Решение № 35 от 11.01.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 35 гр. София, 11.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Виолета Йовчева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20211100512244 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 10.05.2021г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от 11.08.2021г., постановено по гр.дело № 56187/2020г. по описа на СРС, ГО, 179 състав, са отхвърлени предявените от А.А. П. срещу „Х.М.” ЕООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяната на уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ със Заповед № 005/27.10.2020г. на управителя на ответното дружество; за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност "администратор” и за осъждане на ответника да заплати сумата от 7 734 лева, представляваща обезщетение за времето, в което ищецът е останал без работа за периода от 28.10.2020г. до 28.04.2021г.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца А.А. П., в която се поддържа оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените 1 правила, довело до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че работникът не е изразявал волята си за прекратяване на трудовото правоотношение ясно, безусловно и свободно. Този извод е обоснован с факта, че молбата по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ е изготвена от управителя на хотел “Мадрид”, поради което счита, че отразеното в нея волеизявление не изхожда от ищеца. Освен това се поддържа, че е подписал предварително изготвената молба под заплаха от дисциплинарно уволнение, което се доказвало от изпратената преди това чрез приложението “вайбър” заповед за налагане на дисциплинарно наказание “предупреждение за уволнение”.

Твърди, че осъществената спрямо него заплаха била доказана въз основа на събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпит на свид.

Д.Д.. На следващо място се поддържа, че молбата за прекратяване на трудовото правоотношение не е безусловна, тъй като в нея е записано, че същата следва да се счита за предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, т.е. молбата съдържала условие за прекратяване на трудовия договор с предизвестие и обективира две различни хипотези за прекратяване на правоотношението. В жалбата са наведени доводи, че работодателят не е изготвил писмено съгласие за приемане на предложението на служителя и такова не е достигало до последния. Доказателство за това бил фактът, че върху молбата не е обективирано волеизявление на работодателя или на упълномощено от него лице. Освен това счита, че изразеното съгласие на работодателя следва да достигне до служителя преди изготвянето на самата заповед, което в случая не било спазено. Въззивникът релевира възражения и относно формата на издадената заповед и конкретно липсата на подпис и печат на работодателя, поради което счита, че същата е нищожна. Поддържа се и допуснато от първоинстанционния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като след настъпване на преклузия е приел и ценил писмени доказателства по делото – конкретно представената от работодателя в писмени бележки молба по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. При същите процесуални нарушения по делото било прието пълномощно за упълномощаване на Д.И. от страна на работодателя да упражнява негови правомощия във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение. Въззивникът счита първоинстанционното решение и за необосновано, тъй като не съдържа мотиви относно релевираните от него доводи, както и поради 2 обстоятелството, че не е отчетена заинтересоваността на разпитаните по делото свидетели, които са служители на ответника и в този смисъл са заинтересовани от изхода на спора. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна “Х.М.” ЕООД е подал отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие с ангажираните по делото доказателства и съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ.

Първоинстанционният съд е бил сезиран от А.А. П. с искова молба, с която срещу „Х.М.” ЕООД са били предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ , с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за отмяна на уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 325 ал. 1 от КТ със Заповед № 005/27.10.2020г. на управителя на ответното дружество; за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност "администратор” и за осъждане на ответника да заплати сумата от 7 734 лева, представляваща обезщетение за времето, в което ищецът е останал без работа за периода от 28.10.2020г. до 28.04.2021г. В исковата молба се твърди, че волята му за прекратяване на трудовото правоотношение не е била формирана и изразена свободно и безусловно, напротив волеизявлението било направено под заплаха, че ще бъде дисциплинарно уволнен. Освен това молбата била изготвена от друго лице, а не от служителя. Твърди се още, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение не съдържа задължителни 3 реквизити – подпис и печат на работодателя, поради което същата е нищожна.

Развити са съображения, че предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие не е било прието от работодателя, нито ищецът е бил уведомен за такова приемане в изискуемата писмена форма и в законоустановения срок.

Не се спори между страните, а това е видно и от представения трудов договор № 003/18.10.2019г., че между тях е съществувало трудово правоотношение с уговорен шестмесечен срок за изпитване, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността "администратор хотел” с месторабота хотел “Мадрид” в гр. София, ул. “*******. Не е спорно и обстоятелството, че договорът не е бил прекратен в срока за изпитване, поради което и на основание чл. 71, ал. 2 от КТ трудовият договор се смята за окончателно сключен.

