Решение № 16 от 14.01.2026, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 16 гр. Бургас, 14.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Кирил Гр. Стоянов

Пламена К. Г. Върбанова при участието на секретаря Ани Р. Цветанова като разгледа докладваното от Пламена К. Г. Върбанова Въззивно гражданско дело № 20252100501791 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 ГПК и сл. и е образувано по въззивна жалба с вх.№ 30050/09.07.2025г., предявена от ,ИЗИ ACET МЕНИДЖМЪНТ“ АД с ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.

,Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, an. 40-46, чрез ст. юрк. Диляна Николова против Решение № 1438/17.06.2025 г. по гр. д. № 7880/2024 г. на Районен съд – Бургас, с което дружеството е осъдено да заплати на ищцата Т. Ч. Г., на основание чл. 55, ад. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 10.00 лв., представляваща платени без основание суми на ответника „Изи Acer Мениджмънт“ АД по Договор за паричен заем № 4752165/20.03.2023г. и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 във вр.чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК същият Договор за паричен заем № 4752165/20.03.2023г. е прогласен за нищожен.

Във въззивната жалба се изтъква, че обжалваното решение е неправилно като противоречащо на материалния закон и като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения; решението се явявало и немотивирано,тъй като съдът не обсъдил изложените доводи на ответната страна, а от установените по делото факти не следвали направените от съда констатации.

Първото оплакване касае недопустимост на съдебното производство предвид обстоятелството, че вземанията по процесния договор били цедирани на „Клеймс“ ЕООД, за което било поискано по реда на чл.192 ГПК „Клеймс“ ЕООД да представи по делото договора за цесия. Съдът оставил без уважение това доказателствено искане поради непредставяне на молба по чл.192 ГПК, но самият ищец не оспорвал факта на извършена цесия и само на това основание съдът следвало да приеме за доказан факта, че е налице цесия.

1

Въззивникът заявява обстоятелствени доводи и съображения за правната природа на цесията и затова, че уведомителното писмо от страна на „Клеймс“ ЕООД било достатъчно за да се приеме кой е новия кредитор на вземането.

Второто оплакване за недопустимост на съдебното производство касае липсата на правен интерес за ищеца от водене на делото, тъй като била процесуална легитимация на ищеца, който не бил титуляр на вземането по процесния договор,за което развива подробни съображения. Излагат се и подробни оплаквания срещу съображенията на съда за това, че процесните договори за потребителски заеми били недействителни.

Сочи, че по ДПЗ не се предвиждало неустойка/ цитира записаното на стр.10,параграф 1 от ДПЗ и чл.18 от същия/; анализира чл.4 от ДПЗ,като заявява, че очевидно потребителя е приел задължението да осигури поръчители при подписване на ДПЗ.

Излага съображения относно ГПР и правилото на чл.19,ал.3 от ЗПК,като извежда довода, че възнаграждението за гарант не попада в понятието за общите разходи на кредита,които формират ГПР и по тази причина бил неправилен извода на съда, че ГПР не съответства на изискванията на ЗПК.

Изтъква, че платените от Т. Г. възнаграждения за поръчител не били недължимо платени, но дори и да били такива, те не подлежали на връщане от ответното дружество, за което излага подробни доводи и съображения.

Посочва, че съдът неправилно възприел, че ищецът е заплатил на дружеството сумата в общ размер от 2300,44 лв. и неправилно съдът приспаднал чистата сума на кредита 1500 лв., тъй като сумата в размер на 923.64 лв. е дължима и платена към Файненшъл България ЕООД, а не към Изи Асет Мениджмънт АД и същата подлежи на връщане от Файненшъл България ЕООД.

Сочи кои суми по договора за паричен заем били дължими и платени-това били сумите за възнаградитедна лихва и главница. Счита, че Т. Г. не била титуляр на вземането.

Моли отмяна на постановеното решение и отхвърляне на исковете; претендира разноски. Препис от въззивната жалба е изпратен на насрещната страна по делото, която в законовия срок не депозира писмен отговор .

Предявените пред Районен съд – Царево, искове са с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 във вр. 11, ал.1, т.910, чл.10а, ал.1, чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

При извършена проверка за валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, не се констатираха основания за нищожност или недопустимост на същия.

Бургаският окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази закона, намира за установено следното:

Производството по делото пред Районен съд- Бургас е образувано по искова молба на Т. Ч. Г., чрез адв. Н. Р., против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД.

Ищцата сочи, че на 20.03.2023 г. сключила с ответното дружество договор за потребителски кредит №4752165. По силата на посочения договор, била ототпуснат в размер на 500 лв. за срок от 40 седмици. Кредитът бил предоставен при ГЛП 41, 71 % и фиксиран ГПР от 35 %. Съгласно договора, кредитът бил платим на 20 седмични погасителни вноски. При изчисляване на сумата, която следвало да се върне, същата 2 възлизала на стойност от 2820 лв., от които 1500 лв. главница и 221 лв. лихва.

Видно от договора за кредит, в чл.4 ищцата била задължена в срок 3 дни да предостави едно от алтернативно посочените в цитираната клауза обезпечения.

