Определение № 1473 от 16.06.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1473 гр. Пловдив, 16.06.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Елена З. Калпачка като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно частно гражданско дело № 20235300501432 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, във вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Таймлес криб“ ЕООД, ЕИК 201750042, гр. Пловдив, чрез адв. Б., срещу определение № 3025 от 12.03.2023 г., постановено по гр.д. № 1618/2022 г. на Районен съд Пловдив, с което е отхвърлена молбата от 27.01.2023 г. по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта относно разноските.

В жалбата се твърди, че обжалваното определение е неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения и необосновано.

Оспорват се изводите на съда, че отговорността за разноските в производството е в тежест на ищеца, тъй като не е налице плащане в хода на процеса, доколкото запора на спорните вземания е наложен преди образуване на заповедното производство. Счита, че задълженията, за които е издадена заповед за изпълнение, още не са платени от ответниците, доколкото сумите са преведени по сметка на ЧСИ по наложения запор на вземане, поради което погасителен ефект до превеждането им в полза на взискателите, кредитори на ищеца, не може да настъпи. Считат, че вземането, за събиране на което е наложен запора на вземанията на ответниците, не съществува, поради което и запорът не може да произведе действие, поради което и вземанията, предмет на настоящия спор, съществуват, а искът за установяването им е основателен.

Сочи също, че наложеният запор не освобождава длъжниците от 1 задълженията си да платят, нито наложен запор върху вземане го прави несъществуващо. Сочи, че липсата на коментар по така направените възражения и в молбата за изменение на решението в частта за разноските го прави постановено при съществени процесуални нарушения. Моли да бъде отменено обжалваното определение, като неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения и необосновано, като бъде изменено постановеното решение и му бъдат присъдени направените по делото разноски, както и тези в заповедното производство. Моли за присъждане на разноски в настоящото производство. Моли производството по настоящото дело да бъде спряно, на осн. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, до приключване на производствата по в.гр.д. 55782023 г. на ПОС и 31/2022 г. на ПРС, предмет на които е установяване на дължимост на суми, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение срещу жалбоподателя, във връзка със събирането на които е наложен запор на вземанията, предмет на установителните искове, по които е било образувано производството по настоящото дело.

Насрещните страни С. Т. Н., Д. Т. Р. и Т. П. А., чрез адв. Г. К., са подали в срок отговор на частната жалба, като считат същата неоснователна. Развити са изключително обстойни съображения за правилността на обжалваното определение, което се намира съобразено с нормата на закона – чл. 78 ГПК, която не предвижда хипотеза за присъждане на разноски на ищеца, при отхвърлен иск, защото не е дал повод за образуване на производството. Сочи се, че при налагане на запор на вземането кредиторът е лишен от активна процесуална легитимация, доколкото законът овластява ЧСИ да го събере, като кредиторът не може да го иска от длъжниците си, а те нямат право да му плащат. Счита се превратно твърдението, основано на ТР 3/2017 г. на ВКС, ОСГТК, че доколкото не съществува вземането, за събиране на което е наложен запор на процесните вземания, то запорът не произвежда действие, тъй като за произвеждане на действие на запора има значение съществуването на запорираното вземане, а извършеното плащане от трети задължени лица и при прекратяване на принудителното изпълнение запазва действието си, като освен това се твърди по изпълнителните дела да има и присъединени кредитори, които се ползват от извършените действия по искане на първоначалния взискател, включително от събиране на запорираните вземания. Развиват се съображения за злоупотреба с права от страна на жалбоподателя. Моли се да бъде оставена без уважение частната жалба и да 2 им бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски.

Пловдивският окръжен съд, при извършена служебна проверка за допустимостта на подадената частна жалба, намира, че същата е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от надлежна страна.

Направеното искане за спиране на настоящото производство, на осн.