Между страните не е спорно и обстоятелството, че на 27.10.2020г. ищецът не е бил на работното си място, както и че на посочената дата бил уведомен от управителя на хотела, че му е наложено дисциплинарно наказание “предупреждение за уволнение” въз основа на заповед № 001/27.10.2020г., копие от която била получена от работника чрез мобилното приложение “вайбър”. Посочената заповед за дисциплинарно наказание е приета като доказателство по делото и от същата се установява, че на А.П. е наложено наказание поради неспазване на графика за работа и неявяване на 27.10.2020г. на работа – дневна смяна, за системно напускане на работното място по време на работа; за системно нарушаване на трудовата дисциплина и за лоша комуникация и невъзможност за връзка с лицето извън работно време. В заповедта е посочено, че същата е изпратена по вайбър на мобилния телефон на служителя на 27.10.2020г.

По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свид. Д.Д., която е пътувала в един автомобил с ищеца по времето, когато е получил копие от заповедта за дисциплинарно наказание. Свидетелката и А.П. живеят на семейни начала, което сочи на близки отношения между тях.

В практиката на Върховния касационен съд е застъпено разбирането, че показанията на свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение с оглед всички останали доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност. Когато се ценят показанията на 4 свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. В аспекта на изложеното, дори и да се приеме, че свидетелката Д. е заинтересована от изхода на спора, то при преценка на нейните показания по реда на чл. 172 от ГПК, се налага извод, че същите следва да бъдат кредитирани. Те не са опровергани от други доказателства по делото, като същевременно следва да се съобрази, че в тях липсват вътрешни противоречия и неясноти относно спорните факти.

Свидетелката излага непосредствени възприятия относно проведен на високоговорител телефонен разговор между ищеца и свид. Д.И. /управител на хотела/ във връзка с изпратената от последния заповед за налагане на дисциплинарно наказание. Наличието на такъв разговор и изпращането на заповедта, с която е наложено наказание “предупреждение за уволнение”, не се оспорва и от свид. И.. Д.Д. сочи, че ищецът бил шокиран от получената заповед и обяснил на управителя, че според изготвения график той не е на смяна в същия ден. Тогава свид. И. му казал, че има изготвен нов график, който бил своевременно изпратен на ищеца, както и че ако не иска да бъде дисциплинарно уволнен заради установени парични липси и това да остане като петно в трудовата му биография, А. трябвало да отиде в хотела и да подпише молба за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие.

Освен това управителят обяснил, че ще намери свидетели, които да докажат, че има парични липси и че ищецът е присвоил парите. Свидетелката Д. посъветвала П. да не подипсва нищо, но въпреки това той отишъл в хотела.

Там се срещнал с Д.И., запознал се с предварително подготвената молба за напускане, снимал я с мобилния си телефон, изпратил я на телефона на свид.

Д. и отново я попитал дали да подпише. Тя дала същия съвет – да не подписва преди да се посъветва с адвокат, но въпреки това той подписал молбата.

Копие /неподписано за работодател и без печат на дружеството/ на процесната заповед по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ била получена от свид. Д. на 02.11.2020г.

По делото като свидетел е разпитан Д.И. – управител на хотела, в който е работил А.П.. В неговите показания се съдържат твърдения че “ищецът никога не е бил заплашван нито в самия ден, нито преди това”. Съдът счита, 5 че посоченото изявление не е от естество да опровергае показанията на свид.

Д. относно съдържанието на телефонния разговор между ищеца и управителя на хотела, тъй като липсва каквато и да било конкретизация на това в какво се изразява отричаната “заплаха”. При това положение не може да се приеме за опровергано установеното чрез показанията на свид. Д. относно мотивите, поради които ищецът е отишъл в хотела и е подписал молбата за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие.

Показанията на другия служител – Т. П., се отнасят до момента на подписване на молбата за напускане и касаят поведението на ищеца в този момент, като не съдържат възприятия относно съдържанието на телефонния разговор между А.П. и свид. И..

Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения с приемането като писмено доказателство по делото на молбата от 27.10.2020г. за прекратяване на трудовото правоотношение. Действително същата е представена едва с писмената защита от ответното дружество, поради което съдът е отменил определението си от 29.03.2021г., с което е приключено съдебното дирене по делото и е даден ход на устните състезания. Следва да се посочи, че искането за ангажиране на това писмено доказателствено средство не е преклудирано, тъй като непредставянето му от страната, която носи доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК, не е резултат от нейно процесуално бездействие.