Решение № 349 от 01.07.2025, Районен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 349 гр. Ямбол, 01.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XI СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Весела К. Спасова при участието на секретаря Е.Г.А.В. като разгледа докладваното от Весела К. Спасова Гражданско дело № 20252330100792 по описа за 2025 година

Подадена е искова молба от П. Р. Д. срещу „София комерс кредит груп“ АД-гр.София, представлявано от А.Д.С., в която се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит от 04.02.2025 г. Кредиторът е предоставил кредит в размер на 1500 лв., който заемателят се е задължил да погаси в срок до 18 месеца. Уговорен е годишен лихвен процент - 51,60 %. Годишният процент на разходите /ГПР/ е отразен като 65,74 %. С клаузата на § 6 от договора за кредит, кредитополучателят се е задължил да осигури в срок до 3 дни от получаване на заемната сума по договора поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 90% от стойността на отпуснатия кредит, но не по- нисък от 1.5 минимални работни заплати или поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер, надвишаващ 50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по- нисък от 1.5 минимални работни заплати. Според § 7, в случай, че заемателят не изпълни задължението си, посочено в § 6 от договора, същият дължи на заемодателя неустойка в размер на 1539.18 лева, платима на 18 равни части в размер на 85.51 лева, като на ищцата е начислена неустойка в общ размер на 1539.18 лв., тъй като същата не е представила в срок обезпечения - поръчител, посочен в процесния договор. Тази клауза е нищожна. Касае се за печалба за кредитора, която се плаща периодично и е следвало да бъде включена в размера на ГПР. Твърди се, че ГПР е неточен и подвеждащ, защото в него не е включена неустойката от 1539.18 лв. в нарушение на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК и кредиторът е заблудил длъжника за действителния ГПР. Касае се за неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и заобикаляща закона по см. на чл.26 ал.1 пр.2 ЗЗД. Освен това в нарушение 1 на императивните правила, в договора ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.

Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, противоречи на императивните правила на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Не е ясно как посоченият фиксиран лихвен процент по заема от 51.60 % се съотнася към ГПР по договора. Твърди се, че описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) водят до различен размер на ГПР от посочения. Ищцата се позовава на Решение на Съда на Европейския съюз /СЕС/, според което непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Според ищеца, договорът е нищожен на осн. чл.22 ЗПК, като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Тъй като действителният размер на ГПР се явява различен от посочения в договора и кредиторът е заблудил потребителя, нарушен е чл. 19 ал.4 ЗПК, което води до нищожност на целия договор. Поради тази причина от съда се иска да бъдe прието за установено спрямо ответника, че последният е нищожен. Претендират се и направените по делото разноски.

В с.з. ищeцът не се явява. Искът се поддържа с писмена молба от процесуалния представител.

В срока за отговор ответникът оспорва иска като неоснователен. Възраженията си основава на фактите, поради сериозните финансови затруднения на ищцата й е предложил в писмо от 12.03.2025 г. да върне само главницата по договора, без възнаградителна лихва и неустойка. Признал е за недействителна клаузата на §7. Поради това счита, че не е дал повод за завеждане на делото и не дължи разноски. За ищцата липсва правен интерес за предявяване на иска и същият е недопустим. Предявен е насрещен иск за заплащане на главницата в размер на 1500 лв. по договора като предсрочно изискуем поради неизпълнението му от длъжника. Моли съда „да извърши съдебно прихващане с насрещните вземания на страните“.

В срока за отговор на насрещната искова молба ответницата оспорва осъдителния иск като неоснователен поради нищожност на договора за кредит.

В с.з. не се явява представител на ответника. Отговорът се поддържа в писмена молба.

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори по делото, че н а 04.02.2025 г. е сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние между ответника като заемодател и ищеца като длъжник, копие от което е представено от ищцата, за сумата от 1 5 0 0 лева, която е предоставена от дружеството съобразно договорките.

Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент - 51,60 %, годишен процент на разходите /ГПР/ - 65,74 % и обща сума за погасяване-2185,20 лв.. Съгласно § 6 от договора за кредит, 2 кредитополучателят се е задължил да осигури в срок до 3 дни от сключване на договора едно от посочените обезпечения: поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 90% от стойността на отпуснатия кредит, но не по- нисък от 1.5 минимални работни заплати или поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер, надвишаващ 50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по- нисък от 1.5 минимални работни заплати. Според § 7, в случай, че заемателят не изпълни задължението си, посочено в § 6 от договора, за кредитора настъпват вреди от намаляване на кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане от кледитора на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск, поради което потребителят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1539.18 лева, платима на 18 равни части в размер на 85.51 лева, на падежите на погасителните вноски. Не се спори, че на ищцата е начислена неустойка в общ размер на 1539.18 лв., тъй като същата не е осигурила в срок поръчител, посочен в договора.

