Решение № 156 от 11.01.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 156 гр. София, 11.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Г.а

Димитър Ковачев при участието на секретаря Румяна Гр. Арсова като разгледа докладваното от Мариана Г.а Въззивно гражданско дело № 20221100502399 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 31.01.2022г., постановено по гр. дело № 21653/2021г. по описа на СРС, ГО, 27 състав, е уважен предявеният от М. Г. С. срещу “Н.” ООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за осъждане на ответника да върне сумата от 210, 46 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № 202006190314260102 от 19.06.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника “Н.” ООД, в която са релевирани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон. Конкретно се поддържа неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че определеният размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави и заемателят дължи връщане на чистата стойност на кредита, а платеното подлежи на връщане като дадено при начална липса на основание. Счита, че тези изводи противоречат на установеното от събраните по делото доказателства.

Посочено е, че съдът е приел, че възнаградителната лихва противоречи на чл.

1

11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК, а именно – че уговорката за лихва противоречи на добрите нрави, поради факта, че възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити.

Въззивникът навежда съображения, че уговорената възнаградителна лихва е била изцяло съобразена с действащите към момента на отпускане на кредита нормативна уредба и в частност на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите /ГПР/ по потребителски кредити /част от който е и възнаградителната лихва по кредита/ не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левова и валута, определена с Постановление на МС на Република България, като няма законово ограничение на размера на лихвата в рамките на така определяния ГПР. Излага, че годишната лихва по кредита е била в размер на 40, 05 %, съответно месечният размер е бил 3, 34 % /а не както първоинстанционният съд е посочил, че месечният размер на възнаградителната лихва е 40, 05 %/.

По тези съображения счита изводите на СРС за нищожност на клаузата за договорна лихва в процесния договор за неправилни. Аргументира становище, че при наличие на нормативно установен с императивна норма максимален размер на ГПР, част от който е и лихвата по договора, претенция за нейното противоречие с добрите нрави, когато ГПР не е надвишен и е в законово определените рамки, следва да бъде приета за неоснователна.

Поддържа, че претенцията на ищеца за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва следва да се счете за неоснователна най-малко до трикратния размер на законната лихва за периода, т.е. възнаградителната лихва следва да бъде приета за договорена най-малко в размер на 30 % на годишна база при приложение на правилото на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Освен това счита, че основанието по чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК налага изискване за посочване на лихвен процент по кредита в съдържанието на договора за кредит и не е свързано с размера на лихвения процент. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли.

Насрещната страна М. Г. С. оспорва въззината жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и при правилно приложение на относимите материално-правни норми. Поддържа релевираните в първоинстанционното производство 2 възражение, че сумата от 183, 33 лева представлява начислена по договора неустойка, която следва да бъде включена при определяне на действителния размер на ГПР. Освен това, в договора е посочен единствено процент на ГПР, без да са описани основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Аргументира твърдение за нищожност на процесния договор на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1-во от ЗЗД /поради невъзможен предмет/, тъй като е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител, съгласно всички изисквания или банкова гаранция.

Счита договорът за нищожен и поради противоречие с добрите нрави, тъй като уговорените клаузи за неустойка са съществени и основни и ответното дружество цели единствено придобиване на сигурна печалба – допълнително от възнаградителната лихва. Поддържа се и заобикаляне на закона, доколкото нормата на чл. 33 от ЗПК предвижда, че при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Аргументира становище, че грешното посочване на размера на ГПР /в случая кредиторът не е включил към него дължимата от потребителя неустойка за неосигуряване на поръчител/ следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за връщане на получена при първоначална липса на основание сума при заявени фактически твърдения, че даването е осъществено въз основа на нищожен договор за кредит, респективно въз основа на клауза за възнаградителна лихва, която е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, по който кредитополучателят е изпълнил задължението си да предостави преддговорна информация, в която са посочени основните параметри и условия по кредита, включително разходите 3 по кредита /което се установява от стандартен формуляр за предоставяне на ивформация за потребителски кредити/, договорът е сключен при условията на ЗПФУР, съдържа посочване на общия размер на кредита, фиксиран лихвен процент, погасителен план и условията за плащане, вкл. условията за предсрочно погасяване на задълженията, регламентирано право на отказ от договора, написан е по ясен и разбираем начин в необходимия шрифт и формат. В договорът е посочен годишният процент на разходите /ГПР/ и методиката за изчисляването му. Съдът е приел, че уговорената в чл. 6, вр. чл.

