Определение № 2887 от 04.08.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2887 гр. София, 04.08.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на трети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Цветан Ив. Колев

Членове:

Биляна М. Вранчева

Иван Ал. Стоилов като разгледа докладваното от Иван Ал. Стоилов Въззивно частно наказателно дело № 20261100604632 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 243, ал. 8 от НПК.

Инициирано е по частна жалба на Е. И. П., чрез адв. С.Н., срещу Определение № 2656/12.06.2026 г., постановено по ЧНД № 8326/26 г. по описа на CPC, НО, 2 с-в, с което е оставена без разглеждане като процесуално недопустима жалба от Е. И. П., подадена чрез адв. С.Н. срещу постановление от 13.05.2026 г. на СРП, с което на основание чл. 243, ал. 1, т.

1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е прекратено наказателното производство по ДП № 675/2025 г. по описа на 06 РУ СДВР, пр. пр. № 59338/2024 г. по описа на СРП, образувано и водено за престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК.

В жалбата се излагат пространни аргументи, свързани със съставомерността на престъплението по чл. 323, ал. 1 от НК, въз основи на които се прави извод, противен на този, развит от СРС, а именно, че лишаването от право на достъп до определен имот, принципно предоставено по силата на закона, винаги водило до възникването на лице, пострадало от самоволното ограничаване на неговите законни интереси. В тази връзка СРС неправилно била оставила жалбата срещу постановлението на СРП без разглеждане като процесуално недопустима. Отделно във въззивната жалба се развиват и аргументи по същество, във връзка с неправилно възприетата, според жалбоподателя, теза на държавното обвинение за липса на субективния елемент за престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК.

След като се запозна с аргументите, развити в жалбата, атакуваното определение на СРС и материалите по ДП № 675/2025 г. по описа на 06 РУ СДВР, пр. пр. № 59338/2024 г. по описа на СРП, контролната въззивна инстанция прие за установено следното:

Повод за въззивното производство е ДП, образувано с постановление на СРП от 17.04.2025 г. за това, че на неустановена дата през м. юли 2024 г. в гр. София, самоволно, не по установения от закона ред било осъществено едно оспорвано от другиго свое действително или предполагаемо право – правото на владение и достъп до ап. 1 и офис № 1, находящи се в гр. София, кв. „Княжево“, ул. „********, сграда № 2, като случаят не е маловажен – престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК.

ДП е образувано по повод жалба на Е. И. П. за това, че въпреки изрично съдебно 1 решение по повод съдебна делба, с което имотите на ап. 1 и офис № 1, находящи се в гр.

София, кв. „Княжево“, ул. „********, сграда № 2, са предоставени за ползване на Е. И. П., нейната едноутробна сестра А.Д.К. самоволно сменила патроните на вратите на тези два имота, с което ограничила достъпа до тях от страна на П..

С постановление от 13.05.2026 г. СРП на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е прекратила наказателното производство с аргумент за липса на доказателства за умисъл в самоуправните действия на А.К., доколкото същата била подведена по невнимание от своя адвокат Б. за това, че тя, а не сестра й П., е получила по съдебен ред ползването на горните два имота.

За да остави без разглеждане като процесуално недопустима жалбата на П. срещу постановлението от 13.05.2026 г. на СРП, състав на СРС е приел, че изведената подробно в прокурорския акт фактическа обстановка се съсредоточавала върху претенцията на П. – страна по съществуващ граждански спор, отнесен пред съд, че ответникът по него св. А.К. била извършила подмяна на ключалките на двата спорни имота, макар последните да не са й били предоставени за ползване. Така описаното поведение, според първият съд, не било произвело пряко и непосредствено отрицателно изменение в материалната сфера на Е. П., довело до нейното ощетяване, което единствено би обосновало възникването на фигурата на пострадал в нейно лице. Дали оспорваното право принадлежало на жалбоподателя, така че да се коментира настъпването на вреди от неговото ограничаване, било въпрос от компетентността на гражданските съдилища. Евентуалните негативни последици за П. можело да бъдат съсредоточени единствено върху пропуснати ползи от ползването на процесните офиси, които обаче било недопустимо да бъдат претендирани в рамките на наказателен процес. Прави се извод, че законът не признавал и настъпването на неимуществени вреди от престъплението по чл. 323, ал. 1 от НК, които да представляват пряк, макар и несъставомерен резултат. По тези съображения СРС приема, че жалбоподателят не притежавал надлежна процесуална легитимация да обжалва постановения прокурорски акт.

