Решение № 22855 от 16.12.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 22855 гр. София, 16.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: М. ДР. ДРАГНЕВ при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА като разгледа докладваното от М. ДР. ДРАГНЕВ Гражданско дело № 20231110151497 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца, сумата от 750 лв., представляваща обезщетение за прекратяване на трудово правоотношение по трудов договор № 96 от 01.06.2023 г., поради налагане със заповед № 79/ 31.07.2023 г. на наказание "дисциплинарно уволнение", ведно със законната лихва от 18.09.2023 г. до окончателното плащане.

В исковата молба се твърди, че по силата на сключен между ищеца „Транс Радиал 2000“ ЕООД и ответника И. П. Д., трудов договор № 96 от 01.06.2023 г., ответникът заемал длъжността „диспечер транспортни средства“. При извършена проверка, било установено, че ответникът не се явил на работа без основателна причина в периода 07.07.2023 г. – 10.07.2023 г., както и не предоставил обяснения или документи, оправдаващи отсъствието му. По тази причина, на 10.07.2023 г. и на 17.07.2023 г., ищецът изпратил чрез „Български пощи“ на ответника покани, с които му предоставил срок, в който да се яви в офиса на дружеството и да даде обяснения относно неявяването си на работното място, но ответникът така и не се явил. Поканите били изпратени до посочен от ответника адрес, но се върнали като неполучени. Били извършени и множество неуспешни опити за свързване със служителя. Предвид изложеното, ищецът предприел действия по налагане на дисциплинарно наказание – уволнение, което било наложено със заповед № 79/31.07.2023 г., която била изпратена до ответника по пощата, но също се върнала като неполучена. Цитира съдебна практика, съгласно която, в случаи като процесния, заповедта се считала надлежно връчена. Намира, че на основание чл. 221, ал. 2 КТ, ответникът му дължи сумата от 750 лв., формирана от две месечни възнаграждения, тъй като съгласно трудовия договор, срокът на предизвестието бил 2 месеца. До ответника била изпратена покана за плащане на процесната сума, но същата не била заплатена.

Ответникът, чрез адв. М. К., е депозирал в законоустановения срок отговор на исковата молба. Не оспорва, че между страните е съществувало трудово правоотношение съгласно трудов договор от 01.06.2023 г. Намира, че искът е частично основателен за сумата от 327,74 лв., а в останалата част до пълния предявен размер, искът следвало да се отхвърли, тъй като 1 ищецът не заплатил на ответника дължимото му възнаграждение за м.06.2023 г. в размер на 290,99 лв. Доколкото срок за плащане на трудовото възнаграждение не бил уговорен, то същото следвало да се плати до 30.06.2023 г. с оглед разпоредбата на чл. 270, ал. 2 КТ.

Ответникът счита, че работодателят е изпаднал в забава и за периода 01.07.2023 г. – 24.01.2024 г., дължи мораторна лихва в размер от 22,30 лв. Намира също, че ищецът не му е заплатил дължимото възнаграждение за месец юли 2023 г., в размер от 66,87 лв. Предвид изложените съображения относно изискуемостта, твърди, че ищецът дължи лихва за периода 01.08.2023 г. – 24.01.2024 г., в размер на 4,37 лв. На следващо място посочва, че ищецът не е заплатил на ответника обезщетение за два дни неизползван платен годишен отпуск съгласно чл. 224 КТ, в размер от 35,71 лв., дължим от момента на прекратяване на трудовото правоотношение – 24.08.2023 г., т.е. от 25.08.2023 г. до 24.01.2024 г., ищецът изпаднал в забава по отношение на това задължение, като дължимата сума била 2,02 лв. Моли за отхвърляне на иска до размер от 422,26 лв.