4, ал. 3 от договора неустойка е нищожна на основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, доколкото същата е по оценка на риска и не представлява допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, а освен това не е определено за какви точно вреди се дължи. Прието е още, че тази неустойка притежава само санкционна функция, без да зависи от вредите от неизпълнението, като цели да се кумулира със задължението, което се отклонява от обезпечителната и обезщетителна функция, което противоречи на добросъвестността. Направен е извод, че клаузата за неустойка е и неравноправна на основание чл. 143, ал.

1, т. 1 от ЗЗП, тъй като създава необоснована неравнопоставеност между страните. В мотивите на решението е направен извод, че ГПР е посочен в договора като конкретен процент, с което е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Освен това е приел, че процесният договор за кредит не е недействителен по аргумент от нормата на чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 от ЗПК, както и поради обстоятелството, че разширително тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК е недопустимо. Посочено е, че нормата на чл. 22 от ЗПК следва да намери приложение единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размерът на задължението по кредита и начина на неговото формиране. В случая, макар неустоечното задължение да не е включено в процентно измерение в ГПР, това задължение е установено в глобален размер и като част, която се добавя към размера на погасителната вноска, поради което за потребителя съществува яснота относно точния размер на задължението и общата стойност на кредита. В решението първоинстанционният съд е приел, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави /уговорена е в размер на 40, 05 %/, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити. С оглед установената нищожност на тази клауза и 4 предвид заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, е направен извод, че платената сума над чистия размер на кредита подлежи на връщане като получена при начална липса на основание. По тези съображения предявеният иск е уважен.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По изложените във въззивната жалба оплаквания съдът приема следното:

На етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството, че между ищеца и “Н.” ООД е сключен на 19.06.2020г. договор за потребителски кредит при условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, по силата на който кредитодателят е предоставил на М.

С. кредит под формата на заем в размер на 300 лева. Кредитополучателят се задължил да върне получената сума в срок от 6 месеца при следните условия - размер на месечната погасителна вноска – 56 лева, формирана като сбор от сума за главница и договорна лихва /конкретните размери на компонентите са посочени в изготвения погасителен план/; брой вноски – 6 ; определени били датите на плащане на всяка една от погасителните вноски, както и общия размер на кредита – 336 лева, уговорен е фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35 %, както и годишен процент на разходите – 48, 28 %, лихвен процент по кредита – 40, 05 % и месечен лихвен процент от 3, 34 %. Крайният срок на договора е до 20.12.2020г. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора заемателят се задължил в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемателя гаранция за сумата от общо 336 лева, съгласно реда и условията предвидени в общите условия по договора.

Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция трябва да е със срок на валидност до 21.12.2020г. Страните са уговорили в чл. 6, ал. 1, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в срока и съгласно установения ред по чл. 4, ал.

3, кредитополучателят дължи на кредитополучателя неустойка в размер на 5

342 лева, която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.

Съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което не е оспорено от страните и следва да се кредитира от съда като пълно и обосновано, се установява, че заемодателят е изправна страна и е предоставил заетата сума в размер на 300 лева, платена чрез системата ePay.bg. В изпълнение на договорните си задължения ищецът е заплатил в полза на кредитора сума в общ размер на 510, 46 лева. Вещото лице е посочило, че след извършена справка в счетоводството на ответното дружество е установило, че платената сума е отнесена за погасяване изцяло на задължението за главница в размер на 300 лева и изцяло на договорна лихва в размер на 27, 13 лева /предвид предсрочното погасяване на целия размер на задължението, осъществено на 30.09.2020г./. Липсват обаче счетоводни данни за погасяване на какви задължения на ищеца е отнесена сумата от 183, 33 лева, като не са начислявани, съответно не са били плащани други суми по договора – такси, лихви, неустойки. По всяка от извършените четири вноски в размер на по 111 лева, допълнително платените /извън тези за главница и лихва/ са в размер на по 55 лева за първите три и 18, 33 лева по четвъртата, а по последната в размер на 66, 46 лева няма допълнително платени суми. Вещото лице е уточнило, че ако няма начислени допълнителни такси по договора, действителният размер на ГПР е в размер на 48, 28 %. Ако се приеме, че разликата от 183, 33 лева е платена еднократно като такса, ГПР по договора ще е в размер на 6 730, 72 %, а ако се приеме, че разликата в плащанията от 183, 33 лева е за покриване на начислени такси по договора, ГПР ще е в размер на 1 011, 74 %.