Акт от 02.03.2023, Административен съд - Велико Търново

Р Е Ш Е Н И Е

№ 36 град Велико Търново, 02.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд – гр. Велико Търново, в публично съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОНСТАНТИН КАЛЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ:

ДИАНА КОСТОВА

ЕВТИМ БАНЕВ при участието на секретаря С.Ф. и прокурора от ВТОП Весела Кърчева като разгледа докладваното от съдия Калчев касационно адм. д. № 781/2022 г. по описа на Административен съд – гр. Велико Търново, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК вр. чл. 285, ал. 1, изр. второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

Същото е образувано касационна жалба, подадена от *** В. В. като служебен защитник на ищеца С.Л.Б. и по касационна жалба лично от С.Л.Б., срещу Решение № 339/23.11.2022 г. по адм. дело № 157/2022 г. по описа на Административен съд – Велико Търново. Решението се оспорва като неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл.

209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. В касационните жалби се излагат подробни доводи, че е безспорно доказано лишаването на касатора от свиждане в ареста в гр. В.

Търново, въпреки изразеното желание за това от него и неговите близки, а действията на администрацията на ареста, изразени в недостатъчни усилия да осигурят включването на ищеца в графиците за свиждания са от естество да предизвикат у пострадалия чувства на страх, безпокойство и малоценност, които да го унижат и подтиснат. Решението се оспорва и в частта, в която касаторът е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение, като се излагат доводи, че в разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС не е предвидено заплащането на такова възнаграждение. По тези съображения иска от съда да отмени като незаконосъобразно оспореното решение и се уважи исковата претенция в пълен размер. В съдебно заседание касационният жалбоподател взема участие лично и с процесуалния си представител, като поддържат изложените съображения.

Ответникът по жалбата – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата като неоснователна в представен писмен отговор и в съдебно заседание. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – В. Търново изразява становище за неоснователност на жалбата и моли решението на първоинстанционния съд да бъда оставено в сила, като правилно и законосъобразно.

Настоящата съдебна инстанция, след като прецени допустимостта на жалбите и обсъди направените в тях оплаквания, становището на ответника и прокурора в съдебно заседание, събраните по делото доказателства и извърши проверка на обжалваното решение съобразно разпоредбите на чл. 218 и чл.220 от АПК, намира за установено следното:

Касационните жалби на Св. Б. и *** В. В. са процесуално допустими като подадени в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от легитимирано лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт, съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 от АПК и при спазване на изискванията на чл. 212 от АПК.

Разгледани по същество жалбите се явяват неоснователни, поради следните съображения:

Първоинстанционното производство пред Административен съд – Велико Търново се е развило по реда на чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, по искова молба на С.Л.Б., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора Ловеч, срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", със седалище в гр. София, с която след изменението на иска се претендира заплащането на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 1200 лева, причинени от незаконното поведение на служители на ответника, изразило се в неоснователното му лишаване от свиждане с негови близки за периода на престоите му в ареста в гр. Велико Търново от 01.01.2021 г. до 01.10.2021 г., ведно с мораторната лихва от датата на завеждането на иска до окончателното изплащане на сумата.

За да постанови решението си първоинстанционният съд подробно е обсъдил и анализирал събрания по делото доказателствен материал, като е приел исковата молба за недоказана по фактическите основания, изложени в нея. Съдът е установил от представените по делото писмени доказателства, че за периода от 01.01.2021 г. до 01.10.2021 г. ищецът С.Б. е провел 3 свиждания – на 19.06.2021 г., на 18.07.2021 г. и на 08.08.2021 г., в Затвора Ловеч, където изтърпява наказанието си, съобразно утвърдения от началника на Затвора Ловеч график, като при всяко от тях е получил и хранителна пратка. За същия период ищецът е пребивавал общо 10 пъти в Ареста в гр. Велико Търново, където е бил привеждан от затвора в Ловеч на основание съответните писмени нареждания – арестантски писма от Затвора в Ловеч, за явяване по НОХД № 410/2021 г. на ВТРС и ВЧНД 22/2021 г. на ВТОС, като престоите в ареста обикновено са с продължителност около 24 или 48 часа. Съгласно Заповед №

Л-1688/21.12.2020 г. на началника на ОСИН – Велико Търново в Ареста В. Търново е определен график за провеждане на свиждания между задържаните и техните близки с цел осигуряване на ред и организация при провеждането им, като е предвидено, че свижданията се провеждат в дните сряда, четвъртък и петък, в периода от 8.30 ч. до 11.30 часа и от 13.00 часа до 16.30 часа, по изготвен седмичен график, като се вземат предвид заявките на задържаните, но срещи на задържаните със защитниците им се провеждат по всяко време при първоначално задържане, а извън това други срещи със защитници се провеждат всеки ден от 8.30 ч. до 11.30 часа и от 13.00 часа до 16.30 часа. Предвидено е при свижданията посетителите да внасят и храна. По време на престоите на ищеца в Ареста, свиждане с негови близки е проведено на 14.04.2021 г.

При тези факти съдът е приел, че за целия процесен период ищецът е бил задържан и лишен от свобода в Затвора в Ловеч, където нито се твърди, нито се доказва да е препятствано правото на свиждане между Б. и негови близки, а напротив – такива свиждания са проведени. Според съда законът защитава контактите между лишения от свобода и близките му и възможността за общуване, като не се интересува къде се случват тези срещи и дали са удобни като локация на тези лица, извън обстоятелството, че лицето изтърпява наказанието си в най-близкия до адреса си затвор, което в случая е така, и ако те са реализирани или осигурени като възможност в затвора, не може да се претендира изобщо нарушаване на чл. 3 при неосигуряване на такива допълнителни свиждания и в ареста/арестите, в които лицето пребивава за кратко, след като е приведено в тях от затвора.