Въззивният съд не е склонен да се съгласи с този извод на първоинстанционния съд, като счита, че Е. И. П. притежава качеството на „пострадал“ по смисъла на чл. 74, ал. 1 от НК, доколкото същата е в напълно потенциална и предвидима възможност да претърпи както и имуществени, така и неимуществени вреди, от престъплението по чл. 323, ал. 1 от НК с установените по делото факти.

Актуалната съдебна практика след 2017 г. е изоставила подхода преценката за наличие на „пострадал“ по смисъла на чл. 74 от НПК да се прави формално на база характера на изпълнителното деяние („на просто извършване“ или резултатно) или местоположението на съответната разпоредба в особената част на НК. Преценката по този въпрос към днешна дата е конкретна и съобразно фактите около самото твърдяно деяние – ако в резултат на това деяние, без значение в кой раздел от НК е позиционирана неговата квалификация и дали е формално или резултатно изпълнителното му деяние, определено лице е претърпяло имуществени или неимуществени вреди, то същото лице безспорно има качеството на „пострадал“, дори и тези вреди да не са съставомерни.

В случая „самоуправството“ по чл. 323, ал. 1 от НК се характеризира с това, че за да е налице съставомерност, е необходимо доказано осъществяване не по установения от закона ред на едно оспорвано от другиго, свое или чуждо, действително или предполагаемо право, което предполага вече възникнал спор за имущественото право между две страни, по повод или съществуването на правото или избрания начин за осъществяването му. Субектът на това престъпление е страна по правоотношението, но вместо да отнесе спора за решаване до съда или до друг компетентен орган, той сам осъществява самоволно спорната престация.

В този смисъл, доколкото в настоящия случай се касае за самоволни действия на А.К., 2 в ущърб на вече постановен съдебен акт относно правото на владение и достъп до ап. 1 и офис № 1, находящи се в гр. София, кв. „Княжево“, ул. „********, сграда № 2, изразяващи се в смяна на патронника на двете врати, даващи достъп до двата имота и невъзможността тези имоти да бъдат ползвани от жалбоподателя, който притежава това право по съдебен ред, то тези действия на А.К. определено накърняват правата на П., които тя има върху тези два недвижими имота, по начин, който е в състояние да причини както имуществени вреди (разрушена брава), така и неимуществени вреди, свързани с ограничаване на конституционното закрепено право на собственост и свързаните с него права. Неслучайно съобщението за подобни престъпления се подават предимно от страна по имотен спор, която се счита ощетена от самоволните, не по установения ред, действия на другата страна.

С оглед горните си аргументи, въззивният състав е на мнение, че частната жалба изхожда от легитимна страна – пострадал по смисъла на чл. 74, ал. 1 от НПК от престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК, а така също и подадена в законоустановения седемдневен срок по чл. 243, ал. 7 от НПК – последното е видно от отбелязването върху съобщението, че атакуваното определение на СРС е връчено на жалбоподателя, чрез нейния повереник, на 22.06.2026 г., а процесната частна жалба е депозирана в СРС на 29.06.2026 г.

Поради тези причини СРС е следвало да се произнесе по същество по аргументите на СРП да прекрати наказателното производство, което не е сторено, доколкото жалбата е оставена без разглеждане.

Правомощията на въззивната инстанция в случая са контролни и се съсредоточават върху мотивите на първата инстанция да потвърди, измени или отмени прокурорското постановление. Когато такива мотиви липсват поначало, доколкото жалбата на П. е оставена без разглеждане, въззивният състав не може да запълни този пропуск със собствени аргументи, доколкото така би преградил правото на обжалване, което има страната в производството.

Съобразно горното, определението на СРС за оставяне на жалбата без разглеждане следва да бъде отменено като незаконосъобразно и делото да бъде върнато на същия състав от СРС за произнасяне по същество, като първоинстанционният съд е необходимо да анализира и прецени не само аргументите за липса на умисъл, развити от СРП, но дали е налице съставомерност по чл. 323, ал. 1 от НК, на база едно от основните изисквания случаят да не е маловажен.

Така мотивиран, СЪДЪТ

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение № 2656/12.06.2026 г., постановено по ЧНД № 8326/26 г. по описа на CPC, НО, 2 с-в, с което е оставена без разглеждане като процесуално недопустима жалба от Е. И. П., подадена чрез адв. С.Н., срещу постановление от 13.05.2026 г. на СРП, с което на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е прекратено наказателното производство по ДП № 675/2025 г. по описа на 06 РУ СДВР, пр. пр. № 59338/2024 г. по описа на СРП, образувано и водено за престъпление по чл. 323, ал.1 от НК.

ВРЪЩА делото на същия състав на СРС за произнасяне по същество, съобразно указанията в обстоятелствената част на определението.

3

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4