Решение № 57 от 27.03.2026, Апелативен съд - Велико Търново

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 57 гр. Велико Търново, 27.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЖЕНЯ И.

Членове:

ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА

ИРЕНА КОЛЕВА при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА като разгледа докладваното от ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА Въззивно гражданско дело № 20254000500236 по описа за 2025 година С Решение № 101/ 05.03.2025 г. по гр. дело № 458/2024 г. по описа на ОС – Русе е отхвърлен предявеният от С. И. Т. и Г. Д. Т. иск за признаване за установено по отношение на Г. М. Н. и Е. Т. Т., че те са собственици на основание добросъвестно давностно владение на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, находящ се в гp. Pyce,

*************, ап.И, представляващ апартамент с площ от 91.21 кв.м. с прилежаща изба № 6 с площ от 9.74 кв.м., ведно с 5.499% ид. части oт общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж; отхвърлен е предявеният от тях евентуален иск за признаване за установено, че С. И. Т. и Г. Д. Т. са собственици на същия недвижим имот на основание недобросъвестно давностно владение; отхвърлен е евентуалният иск на Г. Д. Т. срещу Г. М. Н. и Е. Т. Т. с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключен между тях договор за покупко-продажбата, обективиран в НА № 168, том 40, дело 8395 на нотариус Г. Г., поради значителна нееквивалентност на престациите, които са разменени между страните по договора.

Производството пред ВТАС е по подадена въззивна жалба от С. И. Т. и Г.

Д. Т., които считат решението за неправилно. Съдът допуснал съществени 1 процесуални нарушения, изразяващи се в непълнота на доклада по отношение на указанията за фактите, за които не се сочат доказателства, и в неправилно разпределяне на доказателствената тежест по иска по чл.26 ЗЗД, както и нарушения при събирането на доказателства. Жалбоподателите намират за необосновани формираните от съда правни изводи, като излагат своя анализ на фактите, позовавайки се на доказателствата и формалната житейска логика.

По отношение на иска за придобиване на имота с кратката 5-годишна давност поддържат, че алеаторният договор, по силата на който са установили владение върху имота, е развален в симулативен исков процес, целящ да заблуди кредиторите на наследодателя им. Симулативността на процеса се установявала от всички факти по делото, както и от обстоятелството, че през 2021 г. Н. отново прехвърлила имота на сина си с договор за издръжка и гледане, в който изрично посочила, че го прехвърля и срещу даваните досега издръжка и грижи. Съдът превратно тълкувал събраните по делото гласни доказателства относно владението на имота. Сочат, че до 2023 г. те са били единствените манифестиращи собственост върху имота, владеещи го спокойно, явно и необезпокоявано, като ответницата Г. Н. е идвала епизодично само на гости и никога не е претендирала да е собственик, поради което не е имало причина да отблъскват нейното владение. Необосновано съдът приел, че от техни изявления до Н. се установявала липсата на субективния елемент на владението – намерението им да държат имота като свой и че те са извършвали само търпимо от собственика ползване на същия.

Изявленията им нямали съдържание, навеждащо на такъв извод. По отношение на иска за прогласяване за нищожен на сключения между Г. Н. и Е.

Т. договор за покупко-продажба Г. Т. поддържа, че предвид продажната цена на имота и действителната му стойност сделката е или симулативна, прикриваща дарение, или е сключена в противоречие с добрите нрави поради неравностойност на престациите и въобще липса на заплащане на цената, като и в двата случая целта била тя, като наследник със запазена част от наследството на Г. Н., да бъде увредена чрез намаляване на имуществото на бъдещия наследодател и оттам, стойността на дела й от наследството. Счита, че съдът е следвало да санкционира неморалната и обществено неприемлива цел, преследвана със сделката, тя да бъде лишена от наследствения си апартамент. Жалбоподателките молят решението на ОС – Русе да бъде отменено и съдът да уважи исковите им претенции. Претендират разноски.

2

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е подаден отговор от Г. М. Н. и Е. Т. Т. със становище за неоснователност на въззивната жалба. Излагат, че не са допуснати от съда сочените от жалбоподателите процесуални нарушения и постановеното от него решение по исковете за собственост е правилно и обосновано с анализ на събраните по делото доказателства. Молят решението в тази му част да бъде потвърдено. Поддържат възражението си, че предявеният от ищцата Г. Т. иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД е процесуално недопустим поради липса на правен интерес. Обоснованият такъв бил користен и грубо противоречащ на добрите нрави, доколкото от една страна ищцата нямала качеството на наследник на баба си Г. Н., която е жива и не е налице открито наследство по смисъла на чл.1 ЗН, а от друга страна, връщането на процесния имот в патримониума на Н. при евентуално уважаване на иска не означава, че той ще остане част от наследството й.