В срока за отговор са предявени и насрещни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД, с които ответникът по първоначалния иск, моли за осъждане на ищеца по първоначалния иск да му заплати сумите, както следва: сумата 357,86 лв., представляваща дължими трудови възнаграждения за м.06 и м.07.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 24.01.2024 г. до окончателното изплащане; сумата 26,67 лв., обезщетение за забава върху посочената главница, за периода 01.07.2023 г. – 25.01.2024 г., сумата 35,71 лв., представляваща обезщетение за два дни неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва, считано от 24.01.2024 г. до окончателното изплащане; сумата 2,02 лв., обезщетение за забава върху посочената главница, за периода 25.08.2023 г. – 25.01.2024 г. Поддържа, че между страните е бил налице трудов договор № 96/01.06.2023 г., като правоотношението е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, съгласно Заповед № 79/31.07.2023 г.

Депозиран е отговор по насрещните искове, с който същите се оспорват по основание.

Излага доводи в подкрепа на предявения си иск. Твърди, че на 20.06.2023г. на работника са е била изплатена заплата за м.06 и аванс за м.07.2023г. в размер от 500 лв. по негово искане.

Представя фишове за заплати и разходен касов ордер за доказване на горепосоченото. Моли исковете да бъдат отхвърлени.

По допустимостта: Съдът намира, че предявените искове са конкретизирани в достатъчна степен, за да се произнесе по същество по тях.

Съдът обсъди доводите на страните и като прецени, по реда на чл. 235 от ГПК, събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Относно иска с правно основание чл.221 ал.2 от КТ

Съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 2 КТ при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение.

Фактическият състав на вземането включва съществувало между страните трудово правоотношение, прекратено поради дисциплинарно уволнение, като размерът на дължимото обезщетение се определя от вида на договора – срочен или безсрочен.

Страните не спорят, а и от представения по делото трудов договор се установява, че на 01.06.2023 г. между тях е възникнало безсрочно трудово правоотношение. Със заповед № 79/31.07.2023 г. на работника е наложено дисциплинарно наказание "уволнение".. Заповедта е изпратена на адрес на ответника, посочен в трудовия договор чрез „Български пощи“, като е отбелязано, че пратката е „непотърсена“. С достигане на изявлението на посочения от 2 работника адрес, работодателят е изпълнил задължението си за връчване на заповедта за прекратяване на трудовия договор и тя е породила правно действие /Решение № 226 от 30.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4471/2016 г., IV г. о./ . Съгласно разпоредбата на чл. 335, ал.

2, т. 3 КТ трудовият договор се прекратява без предизвестие от момента на получаването на писменото изявление за прекратяването на договора. Ето защо, с връчване на уволнителната заповед, цитирана по-горе, трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Следва да се добави, че основанието за прекратяване на правоотношението не се оспорва от работника. Поради изложеното, в полза на ищеца по този иск е възникнало вземане за обезщетение. От чл. 5 на представения трудов договор се установява, че основното трудово възнаграждение на работника е в размер на 375 лева, а срокът на предизвести предвиден в чл. 10 от същия е двумесечен. Този размер се потвърждава и от уведомление до НАП, приложено по делото. В този смисъл искът, предявен за сумата от 750 лева, се явява основателен и доколкото по делото не са представени доказателства сумата да е изплатена, същият следва да бъде уважен.

Относно исковете с правно основание чл.128 т.2 от КТ и чл. 86 ЗЗД.

За да бъде уважен искът по чл. 128, т.2 КТ ищецът следва да докаже наличието на трудово правоотношение, по което за процесния период е престирал труд, както и размера на уговореното трудово възнаграждение.

Едно от основните задължения за работодателя по трудово правоотношение е ежемесечно да изплаща трудово възнаграждение на работника/служителя за положения от него труд чл. 128 КТ, вр. чл.270, ал.2 и ал.3 КТ.

Както вече се посочи, по делото не е спорно, че между страните е съществувало трудово правоотношение по силата на трудов договор от 01.06.2023 г., съгласно който ищецът по насрещния иск е заемал длъжността „диспечер“.

