Разпореждане № 61615 от 14.04.2025, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 61615 гр. София, 14.04.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20241110116083 по описа за 2024 година

РАЗПОРЕЖДАНЕ гр. София, 14.04.2024 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О, 156-ти състав в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. д. № 16083/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 130 ГПК.

Подадена е искова молба от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу „Кашел Мениджмънт“ ЕООД, с което се претендира незаплатена наемна цена в размер на 24904,13 лева по Договор за наем от 25.06.2015 г., вписан под № 1785/26.06.2015 г., том 2, дело № 245/2015 г. Поддържа, че е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради което имал правен интерес от предявяването на иск за установяването на вземането.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като е направен отвод за недопустимост на претенцията, поради наличието на арбитражна клауза в договора.

С Разпореждане от 12.07.2024 г., постановено по гр. д. № 16083/2024 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав производството прекратено на основание чл. 130 ГПК, доколкото предвид наличието на арбитражна клауза и наличието на изричен отвод за недопустимост, поради неподведомственост на спора на гражданския съд, исковата молба е била върната, а производството е било прекратено.

С Определение № 4022/27.02.2025 г., постановено по в. ч. гр. д .№ 8889/2024 г. по описа на СГС, IV-E състав, Разпореждането от 12.07.2024 г. е отменено, като производството е върнато на Софийският районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В мотивите си СГС излага съображения, че споделя доводите за обвързаността досежно арбитражната клауза, но счита, че тъй като производството е образувано при условията на чл. 422 ГПК, то същото се явявало специално, което дерогирало арбитражната клауза, като 1 съображенията са подкрепени с мотиви от практиката на ВКС.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства намира следното по направения отвод за недопустимост на предявения иск.

С оглед възприетото и в определението на СГС, настоящият съдебен състав намира, че трябва да преповтори мотивите си за наличието на арбитражна клауза, а именно:

Представен е Договор за наем от 25.06.2015 г., вписан под № 1785/26.06.2015 г., том 2, дело № 245/2015 г., сключен между В. П.а и Н. П. П. от една страна в качеството на наемодатели и „Кашел Мениджмънт“ ЕООД от друга страна в качеството на наемател. По силата на договора наемодателите са предоставили за временно възмездно ползване на наемателя уговорените по договора имоти, а наемателят се е задължил да заплаща уговорената наемна цена.

В клаузата на чл. 12 от Договора за наем страните са се съгласили, че всички спорове, породено от този договор или отнасящи се до него, включително споровете, породени или отнасящи се до неговото тълкуване, недействителност, изпълнение, прекратяване, както и споровете за попълването на празноти на договора или приспособяването му към нововъзникнали обстоятелства, ще се бъдат разрешавани от АС при БТПП.

Според чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.

От Постановление за възлагане на недвижим имот от 28.11.2016 г. по изп. Дело № 20168960400143/2016 г. по описа на ЧСИ Ивелина Цанков, рег. № 896 от КЧСИ се установява, че имот предмет на Договор за наем от 25.06.2015 г., вписан под № 1785/26.06.2015 г., том 2, дело № 245/2015 г е възложен от ищеца – „Първа инвестиционна банка“ АД.

Приложено е Решение № 49506/25.02.2019 г., постановено по гр. д. № 66464/207 г. по описа на СРС, ГО, 153-ти състав е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 237 ЗЗД, че между „Първа инвестиционна банка“ АД, и „Кашел Мениджмент” ЕООД, съществува наемно правоотношение по договор от 25.06.2015 г., вписан под № 1785/26.06.2015 г., том 2, дело 245/2015 г. на СВп-Свищов за отдаване под наем на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** по КК и Кр на гр. Свищов, с площ 187.07 кв.м., с предназначение банков офис, с адрес в гр. Свищов, ул.

„Цар Освободител” № 72, ет. 1.

