Определение № 3090 от 04.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3090 гр. София, 04.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20258002901231 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу решение № 73 от 14.03.2025 г., постановено по в.т.д. № 30/2025 г. по описа на Апелативен съд – Варна, поправено с решение № 82 от 19.03.2025 г., постановено по същото дело, в частта, с която е потвърдено решение № 202 от 10.10.2024 г., постановено по гр.д. № 308/2023 г. по описа на Окръжен съд – Шумен, в частта, с която „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на С. А. Н. сума в размер на 200 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на лицето, с което фактически е съжителствала - С. Х. И., настъпила на 08.05.2023 г. в резултат на ПТП от 30.04.2023 г., причинено по вина на водача на лек автомобил „Опел Зафира“, с рег. № Т 4091 ТН, за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 12.05.2023 г. до окончателното й плащане.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че изводът на въззивния съд за неоснователност на направеното от него възражение за принос на пострадалото при 1

ПТП лице, с което ищцата е живяла във фактическо съпружеско съжителство, за настъпване на смъртта му, не съответства на събраните по делото доказателства. От тях се установява, че починалото лице е избрало съзнателно да управлява велосипед по пътища, отворени за обществено ползване, без да се съобразява с останалите участници в движението, без да се движи най-дясно в лентата му за движение и като е криволичил по цялата ширина на пътното платно. Това е причина за фаталния инцидент и неговият принос за настъпване на смъртта му трябва да се определи на 70 %. Намира, че въззивният съд не е извършил цялостна преценка на обстоятелствата, имащи значение за определяне на справедливия размер на обезщетението, дължимо на ищцата за претърпените неимуществени вреди от смъртта на лицето, с което е съжителствала на съпружески начала, с което е нарушена нормата на чл. 52 ЗЗД.