Молят съда да съобрази това възражение, което не било прието от първоинстанционния съд, да обезсили решението в тази му част като процесуално недопустимо и да прекрати производството по този иск като недопустимо. Претендират присъждане на сторените разноски.

При извършена служебна проверка по чл.269 ГПК въззивният съд намира, че съдебният акт е валиден и процесуално допустим в частта, с която съдът се е произнесъл по установителните искове за собственост. По предявения от Г. Д. Т. иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване за нищожен на сключения между Г. М. Н. и Е. Т. Т. договор за покупкопродажбата, обективиран в НА № 168, том 40, дело 8395 на нотариус Г. Г., поради накърняване на добрите нрави, изразяващо се в значителна нееквивалентност на разменените престации, постановеното от първоинстанционния съд решение е процесуално недопустимо като постановено по недопустим иск. Възражението на ответниците по жалбата за липса на правен интерес от иска е основателно по изложените от тях съображения. Съгласно чл.124, ал.1 ГПК правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск, за наличието на която съдът следи служебно, като изхожда от наведените в исковата молба твърдения и от преценката дали решението по делото рефлектира върху правната сфера на ищеца. Безспорно всяко трето лице може да се позове на нищожност на договор, по който не е страна, когато има пряк и непосредствен интерес от това, т.е. ако то би могло да черпи права от 3 признаването на сделката за нищожна/ недействителна. В случая ищцата Г. Т. обосновава своя интерес с твърдения за накърняване на правото й на запазена част от наследството на Г. Н. като неин бъдещ наследник. Така заявеният интерес не е налице, защото приживе на евентуалния наследодател негов наследник по закон не може да твърди, че извършена от последния сделка уврежда наследствените му права. Докато едно лице е живо неговото имущество не представлява наследство по смисъла на закона и съществува само очакване, че то ще се трансформира в наследство, тъй като бъдещият наследодател е в правото си да се разпорежда с имуществото си както диктуват неговите интереси и не може да се предполага какви конкретни права ще се включат в наследствената му маса. Освен това липсва и сигурност, че ищецът ще придобие наследствени права – че ще надживее наследодателя и ще бъде призован към наследяване. Уважаването на предявения иск няма да доведе до позитивни правни последици за ищеца, а такива биха могли да настъпят едва при осъществяване на допълнителен факт – смъртта на наследодателя, и то при положение, че последният не се е разпоредил отново с имота си. Очевидно е, че обоснованият от Г. Т. правен интерес е крайно неморален по общоприетите морални критерии и с висока степен на обществена укоримост. Затова и законодателят в чл.26, ал.1 ЗЗД изрично е посочил, че сделките върху неоткрито наследство са нищожни, приемайки, че сключването им противоречи на морала, доколкото е свързано с очакването на наследника наследството да бъде открито. По изложените съображения, поради липсата на легитимен правен интерес предявеният от Г.

Т. иск с правно основание чл.26, ал.1 ГПК за прогласяване за нищожен на сключения между Г. М. Н. и Е. Т. Т. договор за покупко-продажба, е процесуално недопустим. Произнасяйки се по този иск, съдът е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено и производството по него – прекратено.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните доказателства, в рамките на предметния обхват на въззивната жалба, намира следното:

Релевантите за спора факти са следните: Ищците С. Т. и Г. Т. са наследници по закон – преживял съпруг и дъщеря – на Д. Т. Т., починал на 27.09.2023 г., а ответниците Г. Н. и Е. Т. са съответно негови майка и брат. С 4