С оглед изложеното и при зачитане на ефектите на установителното и регулативното действие на силата на пресъдено нещо, настоящият съдебен състав намира, че ищецът не само е страна по материалния договор за наем, но е и страна по инкорпорираната в него арбитражна клауза – вкл. с оглед постановките на Тълкувателно решение № 1 от 21.02.2024 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2023 г., ОСТК (mutatis mutandis), във връзка с факта, че абитражната клауза макар и да е отделен процесуален договор е принадлежност към същия.

Изцяло неоснователни са доводите на ищеца в становището му от 26.06.2024 г. по отношение на производство образувано при условията на чл. 422 ГПК. Противно на твърденията на страна, именно същата следва да е наясно, че е трябвало да брани твърдените си права по друг начин, а не по реда на заповедното производство, респ. свързания след това исков процес. Подавайки заявлението по чл. 410 ГПК ищецът следва да е бил наясно, че предвид наличието на валидна арбитражна клауза, спорът е извън компетентността на държавния съд.

На следващо място, предвид Определение № 4022/27.02.2025 г., постановено по в. ч. гр. д .№ 8889/2024 г. по описа на СГС, IV-E състав се повдигат два основни въпроса:

2

1. Правилно ли е възприета практиката на ВКС от въззивна съд, с която е мотивирано отмяната на настоящото определение?

2. Доколкото несъобразеният със закона и съдебната практика въззивен акт е задължителен за настоящият съдебен състав, предвид правилото на чл. 278, ал. 3 ГПК.

I. По поставеният първи правен проблем:

За да възприеме тезата, че се касаело за специален ред за предявяване на претенцията, СГС е възприел мотивите на Определение № 585/21.07.20211 г. по ч. т. д. № 457/2011 г. на I Т. О. на ВКС, Определение № 938/25.11.2011 г. по ч. т. д. № 874/2011 г. на II Т. О. на ВКС, Определение № 802/19.11.2013 г. по ч. т. д. № 3240/2013 г. на I Т. О. на ВКС. В синтезиран вид (ако изобщо може посочената практика да се възприеме за господстваща, предвид т. 8 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС), то следва, че правилото на чл.

422, ал. 1 ГПК е специална процесуална норма, касаеща заповедното производство с цел предявяването на претенция за установяването на вземането по издадената заповед за изпълнение, ако длъжникът е подал възражение, което има суспензивен ефект по отношение влизане в сила на заповедта за изпълнение. Съответно, искът предявен по този ред бил продължение на заповедното производство, като последният се считал предявен от момента на подаването на заявлението за издаването на заповед за изпъленение, поради което арбитражната клауза се „дерогира“, тъй като същата касаела общо приложение.

Горното разрешение не може да се възприеме. На първо място е въззивният състав очевидно безкритично е намерил и възприел съдебна практика, която обаче е неотносима към предмета на настоящия процесуален въпрос. Последната касае записът на заповед, а приложимите правила към договорите и менителничните ефекти са различни, което съдът счита, че не следва да обосновава подробно, а единствено е достатъчен формалния аргумент, че досежно менителничните ефекти е налице специална уредба в ТЗ – Глава тридесета „Менителници“, чл. 455 и сл. ТЗ. На следващо място въззивният съдебен състав изобщо не е съобразил, че всъщност съставите постановили и създали тази съдебна практика в лицето на съдия Никола Хитров, сами са разтълкували произнасянето си. Тоест, самото позоваване на практика на ВКС е чудесно, но ако се разбира контекста, историческото и развитие във времето, което явно нито докладчика, нито състава е намерил за нужно да отчете.

