Решение № 2701 от 01.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2701 гр. Пловдив, 01.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XХVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Ил. Василева при участието на секретаря Соня Ил. Букова като разгледа докладваното от Росица Ил. Василева Гражданско дело № 20265330100789 по описа за 2026 година намира следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на М. Р. П., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. ******, чрез адв. С. Н. от АК – *****, против „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК 175302519, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Изгрев“, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, ателие 6, с която е предявен иск за прогласяване нищожността на клаузата, обективирана в §7 от Договор за потребителски микрокредит от разстояние от ***** г., сключен между ищцата М. Р. П. и ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД, с която е предвидено заплащане на неустойка в размер на 2052,18 лв. (1049,26 евро) при непредоставяне на обезпечение, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК относно същественото съдържание на договорите за потребителски кредит.

В исковата молба се твърди, че ищцата и ответникът са сключили Договор за потребителски микрокредит от разстояние от ***** г. , по силата на който ответникът „София Комерс Кредит Груп“ АД предоставил на ищцата М.

1

Р. П. заемни средства в размер на 2000,00 лв., при фиксирана годишна лихва от 51,60 % и годишен процент на разходите (ГПР) от 65,74 %. Сочи се, че съгласно клаузата на § 6 от Договора потребителят се задължил в тридневен срок от подписване на Договора да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказващ нетен размер на трудовото му възнаграждение в размер надвишаващ 90 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по нисък от 1,5 минивални работни заплати или 2) поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказващ нетен размер на трудовото им възнаграждение в размер, надвишаващ 50,00 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по нисък от 1,5 минимални работни заплати. Според клаузата на §7 от Договора, в случай че потребителят не представи в срок някое от обезпеченията по клаузата на § 6 от Договора и не упражни правото си на отказ от Договора, страните приемат, че за кредитора настъпват вреди от намаляване на кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане от кредитора на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск, поради което страните се съгласяват, че потребителят заплаща на кредитора обезщетителна неустойка в размер на 2052,18 лв. (1049,26 евро), платима на 18 равни месечни вноски в размер на 114,01 лв. Ищцата твърди, че е усвоила изцяло заемния ресурс, не е погасила дължимата сума по процесната неустойка, но не дължи плащания за същата. Сочи, че клаузата от процесния договор, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, заобикаля материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като излага конкретни доводи в тази насока. Предвидената неустойка в размер на 2052,18 лв. (1049,26 евро) била загубила присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото била над 100 % от заетата сума в размер на 2000,00 лв., без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служило за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните вноски по кредита, като по този начин се стигало до скрито оскъпяване на кредита и се създавали единствено предпоставки за неоснователно 2 обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Сочи, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя ответникът е поставил към ищцата неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

По гореизложените съображения ищцата моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск. Ангажира писмени доказателства.

Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД, в който признава, че между страните е сключен процесния Договор за кредит, който съдържа и клауза за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Заявява, че признава, че клаузата на §7 от Договор за потребителски микрокредит от разстояние от ***** г., сключен между страните, с която е предвидено заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение е нищожна и моли да бъде постановено решение при признание на иска по чл. 237 от ГПК. Моли, на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК, да не се възлагат разноски в тежест на ответника с твърдението, че ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска. В случай че разноските бъдат възложени в тежест на ответника, се релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата.

В открито съдебно заседание ищцата М. Р. П. не се явява и не изпраща представител. По делото е постъпило писмено становище от ищцата, чрез пълномощника й – адв. С. Н., с което поддържа исковата молба и моли за уважаване на предявения иск. С оглед направеното от ответника признание на иска, моли да бъде постановено решение при признание на иска по реда на чл.

237 от ГПК.

Ответникът „София Комерс Кредит Груп“ АД не изпраща представител в открито съдебно заседание. По делото е постъпила молба от ответното дружество, чрез изпълнителния директор А. С., с която моли да бъде постановено решение при признание на иска.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по 3 делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК вр. чл.

26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вр. чл. 21, ал. 1 от ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 237 от ГПК когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието.

Признанието на иска е заявление от страна на ответника, че правното твърдение на ищеца, заявено в исковата молба отговаря на действителното правно положение. Това като последица води до съвпадение на правните твърдения на двете страни. От процесуална гледа точка признанието на иска от страна на ответника може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и произнасяне на съда по съществото на спора, ако ищецът е направил искане за това по аргумент на чл. 237, ал. 1 от ГПК. В този случай съдът е длъжен да се произнесе с решение съобразно признанието без да обсъжда в мотивите си доказателствата, като в мотивите на решението е достатъчно да посочи, че постановява решението си само въз основа на направеното признание на иска (чл. 237, ал. 2 от ГПК ).

В процесния случай е налице изразено от ответното дружество, законния му представител – изпълнителния директор А. С., признание на предявения иск по смисъла на чл. 237, ал. 1 от ГПК, което признание е неоттегляемо, съобразно нормата на чл. 237, ал. 4 от ГПК. Спазени са и изискванията на чл.

237, ал. 3 от ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави, а от друга страна е такова, с което страната може да се разпорежда. Отделно от това ищцата моли за постановяване на решение по реда на чл. 237, ал. 1 от ГПК при признание на иска.

Ето защо, съдът намира, че в настоящия случай са налице предпоставките за произнасяне с решение по чл. 237, ал. 1 от ГПК при признание на иска.

С оглед направеното от ответника признание на иска, съдът намира, че предявеният иск за прогласяване нищожността на клаузата от процесния договор за кредит, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е основателен и като такъв следва да бъде уважен.

4

По изложените съображения, съдът постановява настоящото решение при признание на иска, като на основание чл. 237, ал. 2 от ГПК не излага мотиви за това.

По разноските:

При този изход ва правния спор право на разноски има ищцата.

Неоснователно е възражението на ответника, че в случая не дължи разноски, тъй като не е дал повод за завеждане на делото. Съгласно чл. 78, ал.

2 от ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.

Предпоставките са кумулативни, като само признанието на иска не е достатъчно, за да бъдат възложени разноските на ищеца. В случая не са налице предпоставките за възлагане на разноските в тежест на ищцата, на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК. В настоящия казус с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото. Това е така, тъй като чрез установяване на задължение за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение в процесния Договор за кредит, ответникът със своето извънпроцесуално поведение е претендирал сумата, дължима на основание посочената клауза, като до постановяване на съдебно решение за прогласяване на недействителността на клаузата, пораждаща това задължение, възникналите на това основание парични притезания остават дължими, ведно с всички законни последици. Следва да се съобрази и това, че р азпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК не намира приложение в хипотезата на уважен иск на потребител за прогласяване на нищожността на договорна клауза на потребителски договор, независимо, че ответникът-търговец е признал иска. В основата на предявения иск за обявяване на нищожността е твърдение за нищожност на клауза от потребителски договор, което поражда правото на потребителя да иска обявяване на нищожността по съдебен ред (в този смисъл Определение № 50466/30.11.2022 г. по ч.т.д. № 2049/2022 г. на ВКС, I т.о.).

Следователно, при този изход на правния спор, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от нея разноски в размер на 41,97 евро за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищцата е представлявана, на основание чл.

38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата (ЗА), от адв. С. Н. от АК – *****, видно от представения договор за правна защита и съдействие (л. 9). Ответникът 5 своевременно е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцовата страна. Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищцата следва да се отчете практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС).

В Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки на ЕС, е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. Разпоредбата на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДФЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи спорната национална разпоредба. Така в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските 6 услуги. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.