 07.09.2017 година за автомобил, като в съдържанието и на двата договора било посочено, че записите на заповед обезпечават задълженията по тях, но не и отделни части от тези задължения. Твърди се, че по-голямата част от лизинговите вноски по двата договора за финансов лизинг са платени и че след връщането на багера и автомобила жалбоподателите нямат информация дали активите са продадени и дали има получени суми за покриване стойността на неплатените лизингови вноски.

2

Не били обсъдени и възраженията на жалбоподателите, че при подписването на представената по делото спогодба от 03.07.2020 година е участвало само „Р.“ ООД, без останалите двама съдлъжници по двата договора за финансов лизинг.

Във връзка с приетата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза се твърди, че вещото лице неправилно не е отразило всички плащания, които жалбоподателите са направили по двата договора за лизинг и че приетите от съда в решението несъществени нередности на стр. 13, без да е посочено кой са точно и в какъв размер, правели решението неправилно.

Твърдението е,че цената по договора за финансов лизинг на комбинирания багер е изплатена изцяло, а дължимите суми, посочени като разлика за заплатени от ищеца застраховки и други били отразени незаконосъобразно по партидата именно на този договор. На стр. 11 и следващите била посочена некоректно хронологията на сметка 5040.

Във въззивната жалба се оспорва и размерът на разноските, присъдени с обжалваното решение, като се твърди, че адвокатското възнаграждение за исковото производство е присъдено два пъти и се прави възражение за неговата прекомерност.

Иска се отмяна на първоинстанционното решение изцяло и се претендират разноски за производството по делото, включително за заповедното производство.

Оплакванията във въззивната жалба, касаещи първоинстанционното решение в частта за разноските , представляват молба за изменението му по реда на чл. 248 от ГПК. Първоинстанционният съд се е произнесъл по тази молба с определение № 7/11.01.2023 година по т. дело № 95/2021 година, като я е оставил без уважение. Срещу това определение не е подадена частна жалба по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК. То е влязло в сила, поради което въззивният съд не дължи произнасяне по оплакванията, свързани с размера на разноските за първоинстанционното производство.

Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ищеца в първоинстанционното производство „О.“ ЕООД с изразено становище за нейната неоснователност и с искане за потвърждаване на първоинстанционното решение и за присъждане на разноски за въззивното производство. Оспорени са изложените във въззивната жалба доводи, като са 3 изложени подробни съображения за тяхната неоснователност.

Въззивният съд, като се запозна със събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лица, имащи право на въззивно обжалване, а именно от ответниците в първоинстанционното производство срещу решението, с което е уважен предявеният срещу тях иск с правно основание чл. 422 от ГПК.

Съобщението за изготвеното решение е връчено на жалбоподателите на 24.10.2022 година, а въззивната жалба е с вх. № 3113/31.10.2022 година, изпратена по пощата на 28.10.2022 година, т.е. в двуседмичния срок по чл.

259 ал. 1 от ГПК.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Досежно правилността на първоинстанционното решение съдът е ограничен от посоченото във въззивната жалба, съгласно разпоредбата на чл.

269 от ГПК, освен когато става дума за приложение на императивни материално правни норми или когато съдът е длъжен служебно да следи за интересите на някоя от страните в процеса.

По същество, преценявайки конкретните оплаквания, изложени във въззивната жалба и подробно посочени по-горе, съдът намира следното:

По търговско дело № 95/2021 година Окръжен съд - Кърджали е сезиран с иск с правно основание чл. 422 от ГПК.

Искът е предявен от „О.“ ООД срещу тримата ответници „Р.“ ООД, Х.

Р. Ф. и Р. Ф. Ф..

В първоначалната искова молба ищецът се е позовал на два броя записи на заповед с издател „Р.“ ООД, авалирани от останалите двама ответници, съответно от дата 28.08.2017 година и от 07.09.2017 година, с които дружеството се е задължило безусловно и неотменимо при предявяването им в срок от 42 месеца по първия и от 54 месеца по втория, да плати без протест и без разноски на ищеца или на негова заповед сума в размер на 5417,90 евро по първия запис на заповед от 28.08.2017 година и от 59678,43 евро по записа на заповед от 07.09.2017 година. Посочено е, че с нотариални покани, връчени на „Р.“ ООД и на Х. Ф. на 14.07.2021 година и на Р. Ф. на 29.05.2021 година записите на заповед са предявени на ответниците и те са поканени да заплатят на ищеца дължимите суми по тях.

