Решение № 85 от 20.10.2021, Окръжен съд - Търговище

РЕШЕНИЕ

№ 85 гр. Търговище, 19.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ

Членове:

БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА при участието на секретаря СТАНКА Б. ЖЕЛЕВА като разгледа докладваното от БИСЕРА Б. МАКСИМОВА Въззивно гражданско дело № 20213500500193 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение № 249 от 04.06.2021 година, постановено по гр. д. № 1594/2020 година по описа на Районен съд - Търговище, съдът е осъдил „Фреш Кредит “ ЕООД, ЕИК 203495900, седалище и адрес гр. Бургас, съдебен адрес гр.

Бургас, ул. “Македония “, № 61-63, офис 1, адв. Х.М. АК-Б да заплати на КР.

АТ. КР., ЕГН **********, от гр.Т, съдебен адрес гр.Търговище, ул.*********, адв. Л.И. АК-Т, сумата от 3 936.81 лв., представляваща трудово възнаграждение за периода месец август 2018 г. до 12.11.2018 година, ведно със законната лихва от 14.12.2020 г., на основание чл.128 от КТ. Със същото решение съдът е осъдил „Фреш Кредит “ ЕООД, ЕИК 203495900, да заплати на КР. АТ. КР., сумата от 844.65 лв., представляваща лихва за забава върху неизплатеното трудово възнаграждение, на основание чл. 86 от ЗЗД.

Ответникът „Фреш Кредит“ ЕООД, ЕИК 203495900, е осъден да заплати на адвокат Л.И. И. възнаграждение за оказаната правна помощ на К.К., в размер на 805.58 лв., на основание чл. 38, ал.2 от ЗА., а по сметка на РС-Търговище държавна такса по предявените искове, в размер на 207.47 лв., както и разноски за вещо лице, в размер на 300 лв. Съдът е отхвърлил възражението 1 на „Фреш Кредит“ ЕООД за прихващане с дължимите от КР. АТ. КР. суми по Решение № 668 от 19.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 2280/18 по описа на РСТ и Решение № 42 от 08.04.2020 г. постановено по в.гр.д.№ 41/20 на ОСТ, а именно ликвиден остатък от 1 060.86 лв. обезщетение и 793.73 лв., разноски, като НЕОСНОВАТЕЛНО. С допълнително определение № 902 от 06.07.2021 година съдът е отхвърлил молбата на „Фреш Кредит“ ЕООД за изменение на решението в частта за разноските и за присъждане на по-нисък хонорар на процесуалния представител на ищеца.

Срещу така описаното решение е постъпила въззивна жалба от ответника чрез пълномощника им адв.Х.М., АК-Бургас, в която се излага следното:

Уговореното допълнително възнаграждение за ищеца в процесното Допълнителното споразумение към трудовия договор е обещание за плащане от работодателя „Фреш Кредит“ ЕООД на съответния процент от събраните суми, дължими само за „Фреш Кредит“ ЕООД, но не и от събраните за третото лице суми. Нито в основния трудов договор, нито в което и да е допълнително споразумение, сключени между страните, е предвидено и договорено да се извършва от работника работа в полза на друго лице, освен работодателя. Всяко друго тълкувание на уговорките между страните не съответства нито на действителната им воля, нито се подкрепя от логиката на отношенията, както и от доказателствата. Няма наведени твърдения и представени доказателства, че ответникът-работодател „Фреш Кредит“ ЕООД е уговорил с третото лице „Гаранционен Фонд България“ ЕООД да заплаща за дейностите, извършвани в негова (на третото лице) полза, а именно събиране на суми в полза на „Гаранционен Фонд България“ ЕООД. Съответно сумите, върху които следва да бъде изчислено допълнителното трудово възнаграждение, следва да са само събраните в полза на „Фреш Кредит“ ЕООД, не и за третото лице „Гаранционен Фонд България“ ЕООД.

На следващо място ответникът твърди, че за да отхвърли възражението за прихващане на ответника, съдът е приел, че не са събрани доказателства относно размера на секвестируемото трудово възнаграждение на ищеца.

Считат, че първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения при формулиране на доклада по делото, при което не са определени ясно конкретните спорни факти, не е ясно определена тежестта на доказване за 2 конкретните относими спорни факти, не е указано от съда какви доказателства сочат или не сочат страните за твърдяните от тях спорни факти.

Освен горното, действително нормата на чл. 105 ЗЗД изрично забранява да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, но само вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение. Вземането за трудово възнаграждение е такова, което законът квалифицира като несеквестируемо съобразно нормата на чл.446 от ГПК, но само до определен размер. Съгласие не следва да се изисква от кредитора, когато е направено възражение за прихващане на секвестируема част от трудовото му възнаграждение, каквато считат, че е сумата, с която се иска прихващане, тъй като търсенето от ищеца възнаграждение е допълнително, т.е. над основното, което е пък в размер над MP3 и следователно - над несеквестируемият размер.

Предвид изложеното ответникът моли съда да отмени Решение №249/04.06.2021 г. по гр.д №1594/2020 по описа на PC-Търговище в обжалваната част, като вместо това постановите решение, с което:

- да отхвърли иска за изплащане на допълнително трудово възнаграждение над размера, изчислен върху събраните за „Фреш Кредит“ ЕООД суми (т.е.да отхвърлите иска за възнаграждение за сумите, събрани в офисите на ответното дружество-работодател, но в полза третото лице “Гаранционен фонд България“ ЕООД), и да бъде извършено съдебно прихващане с дължимите от ищеца към ответното дружество СУМИ по Решение №688/19.11.2019 г. по гр.д.