НА № 169 от 02.04.1999 г., том V, н.д. № 3630/1999 г. на нотариус Г. Г. Д. Т. е придобил процесния недвижим имот чрез договор за издръжка и гледане, сключен между него и майка му в качеството й на продавач на имота. Не е спорно, че той и семейството му са живели в този имот до смъртта му, а ищците и след това. През 2008 г. прехвърлителят е завел дело за разваляне на договора, което впоследствие е прекратено поради оттегляне на иска. През 2016 г. Н. отново е предявила иск за развалянето му, като в исковата молба /л.187 от делото/ се сочи неизпълнение на договорните задължения от сина й, а напротив – плащане в периода 2008 г. – 2016 г. на негови задължения по договор за кредит и към доставчици на услуги, лишаването й от стая в прехвърления апартамент, поради което се наложило да живее при приятелка, закупуването на къща в гр. Русе, ул. ********* с нейни средства, но не на нейно, а на негово име въпреки уговорките между тях, възбраняване на имотите по повод неизпълнени задължения. Изложено е, че е поискала от сина си да й върне собствеността върху имота, но той поставил условие тя да погаси задълженията му към ЧСИ. Безспорно е, че към него момент той е имал изискуеми задължения към ОББ АД и Държавата /към 15.12.2015 г. те са били в размер на 24 224 лв./, във връзка с които е било предприето принудително изпълнение от кредиторите и по образувани изп. дела пред ЧСИ И. Х. са били наложени възбрани върху процесния имот и къщата на ул.

*********, както и запори върху притежаваните от него 3 МПС. Т. и съпругата му упълномощили ответницата Н. с пълномощно № 904/ 19.03.2016 г. с правото да се разпорежда с цялото им имущество чрез продажба, замяна, дарение, всякакъв възмезден и безвъзмезден способ, при условия и цена, каквито договори, включително да договаря сама със себе си. Така, действайки като техен представител, с НА № 136/ 25.03.2016 г. Н. продала на себе си къщата на ул. ********* за сумата 25 481 лв., с която са били погасени изцяло изискуемите задължения на продавачите по образувани изп. дела пред ЧСИ И. Х.. Месец по-късно договорът за издръжка и гледане по отношение на процесния имот бил развален с влязло в сила на 21.04.2016 г. Решение № 460/ 04.04.2016 г. по гр.д. № 924/2016 г. по описа на РС – Русе, като видно от съдържанието на акта, той е постановен при признание на иска от Т.. След развалянето на договора Д. Т. заедно с ищците продължили да живеят в апартамента. Разпитаните по делото свидетели М. Н. и А. Г.а дават показания, че всички в блока ги считали за негови собственици, не са чували някой да им 5 спори собствеността, не знаели да са водени дела в тази връзка, Д. присъствал на всички събрания на Етажната собственост, а жена му заплащала събираните такси и суми за поддръжката и ремонтите. Ответницата Н. напуснала имота преди 30 години, от години живеела и работела в Гърция и преди Пандемията само епизодично са я виждали, а впоследствие, когато се върнала в България, по-често. Разпитаните пред въззивния съд свидетели също посочват, че майката на Д. живеела в Гърция и се прибирала рядко в България. Св. Ст. Б. обяснява, че когато Д. се разболял, а съпругата му била със счупен таз, тя се преместила от къщата, в която живеела, в апартамента, за да се грижи за тях и да им помага. Преди това св. И. Ш. – съсед – я виждал един-два пъти в годината или на две години, засичал я да пуши на терасата и понеже не я познавал, от Д. научил, че това е майка му. Той му казал, че тя живее в къща и не му е споделял да има някакви претенции за апартамента, за който знаел, че му е прехвърлен от нея срещу издръжка и гледане, но същевременно твърди, че преди 10-11 години от него научил за проблеми с кредитори и че с майка си решили да й прехвърли апартамента, за да не може те да посегнат на жилището. Св. Ст. Б. излага, че лично е присъствал на разговор между Д. и майка му, уведомена за проблемите му с кредитори и възбраняването на имотите им от снаха си – ищцата С. Т., при който се разбрали тя да погаси дълговете му, а той да й прехвърли имотите. Като причина сочи притесненията й, че ако плати задълженията, той пак ще има нови дългове и пак ще се насочи изпълнение върху имуществото му, защото от 2010 г. синът й започнал да има проблеми с алкохола, които постепенно станали много сериозни. Казала му, че трябва да спре да пие, да си намери работа и идеята била, ако се оправи и започне да води нормален живот, да му възстанови собствеността. Не е спорно, че на 03.12.2021 г. Н. отново прехвърлила на сина си къщата на ул. ********* срещу задължение за издръжка и гледане. В договора е вписано, че имотът се прехвърля и „срещу досега даваните от приобретателя на прехвърлителя гледане и издръжка“.