Определение № 3715 от 17.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3715 гр. София, 17.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20248002101139 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от З. Х. О., Б. Х. О. Ф. Я. О. и А. Ю. О., против решение № 1076 от 18.10.2023 г. по гр. дело № 1319/2023 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено първоинстанционното решение по гр. дело № 407/2021 г. на Районен съд – Айтос с отхвърлени на искове по чл. 76 ЗН и чл. 69, ал. 1 ЗН.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите на въззивния съд. Искат отмяна на решението и уважаване на предявените искове. Претендират разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с наличие на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Формулират следните правни въпроси:

1. Може ли въззивният съд по реда на чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционния съд формално, без да изложи собствени разсъждения и аргументи, обосноваващи съвпадане на крайните фактически и правни изводи на двете инстанции по всички повдигнати за решаване във въззивната инстанция въпроси, като въпрос разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 44 от 28.03.2014 г. по гр. дело № 4478/2013 г. на ВКС, III г. о., и решение № 198 от 8.01.2014 г. по гр. дело № 1619/2013 г. на ВКС, II г.о.;

2. Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота и изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството. Поддържат, че изводите на въззивния съд по този въпрос противоречат на практиката на ВКС, 1 обективирана в решение № 8 от 19.01.2018 г. по т. дело № 2435/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. дело № 34/2013 г., на ВКС II т. о., решение № 75 от 20.06.2016 г. по т. дело № 1608/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. дело № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о., и решение № 161 от 4.10.2016 г. по т. дело № 2220/2015 г. на ВКС, II т. о.;

3. Следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка и на всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съответно на връзките между отделните доказателствени средства, и следва ли, когато констатира противоречие в показанията на ищцовите и ответните свидетели, да обоснове извод за това кои от тези показания следва да се кредитират, включително и като изходи от възможността на съответните свидетели да са възприели пряко релевантните факти, за които свидетелстват.

По този въпрос посочват, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 8 от 19.01.2018 г. по т. дело № 2435/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр. дело № 408/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. дело № 4755/2008 г. на ВКС, II г.о., и решение № 195 от 30.03.2009 г. по гр. дело № 6291/2007 г., на ВКС, II г. о.;

4. Следва ли мотивите на решаващия състав на съдебното решение да се подчиняват на логическите правила, като посочват, че крайните изводи на Бургаски ОС с формирани в противоречие със задължителните указания на ВКС, дадени в т. 12 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС;

5. Спрямо кого следва да се манифестира трансформацията на съвладението, упражнявано от един от съсобствениците в еднолично негово владение - спрямо останалите съсобственици или спрямо всички трети лица, и съответно кой носи тежестта на доказване на такава трансформация. Поддържат противоречие с ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 176 от 20.07.2009 г. по гр. дело № 6509/2007 г. на ВКС, I г. о.;

6. Допустимо ли е съдът да изгражда своите крайни фактически и правни изводи въз основа на възприет от него правен обичай, без да е бил сезиран със спор за прилагането на обичайна правна норма, без да е проведено доказване на конкретния обичай и без съдът да е обявил конкретния обичай за приложим и ненуждаещ се от доказване като безспорен или ноторно известен на съда. Излагат, че по този въпрос е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили отговори на касационната жалба от ответниците по Б. О. Х., Д. А. Х. и Т. Б. О.,чрез процесуалния им представител, от ответника Е. А. О., чрез особения й представител, и от ответника А. А. О., чрез особения му представител, в които се излагат съображения за отсъствие на поддържаните основания за допускане до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания. Не претендират разноски.

Другите ответници А. М. О., И. М. О., Г. М. И., Г. М. Ф., Ш. Х. Ш., О. Х. Ш., А. Н. Ш., М. Н.

А. и А. А. В. не са подали отговор на касационната жалба в законоустановения срок по чл.

2

287, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с надлежни пълномощия по производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 75 от 21.03.2023 г. по гр. дело № 407/2021 г. на РС – Айтос, с което са отхвърлени предявените от З. Х. О., Б. Х. О., Ф. Я. О. и А. Ю. О. (сега касатори) против Б. О. Х., А. М. О., И. М. О., Г.

М. И., Г. М. Ф., Ш. Х. Ш., О. Х. Ш., А. Н. Ш., М. Н. А., Е. А. О., А. А. В. и А. А. О. искове по чл. 76 ЗН и 69, ал. 1 ЗН за обявяване за относително недействителен на договор за дарение и за допускане до делба на недвижим имот, представляващ УПИ № *-*, кв. 28 по плана на [населено място], общ. Р., обл. Б., с площ от 420 кв.м., заедно с построената в същия масивна жилищна сграда със застроена площ от 80 кв.м. и всички подобрения и приращения.

За да постанови обжалваното решение по производството, образувано по въззивна жалба на ищците с оплаквания за неправилна преценка на свидетелските показания и необсъждане на писмените доказателства с разместване на доказателствената тежест и при липса на извършено от наследодателя приживе разпределение на имоти между наследници при предвидени ограничения и на манифестиране на промяна в намерението, въззивният съд след обсъждането им и въз основа на предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност е препратил към мотивите на първоинстанционния съд относно установените правнорелевантни факти. Изложил е за установено от събраните доказателства, че страните (с изключение на Д. Х. и Т. О.) са законни наследници на общия наследодател О. О. Х. (с българско име О. О. Х.), починал на 21.04.2001 г. От тях ищците З. О., Б. О., Ф. О. и А. О. са наследници по закон - деца и последната преживяла съпруга, на сина му Х. Х., починал на 05.02.2007 г. Ответникът Б. О. Х. е син на наследодателя, чиито съпруга и син са ответниците Д. Х. и Т. О.. Останалите ответници са наследници по закон на децата на общия наследодател О. Х. - сина му М. О. О., дъщеря му Н. О. А. и сина му А. О. О..

