Определение № 2965 от 04.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2965 гр. София, 04.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Александър Цонев Касационно гражданско дело № 20268002101779 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК

Образувано е по касационна жалба на Г. М. М., чрез адв. Е. Е., срещу решение № 296/16.12.2025 г. по в. гр. д. № 462/2025 г. на Окръжен съд – Шумен, с което е потвърдено решение № 85/05.05.2025 г. по гр. д. № 588/2024 г. на Районен съд – Велики Преслав, с което са отхвърлени предявените от Г. М. М. срещу Административен съд – Варна, Районен съд – Варна, Върховен касационен съд, и Върховен административен съд обективно кумулативно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, вр. с чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ за заплащане в условията на солидарност на сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в неприятни емоционални изживявания, стрес, напрежение, безсъние, раздразнителност, загуба на доверие в институциите в резултат на разглеждане в неразумен срок на производството по адм. д. № 117/2017 г. по описа на Административен съд – Варна и по гр.д. № 18625/ 2017 г. по описа на Районен съд – Варна, до окончателното му приключване, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 23.06.2022 г., до окончателното плащане.

В изложението към жалбата се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г.о., съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че допустимостта на предявения иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е обусловена съгласно чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ от провеждането на процедурата по реда на Глава Трета "а" ЗС. В конкретния случай, в шестмесечния срок по чл. 60а ал. 4 ЗСВ ищцата е подала заявление чрез Инспектората към ВСС до министъра на правосъдието с 1 искане за репариране на имуществените и неимуществените вреди, настъпили вследствие на нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д. № 18625/ 2017 г. на Районен съд – Варна. С писмо с изх. № 94-Г-180/17.12.2021 г., изд. от заместникминистър на правосъдието до ищцата, последната е уведомена, че след извършена проверка и съставен констативен протокол изх. № РС-21-298/20.09.2021 г. не е констатирано нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Поради това съдът е счел административната процедура по Глава Трета "а" ЗС за изчерпана, а предявения иск по чл. 2б ЗОДОВ – за допустим.

Въззивният съд е приел за изяснена в производството пред първата инстанция фактическата обстановка по спора, споделяйки мотивите й и препращайки към тях, съобразно дадената му с разпоредбата на чл. 272 ГПК процесуална възможност. Посочил е, че общата продължителност на производствата пред АдмС – Варна, РС – Варна, ОС – Варна, ВКС и ВАС е 4 години и 4 дни, както и че по делото не се спори, че ищцата страда от доказано вродено заболяване – детска церебрална парализа, датиращо от раждането, което е довело до нейната нетрудоспособност.

Въззивният съд не е констатирал неоснователно забавяне при разглеждане на адм. дело № 117/2017 г. по описа на Административен съд – Варна. Посочил е, че производството пред Административен съд – Варна е образувано по искова молба на Г. М. М. от 16.01.2017 г. /п.к. от 13.01.2017 г./. Исковата претенция е с посочено от ищцата правно основание чл. 1 ЗОДОВ и е насочена срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София. Към исковата молба са приложени две молби – с едната е направено искане по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на държавна такса за разглеждане на делото, а с втората е направено искане за предоставяне на правна помощ. С разпореждане от 24.01.2017 г. съдът е освободил ищцата от заплащане на държавна такса, оставил е без движение исковата молба с указания за изправяне на констатираните нередовности и е изискал служебно писмени доказателства от началника на затвора в гр. Варна. С определение от 01.12.2017 г. съдът е преценил, че повдигнатият пред него спор не му е подсъден, прекратил е делото и го е изпратил на Районен съд – Варна. Производството пред Административен съд – Варна е продължило около 10 месеца и 15 дни, в т.ч. е обхванало и периода на съдебна ваканция /15 юли - 01 септември/. В случая административният съд своевременно положително се е произнесъл по молбата за освобождаване от държавна такса и е оставил исковата молба без движение - с разпореждане, постановено 1 седмица след входиране на исковата молба.

Действително се констатира, че липсва произнасяне по молбата на ищцата за предоставяне на правна помощ от 17.01.2017 г. до 16.06.2017 г., когато е оставена без движение, но липсата на такова произнасяне не се дължи на нежелание на съда, нито е резултат от забавено правосъдие. Напротив, съдът е положил усилия да обследва процесуалната допустимост на исковата молба, предвид посоченото от ищцата правно основание на претенцията й и наведените твърдения /абсолютна предпоставка за по-нататъшното развитие на делото, при липсата на която предоставяне на правна помощ на ищеца е безпредметно/, както и да изправи исковата молба чрез даване на подробни указания на ищцата в тази насока. Наред с това съдът не е бездействал, а е изисквал служебно 2 документи, установяващи характера на собствеността на сградата на затвора - гр. Варна, които са били предоставени на 24.02.2017 г. В производството пред административния съд исковата молба е била оставяна неколкократно без движение с цел изясняване правния интерес на ищцата от завеждане на иска /т.е. с цел преценка допустимостта на производството/, разменени са книжа, депозиран е отговор на исковата молба на 25.04.2017 г., в който е взето становище по недопустимостта на исковата молба, поради липса на правен интерес за ищцата. В рамките на съдебната ваканция съдът не е извършвал съдопроизводствени действия по исковата молба, а на 26.09.2017 г. отново е изискал информация от трето неучастващо в производството лице /началника на затвора - гр. Варна/, пряко касаеща предявената искова молба. Изисканата справка е предоставена едва на 06.11.2017 г., като това забавяне от близо 1 месец и 10 дни въззивният съд е приел, че не следва да се вменява във вина на съда, доколкото разпореждането на съдията е изпратено незабавно на началника на затвора - гр. Варна, който обаче не е изпълнил указанията на съда в предоставения срок. След пълно изследване на всички събрани доказателства, включително служебно изисканите такива, на 01.12.2017 г. Административен съд – Варна е преценил, че не е компетентен да разгледа претенцията на ищцата и я е изпратил правилно по компетентност на Районен съд – Варна.