Страните не спорят и че клаузата е нищожна, че в ГПР не са включени разходите за неустойка от 1539.18 лв. В договора е записано, че годишният процент на разходите /ГПР/ е изчислен по начина, посочен в Приложение № 1 към ЗПК и включва в себе си единствено договорната лихва.

Първата погасителна вноска е с падеж на 04.03.2025 г., а последната -н а 04.08.2025 г.

§8 урежда парвото на кредиора да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане на коя и да е от вноските по погасителния план или непредоставяне на обезпечение. Не се спори, че не са заплащани погасителните вноски на падежите.

Ответникът е представил копие от електронно писмо до ищцата от 12.03.2025 г., с изложеното в отговора на исковата молба съдържание. Самата искова молба е подадена на 13.03.2025 г..

Въз основа на горното съдът прави следните правни изводи:

Предявеният първоначален иск е установителен с правно основание чл. 26 ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл.11 ал.1т.9 и 10 ЗПК и чл.146 вр. чл. 143 ал.2 т.5 от ЗЗП- да бъдe прието за установено спрямо ответника, че договорът за потребителски микрокредит от разстояние от 04.02.2025 г. е нищожен. Предявен е и насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79 ал.1 вр. чл.240 ЗЗД и чл. 9 ЗПК за заплащане на главницата в размер на 1500 лв. по договора като предсрочно изискуем поради неизпълнението му от длъжника.

Възражението на ответника за недопустимост на установителния иск е неоснователно.

Признанието му за нищожност не се отнася до целия договор, а само до клаузата за неустойка. Предложението за заплащане само на главницата поради финансовото състояние на ищцата, направено с електронно писмо, от една страна не съвпада с тезата на насрещната страна за недължимост на вземанията поради недействителност на сделката, а от друга, няма даннни писмото да е получено от ищцата преди подаване на исковата молба. Ищцата има правен интерес от съдебно отричане на валидността на договора, съответно на пораждането на вземанията, уговорени с него. Могат да бъдат опростени от кредитора само редовно 3 възникнали задължения на длъжника, което ищцовата страна отрича. Поради това спорът следва да бъде разгледан по същество.

Разпоредбата на чл. 22 от Закона за потребителския кредит урежда недействителност на договора за кредит при неспазване на изискванията на изброените правни норми, между които и чл. 11, ал. 1, т. 10.

Последната изисква, договорът за потребителски кредит д а е изготвен на разбираем език и д а съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно ал.4 на чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Договорът в случая е написан ясно и разбираемо, посочени са всички основни елементи на сделката –размера на главницата, фиксираната възнаградителна лихва, общата сума за погасяване, включваща главница и лихва, неустойката, броят и периодичността на вноските, падежа им (съгласно погасителния план), годишния процент на разходите.

Съгласно чл.1 ал.1 от Постановление на Министерския съвет на Република България № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта, а съгласно ал.3 лихвеният процент по ал. 1 в сила от 1 януари на текущата година e приложим за първото полугодие на съответната година, а лихвеният процент в сила от 1 юли e приложим за второто полугодие. В процесния договор е посочен ГПР, който не съответства на законовия максимум. Обявеният от БНБ на основание чл. 35 от Закона за Българската народна банка, считано от 1.01.2025 г., основен лихвен процент (проста годишна лихва) е в размер на 2.95 на сто. Т.е. размерът на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, включващ ОЛП и надбавка от 10 пункта, към момента на сключване на процесния договор е 12.95 %, а петкратният му размер е 64,75 %. ГПР по договора е 65,74 %.

Следователно е налице такова надхвърляне на законовия праг, при което е приложима разпоредбата на чл. 19 ал.5 от ЗПК, уреждаща, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Освен това в отговора си ответникът не оспорва, че в ГПР не са включени разходите за неустойка, която клауза признава за нищожна. При включването им, ГПР ще надскочи многократно максимално допустимия размер.

По доводите за нищожност на договора на ищеца в исковата молба съдът приема следното:

С постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д.

№ 1027/2022 г., І т. о. на ВКС е прието, че установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски 4 кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им. ВКС се е позовал на задължителните указания по тълкуването на Директива 2008/48 в решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, както и на цитираната в решението предходна практика на СЕС, въз основа на които е постановил, че преценката за неравноправност и поради това - за нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Даденото от СЕС разрешение е, че чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения чл. 3, б. И, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. С оглед съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се посочат всички разходи по чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия договор както непосочването на този процент. При тези съображения е прието, че чл. 10, § 2, б. Ж и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. Ж от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Освен това СЕС е постановил, че чл. 4, § 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават право на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази разпоредба и следователно подлежат на преценка за неравноправност.