Съгласно чл.4, ал.2 от договора, ищцата подписала договор за издаване на банкова гаранция към Договор за кредит №4752165. Дължимото възнаграждение по този договор бил в размер на 1099 лв., което възнаграждение се изплащало разсрочено заедно с всяка една вноска. Така изчисленото възнаграждение на гаранта било добавено към дължимата главница и лихва по договора за кредит, като общата сума, подлежаща на връщане нараствала на 2820 лв.

Сочи, че съгласно чл.22 ЗПК, когато не били 1 спазени изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водило до настъпване на тази недействителност.

Счита, че процесният договор за кредит бил сключен при съществено нарушение на изискванията, установени в разпоредбите на чл.143 от ЗЗП, чл.10, ал.2, чл.10а, чл.11, ал.1, т.9-10 и чл.19, ал.4 от ЗПК.

Намира, че възможността за избор между алтернативни възможности за обезпечение по кредита е само привидна. С процесните клаузи предвиждащи заплащането на възнаграждение по договор за гаранция се уговарял още един допълнителен разход за кредитополучателя в размер, близък до този на главницата по кредита. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до допълнително увеличаване на подлежащата на връщане сума и неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищцата.

Отделно от това, посочването само с цифрото изражение на процента на ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите разпоредби. Целта на разпоредбата била да се предостави достатъчно пълна, точна и ясна информация за разходите, които следвало да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Не било ясно как е формиран ГПР от 41, 71 % и какво друго било включено в него извън фиксирания годишен лихвен процент в размер на 35 %. В договора следвало да бъде посочен не само цифрово какъв е размерът на ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР.

Сочи, че разходите за възнаграждение по договора за гаранция не били включени в ГПР, поради което било налице нарушение на чл.19, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Доколкото се касаело по разходи за усвояването на кредита, с тях реално се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. С това допълнително плащане се покривали разходи, които следвало да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. По тези причини смята, че посоченият в договора за кредит размер от 41, 71 % не отговаря на действителния такъв.

По отношение на лихвата, ищцата се позовава на съдебна практика, според която уговорката за заплащането на възнаградителна лихва ще противоречи на добрите нрави, когато надвишава три пъти размера на законната лихва, а по обезпечените кредити два пъти.

Позовава се на разпоредбата на чл.143 от ЗЗП. Посочва, че на следващо място клаузата, предвиждаща сключване на договор за гаранция, респективно възнаграждение по този договор, била нищожна и по аргумент от чл.26, ал.1 от ЗЗД. Доколкото в случая размерът на таксата бил почти равен на този на 3 главницата, счита, че тя била прекомерна и противоречала на обезпечителната й функция. Тази такса по своя характер била санкционна доколкото се дължала при неизпълнение на допълнително договорно задължение, но същата не зависила от вредите от неизпълнение и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от него.

Моли да бъде прието за установено по отношение на ответното дружество, че сключеният между тях Договор за паричен заем №4752165 от 20.03.2023 г. е нищожен на основание чл. 22 във вр. 11, ал.1, т.9-10 и чл.19, ал.4 от ЗПК, както и за осъждане на ответното дружество да заплати сумата в размер на 10 лв., представляваща платена без основание сума на ответното дружество; в условията на евентуалност предявява иск за приемане на установено по отношение на ответника, че клаузата на чл.4 от сключеният между тях Договор за паричен заем №4752165 от 20.03.2023 г. е нищожна поради противоречие с разпоредбата на чл.21 във вр. чл.10а, ал.1 и чл.19, ал.4 от ЗПК, както и иск за осъждане на ответното дружество да заплати сумата в размер на 10 лв., представляваща платена без основание сума на ответното дружество. Представят се доказателства. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът по делото депозира писмен отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявените искове. Изразява становище за недопустимост на исковите претенции. Счита, че същите са и неоснователни, в случай че се приемат за допустими. Оспорва твърдението на ищеца, че договорът е сключен в нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Клаузите на договора за потребителски кредит били в съответствие с изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договорът за кредит бил посочен годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, взетите предвид допускания. Общата дължима сума и ГПР били изчислени към момента на сключване на договора. Общата дължима сума, посочена в договора, представлявала сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя към момента на сключване на договора. Годишният процент на разходите по кредита, посочен в договора за паричен заем, отразявал общите разходи по кредита за потребителя към момента на сключване на договора за потребителски кредит, изразени като процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР не бил по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ. Следвало да се обърне внимание, че надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на разходите, посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК, не водил до недействителност на договора за кредит.

Сочи, че разликата в стойностите на годишния лихвен процент и годишния процент на разходите се дължала на разликата в естеството и начина, по който се определяли и изчислявали ГЛП и ГПР. Годишният лихвен процент бил договореният процент, който се прилагал към сумата на усвоения кредит. ГПР показвал съотношението между общите разходи по кредита към общия му размер, изразено като процент. Размерът на ГПР при определената формула за изчисляването му би се равнявал на лихвения процент, единствено при хипотеза, в която било уговорено, че цялата дължима сума, включваща главница и начислена към нея лихва, се плащали еднократно и след едногодишен период. Настоящият случай не бил такъв.