По делото не се спори, че ищецът по насрещния иск е престирал труд за част от процесния период, за който претендира плащане, а именно за м.06 и 4 отработени дни от м.07.

Също така този факт имплицитно се признава от работодателя и чрез издаването на фишове за заплати на И. Д. за месеците юни и юли /л.49-50/, както и чрез въвеждане в Заповед № 79/31.07.2023г. за налагане на дисциплинарно наказание.

От заключението по ССчЕ, ценено от съда като обективно и компетентно, се установява, че размерът на дължимото трудово възнаграждение за месец юни 2023 г. е в нетен размер 290,99 лв. и в брутен размер – 375 лв., а за месец юли 2023 г., е в нетен размер 55,43 лв. и в брутен размер – 71,43 лв. Общо дължимата нетна сума е в размер на 346,42 лв.

Обезщетението за забава е изчислено както следва: за периода 01.07.2023 г. – 24.01.2024 г. – в размер на 22,19 лв., лихва за забава върху сумата за месец юни 2023 г. и за периода 01.08.2023 г. – 24.01.2024 г. – 3,60 лв., лихва за забава върху сумата за месец юли 2023 г. или общо 25,79 лв.

От приложения по делото разходен касов ордер от 20.06.2023 г., се установява, че на И. Д. са платени 500 лв. – авансово плащане, работна заплата за месеците юни и юли 2023 г., като същият е положил подписа си в полето „съставил“. По отношение на този ордер, вещото лице в открито заседание е изложило, че същият е осчетоводен в счетоводните регистри, но ордерът не отговаря на изискванията на Закона за счетоводството, поради което експертизата е изготвена без съобразяването му. В случай че се приеме, че ордерът удостоверява плащане, би се оказало, че в действителност на ищеца по насрещния иск е надплатена сума, тъй като следващата му се сума съгласно ССчЕ е в размер на 406,17 лв., а касовият ордер е за сумата 500 лв.

По делото са изслушани обяснения на страна по реда на чл. 176 ГПК, като ищецът по 3 насрещните искове И. П. Д. е посочил, че подписът, положен върху разходния касов ордер е негов, но се е подписал без да получи сумата.

Като свидетел е разпитан Любослав Сергеев Любенов /служител при ищеца по първоначалния иск/, от чийто показания се установява, че И. Д. често е получавал аванс, разписвайки касов ордер. Свидетелят е посочил, че не е виждал процесния ордер отблизо, но няколко дни преди Д. да напусне работа, му е бил предоставен аванс, като свидетелят не сочи конкретна сума. Изложени са предположения, че последната е броена на място. Св.

Любенов е посочил, че Д. често е получавал аванс, а заплатите са се изплащали в брой.

Предвид събраните доказателства, следва да се приеме, че за процесния период не се дължи заплащане на трудово възнаграждение на работника, тъй като съдът приема, че сумите са му били изплатени. Този извод следва от обстоятелството, че ищецът по насрещния иск е подписал разходен касов ордер, че е получил сумата от 500 лв., отразена като трудово възнаграждение за месеците юни и юли 2023 г. Същото се подкрепя и от свидетелските показания, които съдът кредитира като последователни и безпротиворечиви, че сумите са се изплащали на служителите на ръка, т.е. именно касовият ордер се явява доказателството за плащане, респ. за получаване на сумите. Следва да се посочи, че подписаният от ответника разходен касов ордер като частен свидетелстващ документ, удостоверяващ неизгодни за него факти, се ползва с висока доказателствена стойност./така Българско гражданско процесуално право - Живко Сталев, 9-то издание стр. 282/. Обратното, обясненията на ищеца в негова полза, а именно, че не е получил сумата по ордера, не притежават доказателствена стойност.

Предвид изложеното искът по чл. 128, т. 2 КТ, както и акцесорната претенция за обезщетение за забава върху възнаграждението следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

По исковете с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.