4

Поради неплащането на сумите ищецът подал заявление по чл. 417 от ГПК за вземанията си по двата записа на заповед в общ размер на 24328,75 евро, от които 14351,75 евро по записа на заповед от 28.08.2017 година и 9977 евро по записа на заповед от 07.09.2017 година, въз основа на което били издадени заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК №*/28.09.2021 година и изпълнителен лист по ч.гр. дело № 1328/2021 година на РС – Кърджали. С тях тримата ответници били осъдени да заплатят солидарно на ищеца посочените суми, ведно със законната лихва от 17.09.2021 година – датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, до окончателното изплащане на сумите, както и 1551,60 лева разноски.

Ответниците подали възражение срещу издадената заповед за изпълнение, което обуславяло правният интерес на ищеца от предявяването на иска по чл.

422 от ГПК. Искането е да се приеме за установено по отношение на ответниците солидарно съществуването на вземането на ищеца в размер на 14351,75 евро по записа на заповед от 28.08.2017 година и 9977 евро по записа на заповед от 07.09.2017 година, ведно със законната лихва от 17.09.2021 година до окончателното изплащане на сумите и да му се присъдят направените разноски в заповедното и във въззивното производство.

Предявеният иск по чл. 422 от ГПК е допустим. Видно от доказателствата по приложеното към настоящото дело заповедно производство – гр. дело № 1328/2021 година по описа на РС – Кърджали, тримата ответници са подали възражения по чл. 414 от ГПК срещу издадената по делото заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на двата записа на заповед. Възраженията са от 07.12.2021 година.

Указанията на съда в заповедното производство за възможността да бъде предявен установителен иск по чл. 422 от ГПК, съдържащи се в определение № 711/07.12. 2021 година, са съобщени на „О.“ ЕООД на 09.12.2022 година, като искът е предявен в едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК – на 22.12.2021 година.

Първият спорен въпрос, въведен с въззивната жалба, е свързан с това има ли подадени отговори по чл. 367 от ГПК на исковата молба в предвидения в закона двуседмичен преклузивен срок от ответниците „Р.“ ООД и Х. Р. Ф..

Видно от съобщенията, тези двама ответници са получили преписи от 5 исковата молба на 12.01.2022 година.

Писмен отговор на исковата молба е подаден едва на 10.02.2022 година от адвокат Т. Ч.-В. като пълномощник на „Р.“ ООД, Х. Р. Ф. и Р. Ф. Ф..

Двуседмичният срок за подаване на този отговор е спазен само по отношение на Р. Ф. Ф., който е уведомен за решението на 09.02.2022 година. Подаването на отговор по чл. 367 от ГПК в преклузивния двуседмичен срок от единия от ответниците по иска не означава, че останалите двама ответници могат се присъединят към този отговор. В ГПК не е предвидена такава процесуална възможност. В случая тримата ответници като солидарни длъжници по договори за финансов лизинг имат качеството на обикновени другари и всеки от тях упражнява процесуалните си права и организира защитата си самостоятелно, при спазване на предвидените процесуални срокове за това.

Възможността за единия от обикновените другари да извърши определено процесуално действие, в случая да подаде писмен отговор, тъй като по отношение на него не е изтекъл преклузивния двуседмичен срок, не води до продължаване на срока и за останалите ответници, за които той е изтекъл, респ. не им осигурява възможност да се присъединят към подадения в срок писмен отговор. Поради това въззивният съд намира за неоснователни оплакванията във въззивната жалба за процесуални нарушения на първоинстанционния съд, изразяващи се в несъобразяване с наличието на писмен отговор от ответниците „Р.“ ООД и Х. Ф. чрез присъединяването им към отговора на Р. Ф..

Неоснователно е и оплакването за допуснато процесуално нарушение поради неоткриване на производство по чл. 193 от ГПК по отношение на приложените към исковата молба писмени доказателства. В подадения в преклузивния срок писмения отговор по чл. 367 от ГПК от Р. Ф. липсва оспорване на представените към исковата молба писмени доказателства, като е посочено само, че няма предявяване на двата записа на заповед, на които се основава искът и че не ясно върху кои от непогасените задължения по каузалните правоотношения – двата договора за финансов лизинг, се разпростира обезпечителната функция на записите на заповед. Не е оспорена истинността на писмените доказателства.