По-нататък съдът е посочил, че на основание повдигнат спор от районния съд за подсъдност на 22.12.2017 г. е образувано гр.д. № 60А/2017 г. по описа на ВКС. Петчленният състав на ВКС и ВАС е приел, че от фактите и обстоятелствата изложени в исковата молба са налице данни за предявен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр., поради което с определение от 26.04.2018 г. е спрял производството по гр.д. № 60А/2017 г. до произнасяне от Общото събрание на ВАС и ВКС по тълк. д. № 1/2016 г. на двете съдилища. Тълкувателно постановление № 1/2016 г. е постановено на 16.01.2019 г. С определение № 11/19.02.2019 г. съдът, вземайки предвид задължителните мотиви на горното тълкувателно постановление е възобновил производството по гр.д. № 60А/2017 г. по описа на ВКС, като е приел, че компетентен да се произнесе по спора е Районен съд – Варна и го е изпратил на същия съд.

Производството по гр.д. № 60А/2017 г. по описа на ВКС е продължило близо 1 година и 2 месеца, като от датата на образуването му до 16.01.2019 г. е съществувала обективна пречка за съда да се произнесе - наличието на висящо тълкувателно дело № 1/2016 г. по описа на ВКС и ВАС. Въззивният съд е споделил практиката и застъпил тезата, че периодът, в който дадено дело е спряно поради наличие на преюдициален спор не следва да се взима предвид при изчисляване на неговата обща продължителност, т.е. в случая спирането на делото е действие, което не следва да бъде вменено във вина на съда, доколкото същото се явява законосъобразно. Ето защо забавата на смесения петчленен състав на ВАС и ВКС в това производство възлиза на малко повече от 1 месец – от 16.01.2019 г. до 19.02.2019 г., когато делото е изпратено по компетентност на ВРС, която според съда в никакъв случай не може да бъде възприета като неразумна.

На следващо място, съдът е посочил, че продължителността на производството по гр.д. № 18625/2017 г. по описа на Районен съд – Варна от по-малко от 8 месеца /от изпращане на делото по компетентност след постановяване на тълкувателното постановление с 3 определение от 19.02.2019 г. на ВКС до 02.10.2019 г. датата на постановяване на съдебно решение/, не може да се приеме за прекомерна. Посочил е, че през този период първоинстанционният съд е бил изключително активен, като се е произнасял своевременно по всички искания и молби, всички доказателства са били събрани в едно единствено открито съдебно заседание, а съдебното решение е било постановено в рамките на инструктивния 1-месечен срок след датата на приключване на съдебното дирене. Намерил е за необходимо да отбележи, че съдът не е длъжен да се съобрази с желанието на страната за назначаване на конкретен адвокат, когато й е предоставена правна помощ, още повече при липса на мотиви, извън субективното желание на страната за назначаване на конкретен адвокат, какъвто е и настоящият случай. Посочил е, че районният съд е положил достатъчно усилия и в кратки срокове е назначил един след друг двама процесуални представители на ищцата, от които последната не е била доволна, въпреки че дори не е осъществила контакт, с който и да било от тях. Като е съобразил извършените процесуалните действия в хода на производството по гр.д. № 18625/ 2017 г. по описа на РС – Варна, съдът е приел, че няма забавяния при извършване на дължимите от съда действия по уточняване на исковата молба, освобождаване на ищцата от задължението за заплащане на държавна такса, назначаване на процесуални представители за осъществяване на поисканата правна помощ, насрочване в съдебни заседания, произнасяне по доказателствените искания на страните и събиране на допуснатите доказателства, постановяване на първоинстанционното решение; администриране на постъпилите въззивни жалби. Взел е предвид, че и двете страни са обжалвали решението на първоинстанционния съд, като при размяна на книжата по въззивните жалби и администрирането им до въззивния съд не се констатира забавяне от страна на районния съд.

Предвид изложеното съдът е намерил за неоснователни направените във въззивната жалба възражения от жалбоподателката относно наличието на забавяне на делото при разглеждането му от АдмС – Варна и от РС – Варна.

Съдът е посочил, че въззивно гр. д. № 2182/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна е образувано на 29.11.2019 г., а разглеждането му е продължило около 8 месеца и 10 дни.

Приел е, че забавяне в тази инстанция се установява единствено при изготвяне на въззивното съдебно решение, което е постановено малко над 4 месеца след датата, на която е следвало да бъде публикувано. Доколкото предвиденият в процесуалния закон срок за изготвяне на съдебното решение е инструктивен и предвид фактическата и правна сложност на делото, въззивният съд е приел, че в случая забавянето не е неразумно. Като допълнителен аргумент е посочил, че решението на въззивния съд не е допуснато до касационно обжалване, т.е. на практика касационната инстанция е възприела, че същото е валидно, допустимо и правилно, т.е. забавянето при постановяване на съдебното решение не се е отразило негативно на качеството на съдебния акт. Също така, според съда няма забавяне и при администрирането и произнасянето по подадената от ищцата на 17.06.2020 г. молба за допълване на решението в частта за разноските.