229, ал. 1, т. 4 ГПК, до приключване на производствата по в.гр.д. 55782023 г. на ПОС и 31/2022 г. на ПРС, съдът намира неоснователно. Твърди се делата, с предмет съществуване на задължения на ищеца към трети на производството лица, обезпечени с наложен запор на вземанията, предмет на настоящото производство, да са преюдициални по отношение на спора за разпределяне на разноските по делото. За да е налице хипотезата на цитирания текст, решенията по посочените дела следва да имат значение за правилното решаване на настоящото, доколкото е необходимо да бъде съобразена СПН.

Сочените дела са между други страни, а предметът им не е от значение за правилното разпределяне на разноските в настоящото производство, по което е налице и влязло в сила съдебно решение по съществото на спора, с оглед разпоредбата на чл. 81 ГПК. Поради изложеното следва молбата за спиране на настоящото производство, на осн. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, да бъде оставена без уважение.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

С постановеното по делото и влязло в сила Решение № 4148 от 08.12.2022 г., съдът е отхвърлил предявените от „Таймлес криб“ ЕООД срещу С. Т. Н., Д. Т. Р. и Т. П. А. искове за признаване за установено, че С. Т. Н., Д.

Т. Р. и Т. П. А. дължат на „Таймлес криб“ ЕООД по 1351.33 лева главница, представляваща пропорционална част от вноски с падеж на 27.09.2021 г. и 30.09.2021 г. по споразумение от 10.09.2021 г. с нотариална заверка на подписите, както и по 4.13 лева- представляваща законна лихва за забава за периода от 01.10.2021 г. до 11.10.2021 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на постъпване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 12.10.2021 г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 8542 от 14.10.2021 г. по ч.гр.д. № 15994/2021 г. Направен е решаващият извод от съда, че предвид ангажираните доказателства за наложен на 20.09.2021 г. запор върху процесните вземания, ответниците са били длъжни да не плащат 3 вземанията на ищеца, а предвид липсата на оспорване от тяхна страна, да преведат сумите по банковата сметка на съдебния изпълнител. Това е сторено на 14.10.2021 г. и с извършването му вземанията на ищеца срещу тях са погасени чрез плащане, доколкото съгласно чл. 75, ал. 1 ЗЗД, изпълнението на задължението трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от съда или от закона лице, какъвто се явява съдебния изпълнител. Така ответниците са погасили своите задължения към ищеца и предявените главни искове следва да бъдат отхвърлени.

По отношение на претенциите за разноски съдът е приел, че от приложените документи по делото се установява, че плащанията към съдебния изпълнител са извършени два дни след подаването за заявлението по чл. 417 ГПК, но не може да се приеме, че е налице плащане в хода на процеса, предвид наложения преди това запор върху вземанията. Това е обусловило извода, че ответниците не отговарят за разноските в заповедното производство, защото не биха могли да платят задълженията си на ищеца след получаването на запорните съобщения, като, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответниците, е присъдил сумата от 360 лева разноски за адв. възнаграждение.

Постъпила е молба, на осн. чл. 248 ГПК, за изменение на решението в частта на разноските от ищеца, като е поискано да бъдат присъдени направените в заповедното и исковото производство разноски на ищеца, тъй като плащането към ЧСИ е извършено след подаване на заявлението по чл.

417 ГПК, наложения запор не освобождава длъжниците от задължението им да платят в срок и ищецът има право на разноски в двете производства, предвид фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК. В срок не е постъпил отговор от ответниците, а с обжалваното определение РС Пловдив е приел, че в настоящия случай в заповедното производство длъжниците са подали възражение със съображения за извършено плащане на ЧСИ, поради наложен запор, но кредиторът изрично е оспорил погасителния ефект на това изпълнение със становище от 16.12.2021 г., което е породило необходимост от съдебното установяване на вземането, а тъй като неоснователното оспорване на ищеца е довело до образуването на настоящо исково производство, дружеството няма право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, а с оглед наложения преди подаване на заявлението запор на вземанията, на ответниците (длъжници по заповедното производство) е 4 забранено да извършват плащания на ищеца, поради което не отговарят за разноските по отправеното в тази насока искане за съдебна защита, като е оставил без уважение молбата за изменение на решението.

