Решение № 260750 от 01.03.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.София, 01.03.2022 г.

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публичното заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря ЮЛИАНА ШУЛЕВА и прокурора сложи за разглеждане докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 3704 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

С решение № 20228801 от

19.10.2020 г. по гр.д.№ 1263 по описа за 2020 г. на СРС, Първо ГО, 41 състав се :ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.439 ГПК, предявени от Д.М.Б. срещу „А.з.с.н.в.“ ЕАД, че ищеца не дължи на ответника сумата от 6 440,04 лева, представляваща законна лихва за периода 06.03.2013 г. – 25.10.2019 г. върху главница от 9 555,08 лева по договор за потребителски кредит № CL130341 от 15.04.2011 г., сключен с „А.Б.“ АД чрез „А.Б.-клон България“, както и наказателна лихва в размер на 218,51 лева за периода 15.11.2011 г. – 25.02.2013 г., наказателна лихва в размер на 287,20 лева за периода 15.11.2011 г. – 25.02.2013 г., за които суми е издаден изпълнителен лист на 02.04.2013 г. по ч.гр.д. № 9688/2013 г. по описа на СРС, ГО, 39-ти състав; ОТХВЪРЛЯ предявените от Д.М.Б. срещу „А.з.с.н.в.“ ЕАД, претенции с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.439 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 9 555,08 лева главница по договор за потребителски кредит № CL130341 /15.04.2011 г., сключен с „А.Б.“ АД чрез „А.Б.-клон България“, и 1 036,96 лева разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 02.04.2013 г. по гр.д. № 9688/2013 г. по описа на СРС, 39-ти състав.

Подадени са две въззивни жалби /с идентично съдържание/ от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ответник пред СРС. Решението се обжалва в частта, в която претенциите на ищеца по чл.439 ГПК са уважени. Решението се обжалва и в частта за разноските.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение в обжалваната му част. Счита, че заповедта за изпълнение срещу която не е подадено възражение в срока по чл.414 ГПК има същите правни последици като влязло в сила съдебно решение. Приложимо било правилото на чл.117, ал.2 ЗЗД; позовава се на съдебна практика.

Иска се от настоящата инстанция да отмени в обжалваната му част първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.

Разноски се претендират.

Ответникът по въззивната жалба – Д.М.Б., ищец пред СРС не депозира отговор по въззивната жалба.

По допустимостта на въззивната жалба:

За решението на СРС, въззивникът е бил уведомен на 11.11.2020 г. Въззивните жалби са подадени на 25.11.2020 г. и 26.11.2020 г. /по пощата/, първата от които е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.

Тъй като с първоинстанционното решение е бил уважен предявеният срещу въззивника иск по чл.439 ГПК, то за ответника /в производството пред СРС, въззивник в настоящето/ е налице правен интерес от обжалване в тази част.

Следователно, въззивната жалба е допустима.

В частта, в която претенцията на ищеца е отхвърлена като неоснователна, решението като необжалвано е влязло в сила.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

Ищецът е поискал от съда да признае за установено, че не дължи на ответника сумата в общ размер на 21 085,77 лв., от която главница – 9 555,08 лв.; лихва 6 440,04 лв. за периода 06.03.2013 г. до 25.10.2019 г.; олихвяеми вземания в размер на 2292,98 лв. и разноски по изп.лист от 02.04.2013 г., издаден по ч.гр.д.№ 9688 по описа на СРС, Първо ГО, 39-ти състав в размер на 1 036,96 лв. Твърди, че за периода от издаването на изп.лист на 02.04.2013 г. до 11.10.2019 г. не бил уведомяван за образуваното срещу него изп.дело. Счита, че вземанията за събиране на които е образувано изп.дело № 20198630401438 по описа на ЧСИ С.Х. са погасени по давност. Счита, че изп.дело е следвало да бъде образувано най-късно до 02.04.2018 г.

Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание /ал.2/.

В конкретния случай срещу ищеца е бил издаден изпълнителен лист на 02.04.2013 г. в полза на „А.Б.“ АД чрез „А.Б.-клон България“, за сумите както следва:

9555,08 лв.- главница по договор за потребителски кредит № CL130341 от 15.04.2011 г., ведно със законната лихва за периода от 06.03.2013 г. до изплащането на вземането, лихва в размер на 1787,27 лв. за периода от 15.10.2011 г. до 24.02.2013 г., наказателна лихва в размер на 218,51 лв. за периода от 15.11.2011 г. до 25.02.2013 г. , наказателна лихва в размер на 287,20 лв. за периода от 15.11.2011 г. до 25.02.2013 г. и 1036,96 лв. – разноски по делото.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е посочил, че по делото е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване в производството, че по ч.гр.д. № 9688/2013 Г. по описа на СРС, ГО, 39-ти състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, допуснато е незабавно изпълнение на същата и на 02.04.2013 г. е издаден изпълнителен лист срещу ищеца в полза на „А.Б.“

АД чрез „А.Б.-клон България“, за сумите от 9 555,08 лева главница по договор за потребителски кредит № CL130341 от 15.04.2011 г., сключен с „А.Б.“ АД чрез „А.Б.-клон България“, 6 440,04 лева законна лихва върху главница за периода 06.03.2013 г. – 25.10.2019 г., 1 787,27 лева лихва за периода 15.10.2011 г. – 24.02.2013 г., наказателна лихва в размер на 218,51 лева за периода 15.11.2011 г. – 25.02.2013 г., наказателна лихва в размер на 287,20 лева за периода 15.11.2011 г. – 25.02.2013 г. и 1 036,96 лева разноски. Не било спорно, а и от представеното в копия изп.д. № 20138630402691 се установява, че последното е образувано въз основа на издадения на 02.04.2013 г. изпълнителен лист по молба на „А.Б.“ АД чрез „А.Б.-клон България“ от 20.09.2013 г. С молбата било възложено на съдебния изпълнител на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ определяне на изпълнителните способи за събиране на вземането, но и бил посочен изпълнителен способ. На 09.10.2013 г. били изпратени запорни съобщения за налагане на запор върху банкови сметки на длъжника, вследствие на наложените запори на 18.10.2013 г. по изпълнителното дело била постъпила сумата от 10.20 лева, на 18.12.2014 г. – сумата от 98 лева.