Прието е за установено, че с нотариален акт за собственост на недвижим № 127 от 30.05.1983 г., наследодателят О. Х. е признат за собственик въз основа на давностно владение на дворно място, находящо се в [населено място], обл. Б., с площ от 647 кв.м., представляващо парцел *-* в кв. 16 по плана на селото. През 1982 г. – 1983 г. старата сграда в имота е съборена и на нейно място - изградена нова постройка, като е посочено въз основа на експертното заключение, че процесният имот УПИ *-* с построената в него сграда, описан и в констативния нотариален акт за собственост на недвижим имот по давностно владение № 24 от 18.07.2018 г. на Б. Х. и Д. Х. и нотариалния акт за дарение от същата дата, е идентичен с имота на наследодателя по нотариалния акт от 1983 г., който по действащия устройствен план на селото от 1987 г. е разделен на два поземлени имота, отредени за УПИ 3

*-* и УПИ *-*. Предвид направените във въззивната жалба оплаквания за неправилно установяване на релевантните факти, довело до неправилен извод относно принадлежността на правото на собственост на процесния имот, въззивният съд, освен препращането по чл.

272 ГПК, е направил самостоятелен анализ на свидетелските показания и другите събрани по доказателства. Прието е, че показанията на Г. Х. и Д. С. са незаинтересовани от изхода на делото, а св. Ш. Ш. се намира в еднаква степен родство със страните, съответно е възприел показанията им за достоверни при преценката им с тези на св. Ю. Ю.. Въз основа на техните показания съдът е приел за установено, че приживе на наследодателя О. Х. и преди старата къща в поземления имот да бъде съборена, всичките му деца, освен Б. Х. са напуснали имота и са заживели в други имоти, като посещавали родителите си заедно със своите деца (техни внуци) като гости. Посочено е за установено от същите, че в бащиния дом е останал само Б. Х. със своето семейство (първоначално с първата му съпруга, а след 1989 г. с втората му съпруга – ответника Д. Х.). Макар да е работил в [населено място] (където живеел временно под наем), той се е грижил за родителите си и участвал в изграждането и ремонтирането на новата постройка, построена на мястото на старата, в която е вложил средства от трудовите си възнаграждения. В тази връзка наследодателят приживе многократно е правил изявления за желанието му процесният имот да остане за сина му и ответник Б. Х. - факт, който е приет за установен от въззивния съд от показанията на свидетелите Г. Х. и Д. С. и тези на свидетеля Ш. Ш., посочил и възприемането на ответника Б. Х. от всички за собственик на имота, в който живеел със своето семейство. При тези съображения е прието за установено, че приживе на наследодателя О. Х. и след неговата смърт и на съпругата му, съответно през 2001 г. и 1993 г., ответникът Б. Х. със своето семейство – съпруга Д. Х. и син Т. О. (за който се грижили родителите му след настъпил през 2009 г. инцидент), са живели в единствения им имот, подобрявали го и го поддържали като свой и това се възприемало от другите сънаследници, които били съгласни.

При така приетите за установени факти в решението, въззивният съд е приел за основателно своевременно релевираното правозащитно възражение от ответниците Б. Х., Д. Х. и Т. О. за последиците на давностното владение като оригинерен способ за придобиване на собствеността на процесния имот при преценката на основателността на предявените по производството искове по чл. 76 ЗН и чл. 69, ал. 1 ЗН. Изложил е съображения, че приживе на наследодателя О. Х. и след неговата смърт и на съпругата му, съответно през 2001 г. и 1993 г., ответникът Б. Х. със своето семейство е упражнявал фактическа власт върху процесния имот в изискуемия по чл. 79, ал. 1 ЗС срок. Последното е посочено за съответстващо на заявения в свидетелските показания обичай синът, който остане в жилището с родителите си и се грижи за тях, да придобие правото на собственост върху имота. Външният израз на намерението за своене на имота е мотивирал с извършваните от ответника Б. Х. и неговото семейство действия по строителство, ремонт, засаждане и други в процесния имот, изразяващи се в неговото подобряване и поддържане. По оплакването за липсата на изразено намерение за своене на имота съдът е обсъдил и удостоверението за данъчна оценка към преписката на констативния нотариален акт, в което са включени имената на всички наследници, като е изложил мотиви, че в процеса на упражняване на 4 владение, до неговото завършване и удостоверяване чрез позоваване на последиците на давностното придобиване на имота, за третите лица същият остава формално съсобствен и доколкото към 2017 г. ответниците не са се позовали на последиците на давностното владение и не са имали легитимиращ ги акт за собственост, за държавните и местни органи имотът е имал наследствен характер. Изложено е също, че за своенето на имота е без значение и адресната регистрация на владелеца, доколкото владението на имота може да се осъществи чрез ограждане и затваряне/заключване, периодично посещаване, извършване на различни действия по поддържане, ремонтиране, засаждане и други, осъществяването на каквито действия от ответника Б. О. и семейството му са приети за несъмнено установени от свидетелските показания.