№2280/2018г. на РСТ и Решение №42/08.04.2020 г. по в.гр.д. 41/2020г. на OCT, а именно - дължим изискуем и ликвиден остатък от 1060.86 лв главница и 793.73 лв разноски, като отхвърли иска за същите суми.

По така подадената въззивна жалба е постъпил отговор от ищеца чрез адвокат Л.И., в който отговор се акцентира на следното:

Съдът, след като се е запознал с всички ангажирани от страните доказателства и ги е обсъдил, правилно, мотивирано и обосновано е стигнал до извода, че на доверителя му следва да се плати ДТВ върху всички събрани суми от трите офиса на ответното дружество, а не само върху сумите, събирани в негова полза, без тези за трети лица /ГФБ/. От представеното и 3 приобщено към доказателствения материал по делото допълнително споразумение между страните към трудов договор № 005/19.09.2016 г. от 01.12.2016 г. е видно, че същите са се съгласили, че доверителят му, считано от същата дата, ще получава ДТВ в размер на 4.5 % върху събраните суми в офисите на гр. Търговище, гр. Попово и гр. Велики Преслав. Именно това е била волята на страните, а не както се твърди от ответника. При липса на конкретно волеизявление от която и да е страните /липса на такава уговорка/, че такова ДТВ ще се начислява само и единствено върху суми събирани в полза на дружеството, то няма как да бъде изтълкувано по този начин. Самото допълнително споразумение, оформено по този си начин е толкова просто и ясно, че допълнително тълкуване и то в очевидна вреда на работника/служителя е недопустимо.

На следващо място се излагат доводи, че съдът няма задължение да оказва на страните по делото как точно да се защитават - какви възражения да правят и какви доказателства да ангажират в тази насока. Страните, респективно техните процесуални представители следва сами да посочат правните основания и да сторят нужните процесуални действия, за да достигнат до желания от тях развой на повдигнатия пред съда спор.

С оглед на горното счита, че решението на първоинстанционния съд е правилно и напълно обосновано, поради което, моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли депозираната жалба като неоснователна и потвърди изцяло решението на ТРС.

Моля за присъждане на разноски във втората инстанция съгласно представения списък, които следва ответника да заплати на процесуалния представител на ищеца на осн. чл. 38, ал.2 от ЗАдв при оставяне без уважение на въззивната жалба в размер съгласно предвиденото в НМРАВ.

Срещу така постановеното определение № 902 от 06.07.2021 година е постъпила частна жалба от ответника. Постъпил е и отговор по нея.

Съдът констатира, че въззивната жалба е подадена в двуседмичния срок по чл. 259, ал.1 от ГПК, налице е надлежна активна и пасивна процесуална легитимация за страните, както и редовна размяна на книжата, поради което въззивната жалба е процесуално допустима и следва да бъде поставена на 4 разглеждане, обуславящо насрочване на въззивното дело в открито съдебно заседание. Въззивната и частната въззивна жалба ще бъдат разгледани съвместно.

Страните нямат доказателствени искания.

В насроченото пред въззивния съд открито съдебно заседание въззивникът не е взел участие чрез законен или упълномощен представител. Постъпило е писмено становище.

В съдебно заседание въззиваемата страна не се явява и представлява.

Съдът, след като констатира, че въззивната жалба е подадена в срок и е ДОПУСТИМА, провери изложените в нея оплаквания, обсъди представените доказателства и констатира следното:

Безспорно е, че ищецът е работил в ответното търговско дружество и освен основна работна заплата е имал право на възнаграждение над същата по системата за заплащане на труда според изработеното, а не само с оглед престиране на работна сила. Страните по трудовото правоотношение изрично са уговорили, че ищецът има право на възнаграждение в размер на 4.5% от сумите, събрани в офисите на дружеството в гр. Търговище, гр. Попово и гр.

Омуртаг. Вещото лице е изчислило размера на това възнаграждение както като брутна сума, така и като чиста сума без удръжки.

Съдът съобрази следното:

Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система на заплащане на труда. Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални празници, за времето, през което работникът или служителят е на разположение на работодателя извън територията на предприятието и др.

5

Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл.

11 НСОРЗ – за по-висока професионална квалификация (работник или служител, притежаващ образователна и научна степен „доктор” или научна степен „доктор на науките”) и по чл. 12 НСОРЗ – за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни за изплащане (вж. 6, ал. 1, т. 1 НСОРЗ), когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител. Премиалното възнаграждение (бонус) за постигнати резултати – индивиуални или общи, е включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. Когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното – по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. То се дължи само доколкото работодателят е определил условията и размера, в който ще се плаща. Те пък следват от договорите и вътрешните правила по чл. 13, ал. 1 от НСОРЗ. Както е изяснено в решение № 176/10.01.2019 г. по гр.д. № 3658/2017 г. на ВКС, III г.о., съдът няма правомощие да контролира преценката на работодателя да включи или не, евентуално до какъв размер, определено с вътрешните правила или договори допълнително премиално възнаграждение. С такива правомощия съдът разполага, когато плащането е уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера зависи от количеството и качеството на вложения труд, но не от приемането и изпълнението на определени политики от работодателя. Когато целевия бонус не е с постоянен характер и неговото изплащане не е безусловно задължение на работодателя, а се следва след извършване на автономна преценка на предварително определен от работодателя орган (служител), определянето на такъв и конкретният му размер, не подлежи на съдебен контрол.