На 21.09.2018 г. ответното дружество депозирало молба по изп.д. за конституирането му като взискател в производството. В молбата било посочено, че с договор за цеС.от 23.04.2018 г. вземанията по изпълнителния лист са цедирани в негова полза (л.104-л.108). С постановление от 13.11.2018 г. делото било прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК (л.117). Вземанията на „А.Б.“ АД чрез „А.Б.-клон България“ по издадения изпълнителен лист били прехвърлени в полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, по молба на което било образувано изп.д. № 20198630401438 по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863 на КЧСИ. По отношение на цесията СРС е приел, че е породила действие спрямо длъжника /ищец/.Не било спорно, а и се установявало в производството, че изпълнителният лист бил получен от ответното дружество и въз основа на молба от същото от 18.06.2019 г.било образувано изп.д. 20198630401438 по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863 на КЧСИ, район на действие СГС (л.132). В молбата бил посочен изпълнителен способ. На 19.06.2019 г. били изпратени запорни съобщения за налагане на запор върху банкови сметки на длъжника. С молба от 23.08.2019 г. взискателят поискал налагане на запор върху собствени на длъжника моторни превозно средства, на 13.09.2019 г. било изпратено запорно уведомление до СДП – Пътна полиция. Извършаване на опис на движимо имущество взискателят поискал с молба от 03.12.2019 г.

Вземанията, предявени за установяване касаели вземане за главница по договор за потребителски кредит от 15.04.2011 г., за договорна лихва, както и за наказателна лихва и за обезщетение за забавено изпълнение на главния дълг и разноски по делото. Поради това вземането за главница и разноски се погасявали с изтичане на общия петгодишен давностен срок съгласно чл. 110 ГПК, а за лихвите /включително възнаградителната лихва по договор за кредит т.1 от ТР № 3 от 27.03.2019 г. по т. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС/ приложение намирал краткия тригодишен давностен срок по чл.111, б. „в“ ЗЗД. По отношението на вземането за съдебни разноски СРС е посочил, че се урежда в процесуалния закон и не представлява допълнително вземане, което да произтича от главното по смисъла на чл.119 ЗЗД. Задължението за разноски не попадало и в изключенията по чл.111 ЗЗД, за които била предвидена кратка давност. Поради изложеното СРС е приел, че вземането за разноски се погасява с изтичане на петгодишна давност, съгласно разпоредбата на чл.110 ЗЗД /Определение № 538 от 17.06.2016 г. по гр.д. № 2367/2016 г. III ГО на ВКС/

По делото не се установило срещу издадената по реда на чл.417 ГПК заповед да е подадено възражение по чл.414 ГПК, съответно да е проведено производство по чл.422 ГПК.

Приел е, че нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД е неприложима, тъй като в процесуалния закон липсвала изрична правна норма, която да приравнява влязлата в сила заповед за изпълнение на влязло в сила съдебно решение или да препраща към реда по чл.296-чл.299 ГПК. Затова била приложима нормата на чл.117, ал.1 ЗЗД при което давностният срок за лихвата съвпадал с давностният срок за погасяване на вземането и бил тригодишен. В молбата от 20.09.2013 г. за образуване на изп.д. № 20138630402691 били посочени конкретни изпълнителни способи, поради което и имали ефект да прекъснат започналият да тече давностен срок /Решение №45/30.03.2017 по дело №61273/2016 на ВКС, ТК, IV г.о./. Това изпълнително дело било образувано при действието на ППВС № 3/1980 г. и било висящо към датата на постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Последното започвало да се прилага от момента в който било постановено и обявено по съответния ред или в случая от 26.06.2015 г. От този момент преставало да се прилага и предходното ППВС, което било обявено за загубило сила. В противен случай щяло да се достигне до нарушаване на правото на ефективен достъп до съд, прокламирано в чл.6, пар.1 КЗПЧОС.

Вследствие на наложения по изпълнителното дело запор върху банковите сметки на длъжника били постъпили две суми по изпълнителното дело, по – късният от преводите бил с дата от 18.12.2014 г. Прекъсвало давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, в това число постъпването на плащания от трети задължени лица /мотиви към т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г./, каквито били банките, считано от датата на получаване на запорното съобщение. След тази дата не били искани и извършвани изпълнителни действия в продължение на повече от две години, поради което и на 18.12.2016 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК изп.д. № 20138630402691 било прекратено по силата на закона. Затова без значение било, че постановлението за прекратяване от ЧСИ било издадено едва на 27.11.2018 г. Така от 18.12.2014 г. започвал да тече нов давностен срок, който бил изтекъл по отношение на вземанията по изпълнителния лист, за които бил приложим 3-годишния давностен срок. Този срок не бил спиран или прекъсван и бил изтекъл преди образуването на второто по време изп.дело затова и исковете в тази им част били основателни.

Петгодишният давностен срок, който бил приложим за вземането по главница и съдебни разноски по изп.лист не бил изтекъл към датата на депозирана на исковата молба. Запорите върху банковите сметки на длъжника въз основа на запорно съобщение от 19.06.2019 г., последвалият запор върху МПС, за който било изпратено запорно съобщение на 13.09.2019 г. били прекъснали течението на този срок.