На следващо място съдът, позовавайки се на разпоредбите на чл.

256, ал. 1 и ал. 4 от ЗИНЗС, Заповед № Л-1321/10.03.2020 г. на ГД на ГДИН и Заповед № Л-1688/21.12.2020 г. на началника на ОСИН – Велико Търново, е приел, че по делото не е доказано нарушение на задължението за свиждане, извършено от служители на ответника в Ареста във Велико Търново. Изготвянето на график за свижданията е наложително за да се конкретизират заявките за свиждания и тези за срещи със защитници, като приоритет имат първо срещите със защитници, после свижданията заявени от задържани и техните близки /защото нямат алтернативно място и време за свиждания/ и накрая – при наличието на съответната възможност – свиждания на задържани/лишените от свобода, които са приведени в съответния арест за кратко и то за периода, в което такива свиждания са предвидени като възможни. Степенуването на заявките е задължение на администрацията, така че да гарантира правата не само на ищеца, но на всички пребиваващи по същото време в ареста. В конкретния случай за периода на първите два престоя на ищеца в ареста свиждания изобщо не са били възможни, защото датите на престоя – 25-26.01.2021 г. и 01-02.02.2021 г. отговарят на дните понеделник и вторник от седмицата и според Заповедта № Л-1688/21.12.2020 г. на началника на ОСИН – Велико Търново тогава свиждания с близки изобщо не се провеждат. По отношение на друг престой – от 13 до 15.04.2021 г., ищецът е заявил желанието си за свиждане и такова е проведено с майка му и с неговата приятелка, като е получена и хранителна пратка. За останалите 7 престоя в ареста съдът е посочил, че от представените от ответника графици е видно, че в дните на престой на ищеца, които са попадали в диапазона сряда-петък, са провеждани множество други срещи със защитници, при което обективно не е било възможно същият да бъде включен в графика за деня. Съдът е изтъкнал и обстоятелството, че ищецът обичайно е бил придвижван в ареста в деня преди делото, на което следва да се яви и на следващия ден е извеждан обикновено преди обяд – около 11-11.30 часа, т.е. същият е имал много ограничен възможен часови диапазон за провеждане на свиждане и е логично графикът на свижданията да не може да отговори на тези негови щения и възможности едновременно. Според съда с оглед липсата на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС е неприложима и презумпцията за настъпили вреди съгласно чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС.

Липсата на причинно – следствена връзка между страданията на ищеца и съобразеното със закона поведение на ответника е мотивирало съда да отхвърли иска. На основание чл. 143, ал. 3 от АПК вр. чл. 78 от ГПК, вр. чл. 144 от АПК вр. чл.

37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ съдът е осъдил С.Б. да заплати на ответника разноски за осъществената юрисконсултска защита в размер на 100 лв.

Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, като същото не страда от пороци, представляващи касационни основания за отмяната му.

В хода на съдебното следствие пред първата инстанция са събрани гласни и писмени доказателства, които заедно с възраженията на ищеца, съдът е разгледал и обсъдил всестранно и обективно, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК настоящият състав препраща към тези мотиви, без да е необходимо тяхното преповтаряне. При правилна преценка на събраните в хода на съдебното производство доказателства, съдът е достигнал до правилен и обоснован извод, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са останали недоказани твърденията на ищеца за незаконосъобразно бездействие от страна на служители на ответника ГД "Изпълнение на наказанията" по отношение на твърдените в исковата молба нарушения. До този извод съдът е достигнал анализирайки както представените от ответника писмени доказателства, така и представените такива от ищеца, вкл. и ангажираните от него гласни доказателства. Настоящият състав изцяло споделя виждането, че след като в затвора в Ловеч е определен график за провеждане на свиждания между задържани/лишените от свобода и техните близки с цел осигуряване на ред и организация при провеждането им и няма данни администрацията на Затвора - Ловеч да е възпрепятствала свиждане на ищеца, за служителите в Ареста в Търново не е съществувало задължение /а същевременно и обективна възможност, за което свидетелстват представените по делото графици/ да осигурят практически допълнителни такива свиждания, независимо от изразеното от ищеца и негови близки желание. В този смисъл настоящата съдебна инстанция намира, че по делото не е доказано осъществяване на нечовешко, унизително отношение по смисъла на чл.

3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС, в резултат на което за ищеца да са настъпили неимуществени вреди, както правилно е приел и първоинстанционният съд.

Въз основа на гореизложените съображения, настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява обжалваното решение в частта, с което е отхвърлен предявеният иск, като правилно, поради което следва да се остави в сила.

Касационната жалба на С.Л.Б. в частта за разноските е недопустима, тъй като процесуална възможност за оспорване на съдебния акт само в тази част не е предвидена. В тази част касационната жалба следва да се приеме за молба за изменение на решението в частта за разноските, по което първоинстанционният съд следва да се произнесе с определение по реда на чл. 248 от ГПК във връзка с чл.

144 от АПК. Поради това в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, производството – да се прекрати, а делото да се изпрати на първоинстанционния съд за произнасяне в производство по чл. 248 от ГПК вр. чл.