Решение № 115 от 12.01.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 115 гр. Варна, 12.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 16 СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Румяна Х. при участието на секретаря Галя Ж. Дамянова като разгледа докладваното от Румяна Х. Гражданско дело № 20243110113418 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Исковата молба е предявена от П. Х. Н., ЕГН **********, с адрес: **, чрез ЕАД Е. И., Булстат **, със съдебен адрес: ** срещу „Ф. Б." ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: **.

Ищецът претендира от съда да постанови решение с което да прогласи нищожността на договор № 1208372/ 28.10.2022г., предвиждащ заплащане на главница в размер на 1400,00 лева и възнаградителна лихва в размер на 322,00 лева, като противоречащ на принципа на добрите нрави - чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, заобикалящ материално - правните изисквания на чл.

19, ал. 4 от ЗПК, накърняващ договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК и чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал.1 от ЗПК, относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Ищецът аргументира правен интерес от предявените искове навеждайки следните фактически твърдения:

На 28.10.2022г. е сключил с ответното дружество "Ф. Б." ЕООД договор № 1208372/28.10.2022г. по силата, на който са му били предоставени в собственост заемни средства в размер на 1722 лв., при лихвен процент - 23,00%, годишен процент на разходите 1 49,11 %.

По силата на чл. 5 от договора, заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на кредитодателя, като одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита, като кредитополучателката дължи заплащането на възнаграждение на дружеството – гарант, чрез заплащането на месечни вноски в общ размер на 2040 лв. за срока на действие на кредитния договор.

Ищецът е усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължи плащания за лихва, за допълнителен пакет от услуги и за услугата финансиране и разсрочване на дължимата застрахователна премия, тъй като договорът за кредит е нищожен, поради следните съображения:

Договорът за потребителски кредит е недействителен, поради нарушаване на изискванията на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4 3ПK.

В процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,11 %. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 липсват.

Посочен е лихвен процент по заема - 23,00 %, /който е фиксиран/, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Съгласно чл. 10, aл. 2 и чл. 10 а, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са предвидени в него. Освен възнаградителната лихва в съдържанието на договора не са включени други разходи, поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 49,11 %.

ГПР се определя по точно определена методика, регламентирана в чл. 19, ал.1 и по силата на ал. 2 от същия член по алгоритъма, уреден в Приложение №1 към закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните и включени в договорното съдържание /арг. от чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК/. Законодателят задължава кредитодателите да включват в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, тъй като от него потребителите могат да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможността да го обслужват. С оглед засилената защита на правата на потребителите и за санкциониране на злоупотребата с тях от страна на търговците, които са по-силната икономически страна в гражданския оборот законът предвижда при неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на ГПР тежката правна последица на непораждане на права и задължения от кредитния договор /чл. 22 ЗПК/, като в тази хипотеза 2 кредитополучателят дължи на кредитора само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви и други разходи.

На следващо място, съгласно императивните изисквания на горепосочените норми, кредиторът е следвало да включи в уговорения ГПР таксата за осигуряване на поръчителство от Multitude Bank в полза на кредитодателя. Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453Д0 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП.

Уговорената такса „гарант" - възнаграждение за осигуряване на дружество поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

Получаването на кредита е било обусловено от сключването на договор за гаранция от страна на кредотополучателя, за което дължи такса в общ размер на 2040 лв., а гарантът се е задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията по договора за кредит - обстоятелство, което е било известно на „Ф. Б." ЕООД. Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК. Кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал.1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксата в размер на 2040 лв. в записания в договора размер на ГПР от 49, 11 %. Поради това, че тази такса намира основанието си в противоречащата на чл. 19, ал.4 ЗПК клауза за ГПР следва да се приеме, че търговецът е заблудил потребителя относно размера на ГПР прилаган в отношенията между страните.

Ако съдът счете, че този довод е неоснователен, то моли да приложи правните последици на чл. 19, ал. 5 ЗПК.

Наред с това следва да се има предвид и че макар, че в съдържанието на договора да е 3 включена клауза относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, за срока, в който това право може да бъде упражнено и е предоставена информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал.4, в него не са разписани другите условия по неговото упражняване, по конкретно не е налице информация за размера на лихвения процент на ден и че при упражняване на правото на отказ, кредиторът няма право да изисква и да събира от потребителя обезщетение, каквото е изискването по чл. 11, ал.1, т.20 от ЗПК. Тази информация е от съществено значение за потребителя, тъй като той следва да има нужните данни каква лихва на ден следва да заплати, за да упражни правото си на отказ. При липса на тази информация, той е изправен пред опасността да не изпълни точно задълженията си при направен отказ от договора, което да има за него тежки негативни последици - да загуби поради неизпълнение това си право. Неуведомяването на потребителя за правата му съгласно условията на ал. 6 на чл. 29 ЗПК също уврежда интересите му, като създава предпоставки кредиторът да претендира от него недължими обезщетения.

Неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР е в пряко противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, поради което същата на е породила правен ефект.

Така установеното води до предвидената в чл. 22 от ЗПК недействителност на договора за потребителски кредит поради неспазване на изискванията на чл. 11,ал.1,т. 20 от ЗПК.

Ищецът не дължи заплащане на възнаграждение за учреденото поръчителство, тъй като такова съглашение не би породило правни последици и на следващите основания:

Договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято воля не е правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му възникване, /арг. от чл. 138 от ЗЗД/.

Договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство е кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение.

Законодателят е уредил договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът няма такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице - поръчител е лишена от правно основание.

Договорът за поръчителство е уреден от диспозитивни правни норми, поради което страните могат да уговорят възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформира в двустранен. Договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. Съдебната практика е константна, че противоречи на добрите нрави съглашение при което престациите са явно нееквивалентни. По договор за поръчителство, сключен между длъжника и 4 поръчителя, длъжникът не получава никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост е още по-драстично.

Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.

В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.