Наличието на съдебна практика на ВКС, която настоящата инстанция принципно следва да съобразява, не е основание за формиране на противни изводи в настоящия случай, тъй като тази практика касае само един случай, при който арбитражната клауза няма директно приложение и това е при хипотеза, че заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК е издадена на основание запис на заповед, който е абстрактна правна сделка и връзката и с каузално правоотношение е въпрос по същество на делото, но тези аргументи са неотносими при хипотеза на заявление по чл. 410 ГПК – така Определение № 218 от 25.05.2016 г. по ч. т. дело № 714/2016 г. ВКС I т.о., Определение № 80 от 11.01.2016 г. по в. ч. гр. д. № 5379/2015 г. на САС, Определение № 1997 от 15.12.2010 г. по ч. гр . д. № 1760/2010 г., го, ІV с-в на САС и Определение № 1482 от 4.08.2011 г. по в. гр. д. № 1894/2011 г. на САС, Определение № 709 20.08.2019 г. по ч.гр. д. № 496 / 2019 г на ОС Перник , Определение от 04.05.2016 г. по в. гр.д. № 3969/2016 г. на СГС, Определение по въззивно частно търговско дело № 14 / 2020 г.

ОС Варна, Определение № 200 от 29.06.2020 г. по ч. т. д. № 782/2020 г., I т. о.на ВКС,Определение № 675 от 22.12.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 2561/2016 г., II т. о. Quid ergo est, т.е. какво следва от това – практиката досежно менителничния ефект и каузално правоотношение с уговорена арбитражна клауза е изобщо неприложима към въпроса за подадено заявление по чл. 410 ГПК (какъвто е процесният случай), още по-малко дерогира арбитражната клауза. Всъщност, ако се ползва логическият аргумент reductio ad abusurdum (свеждане на насрещната теза до абсурд), лесно може да се разбере, че макар и арбитражното споразумение да е процесуален договор, то все пак се подчинява на основните принципни на договорното право – чл. 9 ЗЗД, чл. 20а ЗЗД, чл. 21 ЗЗД – т.е. договорите трябва 3 да се изпълняват (pactum sunt servanda), както и че последните се сключват, изменят, и прекратяват (в широк смисъл) по волята на страните, а не едностранно от едната страна.

Тоест, ако се ползва телеологически аргумент, предвид и логическият, съдът ще стигне до абсурдната ситуация – да бъде допуснато изменение на договора от една от страните (в случая предвид и наличието на СПН), само защото същата – в чиято воля е й – да е избрала „различен“ ред за защита. Няма нищо особено в исковия процес, който е образуван след заповедно производство. Единствената цел на заповедното производство е да провери дали е налице безспорно вземане, за което е издадена заповед за изпълнение. А внимателният прочит на мотивите към законопроекта за действащият ГПК, води до извод, че фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК има функцията да привърже ефектите на предявяването на иска към заявлението за издаване на заповед за изпълнение – напр. спирането и прекъсването на давността. Това е така, тъй като в отклонение от ЗГС (отм.), съответно ЗЗСПр. (отм.), настоящият закон не предвижда заповедното производство нито в рамките на исковия процес (ЗГС), нито в отделно с възможност и в рамките на исковото производство заявяване (ЗЗСПр.), но и в двете хипотези това е ставало чрез т. нар. „заповедна искова молба“, която е имала ефекта на искова молба, което не е предвидено в настоящият закон, поради което е нужна и нормата на чл. 422 ГПК и регламентираната в него фикция за момента на предявяването на иска.

На следващо място, във връзка с втория поставен въпрос трябва да се посочи, че определението на СГС е постановено при нарушение на императивната разпоредба на чл. 8, ал.1 ЗМТА, според която при наличие на направено най-късно с отговора на исковата молба възражение за неподведомственост поради наличие на арбитражна клауза съдът, пред който е предявен иск по спор, предмет на арбитражното споразумение, е длъжен да прекрати делото. Обстоятелството, че искът е предявен по реда на чл. 422 ГПК вследствие направено от длъжника възражение по чл. 414 ГПК и е продължение на заповедното производство не е основание да се приеме неприложимост на разпоредба на чл. 8, ал.1 ЗМТА, тъй като същата има императивен характер. Клаузата, ако е веднъж уговорена, има силата на закон между тях (чл. 20а ал.1 ЗЗД) и доколкото никоя от страните не се позовава на нейната нищожност, съдът следва да я съобрази.