Решение № 390 от 24.08.2026, Районен съд - Пещера

РЕШЕНИЕ

№ 390 гр. Пещера, 24.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, III ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на шести август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милуш Р. Цветанов при участието на секретаря Севделина М. Пенчева като разгледа докладваното от Милуш Р. Цветанов Гражданско дело № 20265240100414 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба от Б. А. Г., с която е предявен срещу „Креди Йес“ ООД иск: за признаване за установено, че неустоечната клауза от сключен между страните договор за паричен заем (№ 545624/19.11.2024г.) е нищожна.

Ищцата твърди, че е сключила с „Креди Йес“ ООД договор за паричен заем (№ 545624/19.11.2024г.), по който е получил заемна сума от 2700 лв., която е следвало да върне на кредитора, освен с възнаградителна лихва – и с неустойка в размер на 2750 лв. за неосигурено обезпечение по кредита. Поддържа се, че уговореното вземане като неустойка за непредоставяне на конкретни обезпечения, всъщност представлява скрито възнаграждение за кредитора, което в нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК не е включено при изчислението на подвеждащо посочения годишен процент на разходите по кредита/ГПР/, като по този начин се е стигнало до заобикаляне на закона - чл. чл. 11, ал.1, т.10, чл. 19, ал.4 ЗПК и чл. 33, ал.1 ЗПК. Сочи се още, че условията по обезпеченията са „силно ограничителни“ и в този смисъл - неизпълними. Твърди се неустоечната клауза да е нищожна поради нарушаване на добрите нрави, и излизането й извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; Поддържа се също противоречие с добрите нрави на уговорената договорна лихва, поради значителна нееквивалентност на насрещните престации, водеща до злепоставяне на потребителя.

Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожност на сключения между страните договор за паричен заем № 394570/25.07.2023г. Претендират се деловодни разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не е депозирал писмен отговор.

1

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и съобразявайки становището на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Правната квалификация на претендираните права е: по чл. 124 ГПК вр. чл. 22 ЗПК и с чл. 26, ал.1 от ЗЗД, чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 ЗЗП.

Приложеният по делото договор за паричен заем № 545624/19.11.2024г. е потребителски (чл. 9 ЗПК) – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Затова и договорът се подчинява на правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

Съгласно чл. 6 от договора страните са се споразумели той да бъде обезпечен едновременно с две отделни обезпечения: гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал.2, т. 1 от ОУ към договора за заем, и с второ, избрано от заемателя обезпечение – ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Въпреки, че с доклада по делото на ищеца е изрично указано, че не сочи доказателства относно твърдението си за силно ограничителни условия относно този гарант/и – доказателства в тази насока така и не са ангажирани по делото, доколкото не са приложени въпросните общи условия.

Съгласно чл. 8 от процесния договор – в случай, че заемателят не предостави обезпеченията по чл. 6 в тридневен срок от сключване на договора- той ще дължи неустойка в размер на 2693,48 лв. разсрочена на равни части към вноските по погасителния план, като задълженията по договора ще бъдат в общ размр 6273 лв.

Неустоечната клауза на чл. 8 от договора е нищожна. Тя накърнява добрите нрави.

При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно - връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо изпълнението на главното задължение, като размерът й дори надвишава този на отпуснатия заем. Следователно, уговорената по този начин тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. Клаузата е и принципно неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т.

5 ЗЗП - защото задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати „необосновано високо обезщетение или неустойка“- почти равна на главницата по деоговора. Процесната клауза, уреждаща задължение за неустойка, вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение едва след като заемът вече е отпуснат от кредитора.

Евентуалните вреди, които ще се компенсират с тази неустойка, са съотносими към риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16, ал. 1 ЗПК обаче, е предвидено законово задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че 2 клаузата, освен че е в противоречие с целта на посочената законова разпоредба, е неравноправна и защото с нея на практика кредиторът недобросъвестно прехвърля риска от неизпълнение на законовото си задължение да провери кредитоспособността на потребителя - върху самия потребител. Ангажирането на длъжника да заплаща не за насрещна престация по договора, а за минимализиране на риска за кредитора от лошо изпълнение на собственото му законово задължение (по чл. 16, ал.1 от ЗПК) няма как да не е във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора по смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Така и самият договор за заем противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. Приложима е разпоредбата чл.21, ал.1 ЗПК, която гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно годишният лихвен процент няма да е реално записания, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 2693,48 лева, формално уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.

Доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 2693,48 лева, изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С включването й - размерът на ГПР, изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК чрез използване на общодостъпен в интернет калкулатор, надвишава многократно законовия максимум –по чл.19, ал.4 ЗПК.

С оглед гореизложеното – в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение по дело C‑714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Или иначе казано - грешно посочен ГПР води до нищожност на договора и връщане само на чистата 3 стойност.

В процесният случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила относно максимално допустимия размер на договорната лихва, нито да бъде прието, че единствено частично недействителна е клаузата за уговорената неустойка, представляваща по съществото си договорна лихва, невключена в ГЛП и ГПР. Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за премахването на възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и доставчици. / в този смисъл са следните решения: от 14 юни 2012г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250/.

По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, освен самата неустоечна клауза на чл. 8 – и целият договор за заем е недействителен – чл.22 ЗПК, но с оглед диспозитивното начало и претенциите на ищеца – това се маркира единствено в мотивите на настоящото решение.

При този изход от спора и съгласно чл. 78, ал.1 от ГПК в тежест на ответника, следва да бъдат възложени разноските, направени от ищцата по водене на делото. Тези разноски представляват дължимата държавна такса по делото – 56,24 евро, а освен това претендираното на осн. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв. възнаграждение за процесуалния представител на ищцата.

Тъй като адвокатската помощ за ищеца е оказана безплатно съгласно чл. 38, ал. 1, т.2 от ЗАдв. (л.22), възнагражденията за тази помощ следва да се присъдят в полза на адвоката по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Уважаването на иска предполага доказване на обстоятелства, за основната част от които на практика съдът следи служебно (чл.143 от ЗЗП и чл. 7, ал. 3 ГПК) и необходимата активност на адвоката по установителната претенция се изчерпва в простото й предявяване и поддържане. С оглед това и в контекста на направеното от ответника възражение по чл. 78, ал.5 ГПК, предвид фактическата и правна сложност на делото, размера на защитавания интерес (1377,15 евро / 2693,48 лв.) и положения от процесуалния представител на ищеца висококвалифициран труд, както и преценявайки принципите на разумност, пропорционалност и справедливост (прогласени в решения по дело C-57/2015, C 427/16, C 428/16 и C 438/2022 г. на Съдът на ЕС), а и съобразяваните само като ориентир разпоредби на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. (чл.7, ал.2, т.2) - съдът намира, че възнаграждението на адв. М. М. за работата му по конкретното дело следва да бъде определено в размер на 246 евро с ДДС (чл. 7, ал.2, т.1; във вр. §2а от ДР на 4 същата и Решение на СЕС от 23.10.2025г. по дело C-744/23).

При тези мотиви, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Б. А. Г. с ЕГН ********** и „Креди Йес“ ООД с ЕИК 200688545 и ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на съдържащата се в чл. 8 (вр. с чл. 6) от сключения между страните договор за паричен заем с № 545624/19.11.2024г. клауза, уреждаща дължимост на неустойка.