Настоящият състав намира, че на осн. чл.78, ал.1, 2 и 3 ГПК ответникът се освобождава от отговорност за разноски, ако с поведението си не е станал повод за завеждане на делото и признае иска, като разноските в този случай се възлагат на ищеца, а преценката дали горепосочените предпоставки са налице е винаги конкретна и се извършва от съда съобразно фактите по делото, с оглед поведението на ответника. Реализирането на отговорността за разноски при отхвърляне на иска, поради плащане, не се решава само и единствено въз основа на това обстоятелство, а след преценка на кумулативно дадените предпоставки: конкретно поведение на ответника, което да е довело или не до завеждане на иска и направено от него признание след предявяване на иска. Обсъждането на тези предпоставки предполага навлизане по същество на спора и изследване на конкретни факти и доказателства, като е недопустимо в настоящото производство да бъдат приети такива, които да са различни от установените от районния съд с влязлото в сила решение по делото. За да приеме горното съдът съобразява Определение № 264 от 17.06.2016 г. по ч. т. д. № 652 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во т.о., както и Определение № 50403 от 07.11.2022 г. по ч. гр. д. № 3021 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 3-то г.о., в което е посочено, че: съгласно даденият в определение № 626/20.08.2012г. по ч. гр. д. № 275/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о. отговор на правен въпрос, правото на ответника да му бъдат присъдени разноски, направени в съдебното производство по граждански дела, е предвидено в чл.78 ал. 2 ГПК. В тежест на ищеца са и разноските, направени от ответника съобразно отхвърлената част от иска – чл.78, ал.3 ГПК и тълкуването на тези разпоредби налага извод, че в случаите на разрешаване на спора по същество правото на страните на разноски е предпоставено от основателността или неоснователността на предизвикания от ответника спор, т.е. от извънпроцесуалното му поведение. Щом извънпроцесуалното поведение на ответника е поводът за завеждането на делото, необходимостта от съдебна намеса по което отпада с погасяване от него на задължението, предмет на търсената с иска защита, разноски на ответика не се следват, по аргумент от чл.78, ал.2 ГПК. Посочено е също, че противното би довело до неоснователно обогатяване, като отговорността за разноски възниква, когато 5 ответникът неоснователно е отричал или ищецът неоснователно е претендирал съдебно предявеното право, независимо дали производството е приключило с решение, или определение за прекратяване на производството поради десезиране. Приложимост на същия принцип при установителния иск по чл. 422 ГПК, предвид особеностите му , е установен в практиката на ВКС с решение № 185 от 29.05.2014 г.по гр. д. № 5196/2013 г. на IV ГО и определение № 111 от 14.03.2016 г. по ч. гр. д. № 815/2016 г. на III ГО и с определение № 60228/2021 г. по ч.гр.д. № 1916 по описа за 2021 Трето г.о на ВКС. В конкретния случай ответниците не са оспорили съществуването на вземанията, предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение, а това, че дължат изпълнението им на заявителя, с молба-възражение по чл. 414 а ГПК, доколкото върху вземанията, които имат към заявителя, е бил наложен запор от ЧСИ, или забрана за плащане на задължението на друг, освен на ЧСИ, което и е било сторено. Длъжникът, за да се освободи, чрез надлежно изпълнение, следва да заплати на съдебния изпълнител, а не на кредитора, комуто му е забранено да плаща с наложения запор, под страх вземането да бъде събрано два пъти. Фактът на налагане на запор на вземанията, както и фактът на плащане на ЧСИ, с което са погасени вземанията на заявителя, ищец в първоинстанционното производство, са установени с влязлото в сила решение, като в това производство настоящият състав не може да установява други факти и формира правни изводи в противоречие с влязлото в сила решение по делото. Поради това, както е прието и с решението по делото, ответниците не са дали основание за завеждане на иска с извънпроцесуалното си поведение, доколкото към датата на съобщаването и, вече е бил изпълнен наложения запор на вземанията, предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение. Поради изложеното и обжалваното определение следва да бъде потвърдено като правилно.