Посочва, че в обжалваното решение не са изложени никакви мотиви за направения в него извод, че първоинстанционният съд правилно е определил размера на това обезщетение.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира два въпроса, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл, като поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответницата по касационната жалба С. А. Н. е подала отговор, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Варна е приел, че предмет на разглеждане е иск с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен от увреденото лице С. А. Н. срещу застрахователното дружество, което е страна по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на моторното превозно средство /МПС/, за което е сключена застраховката. Счел е, че във въззивната жалба, подадена от ответното застрахователно дружество, не са заявени оплаквания срещу изводите на първоинстанционния съд, че в производството от влязла в сила присъда се установяват всички елементи от фактическия състав, при който възниква деликтната 2 отговорност на водача на МПС „Опел Зафира“, с рег. № Т 4091 ТН - Селиме Хюсеинова, за настъпилото на 30.04.2023 г. ПТП, в резултат на което е починало лицето Северин Христов Иванов, което се е движило с велосипед, както и че по делото е доказано, че за това МПС е имало сключена с ответника задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, която е била действаща към деня на произшествието. С оглед на това въззивният съд не може да се произнася по правилността на тези изводи, направени в първоинстанционното решение. Приел е, че по делото са събрани доказателства чрез разпит на свидетели, от които се установява, че ищцата и починалото лице са съжителствали на съпружески начала преди произшествието, като между тях е съществувала трайна и дълбока емоционална връзка, отглеждали са заедно двете деца на ищцата от предишен брак, както и роденото от връзката им дете, като непосредствено след събитието се е родило и второто им общо дете. Ето защо е заключил, че ищцата е легитимирана да получи обезщетение за търпените от нея вреди от смъртта на С. Х. И. От показанията на разпитаните по делото свидетели и заключението на изготвената по делото съдено-психологическа експертиза възивният съд е намерил, че по делото се доказва, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страданията от загубата на лицето, с което е живяла на съпружески начала. За да определи размера на обезщетението, което се дължи за възмездяване на тези вреди, съдът е отчел, че ищцата е преживяла драматично загубата на своя мъж, като за това са допринесли и следните обстоятелства: - че тя не е била приета добре в семейството на починалия; - че към момента на смъртта на фактическия си съжител ищцата е била бременна в девети месец с второто им общо дете и е родила няколко дни след това; - че ищцата е била изцяло икономически зависима от починалия мъж и че след смъртта му не е можела да работи поради необходимостта да отглежда двете си деца. След събитието ищцата изпаднала в състояние на шок и объркване от необходимостта вече да се справя сама с различни житейски ситуации и конкретно с отглеждането на двете си невръстни деца, родени през 2021 г. и 2023 г., едното, от които било пеленаче. Въззивният съд е съобразил и това, че от изводите на вещото лице по съдено-психологическа експертиза е доказано, че в резултат на трагичното събитие ищцата отключила умерена до тежка депресия, като страдала от нервност, напрежение, безсъние, чувство за безизходица и безперспективност, които довели до пълното й изтощение, както и че това състояние не е преодоляно две години след събитието, като то налага провеждане на лечение с антидепресанти, каквито ищцата продължава да приема. Като е отчел всички тези факти, както и възрастта на увредената и на починалото лице към датата на произшествието от 37-38 години, и социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, въззивният съд е заключил, че е налице изключителност на понесените от ищцата вреди от смъртта на фактическия й съжител, поради което е определил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за тяхното 3 възмездяване възлиза на сумата от 200 000 лв. Счел е, че по делото не се доказва починалото лице да е имало такова поведение при управлението на велосипеда, което да е в причинна връзка с произшествието и със смъртта му. Посочил е, че въпреки че е доказано, че пострадалият е управлявал велосипед без светолоотразителна жилетка, това не е в причинна връзка с настъпване на удара между него и лекия автомобил, защото ПТП-то е реализирано в С.та част на деня и по делото е безспорно, че водачът на автомобила е забелязал своевременно велосипедиста и неговото движение. За доказан по делото от заключението на изслушаната съдебна автотехническа експертиза /САТЕ/ е приет фактът, че починалото лице е управлявало велосипеда преди произшествието около и към средата на дясната пътна лента, в която зад него се е движило и МПС-то, с което е осъществен сблъсъкът. Въззивният съд е намерил, че това движение не е попречило на водача на автомобила да възприеме велосипедиста и да съобрази поведението си на пътя с него, тъй като той е имал възможност да направи това от разстояние от поне 100 метра, което е достатъчно, за да избере подходящата маневра, при която да не причини произшествие. Съдът се е позовал и на извода, направен от вещото лице, изготвило САТЕ, че дори и велосипедистът да се е движил най-вдясно на пътното платно, водачът на автомобила не би могъл да го изпревари безопасно, без да премине в насрещната лента за движение, което той не е направил, тъй като е предприел изпреварването в дясната лента, в която са се движили и той и велосипедистът. Предвид това е приел, че няма основание да се намалява размерът на обезщетението, което се следва на ищцата за репариране на претърпените от нея неимуществени вреди. Поради съвпадение на крайните изводи на двете инстанции, решението на първоинстанционния съд е потвърдено.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира два въпроса, по които заявява, че е налице произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, като по всеки от тях се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Първият въпрос е: Kои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 ЗЗД при предявен иск срещу застрахователя?. Той касае прилагането на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, поради което има характера на правен. Претърпените от едно лице неимуществени вреди в резултат на настъпило ПТП и тяхното остойностяване от съда при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта са елементи от фактическия състав, при който възниква отговорността на застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по чл. 432, ал. 1 КЗ, която е предмет на предявения в процеса осъдителен иск. Ето защо поставеният въпрос е включен в предмета на спора по настоящото дело, като по него въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и това е обусловило решаващите му правни 4 изводи за частична основателност на предявения иск. С оглед на това трябва да се приеме, че по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

По този въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС /ППВС № 4/1968 г./, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 242/12.01.2017 г., постановено по т.д. № 3319/2015 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 17 от 16.01.2025 г., постановено по т.д. № 1808/2023 г. по описа на ВКС, I I т.о., Решение № 1 от 26.03.2012 г., постановено по т.д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, II т.о. и Решение № 50104 от 23.02.2023 г., постановено по т.д. № 1689/2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В ППВС № 4/1968 г. са дадени задължителни указания по прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на тази разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при търпени от едно физическо лице неимуществени вреди при настъпила смърт на негов близък са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, отношенията между починалия и лицето, на което са причинени вредите, които се иска да бъдат обезщетени. В практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, наред с общите критерии, изброени в ППВС № 4/1968 г., следва да се отчита и общественото разбиране за понятието „справедливост“ на определен етап от развитието на обществото, което се прави въз основа на конкретните обществено-икономически условия в страната към момента на настъпване на увреждането, като за ориентир за това служат и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към този момент. В цитираната практика се посочва също, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен както да посочи обстоятелствата, които са релевантни за това, но също така да направи оценъчен извод как те влияят на интензитета на търпените вреди.