Решение № 550 от 17.10.2023, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 550 гр. Благоевград, 17.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Георги Янев при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Георги Янев Въззивно гражданско дело № 20231200500692 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. с чл. 317 от ГПК.

Депозирана е въззивна жалба от „А...” А., с ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр.

С., район „Л.“, ул. С.“ № *, ет. *, представлявано от С. А., чрез адв С. У., против Решение № 82 от 20.03.2023 г., постановено по гр.д. № 1478/2022 г. по описа на Районен съд - П..

Във въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в частта, с която се осъжда „А...“ А. да заплати на ищеца сума в размер на 76,89 лева, по следните съображения:

Твърди се, че първоинстанционното производството е образувано по искова молба на Б. А.

В., който е предявил иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД за осъждане на „А...” А. да му заплати сумата в размер на 148.50 лв., представляваща платена без основание сума по нищожна клауза за неустойка в Договор за кредит № *.

Посочва се, че в срока по чл. 131 от ГПК „А...“ А. е подал отговор на исковата молба, в който се оспорват изцяло твърденията на иццовата страна. Било е възразено срещу твърденията на ицеца, че сумата в размер на 148.50 лева е платена от страна на кредитополучателя по сключения договор за кредит.

Сочи се, че с Определение № 18 от 09.01.2023 г. по гр. д. № 1478 по описа на 2022 г. първоинстанционният съд е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание и е задължил „А...“ А. да представи справка за плащанията, направени по процесния договор.

1

От страна на „А.”, А. е входирана молба, с която е поискал да бъде разгледано съдебното заседание, насрочено за 14.03.2023 г. в негово отсъствие, заявено е, че поддържа изцяло отговора на исковата молба и представи информация, че ищецът Б. В. и заплатил неустойка в размер на 76.80 лева. Твърди се, че по този начин „А...“ А. е признал неизгоден за него факт, а именно, че е получена от кредитодателя сума по клауза за неустойка по процесния договор.

Посочва, че в проведеното открито съдебно заседание, по искане на процесуалния представител на ищеца с нарочна молба от 24.01.2023 г. на основание чл. 214 от ГПК съдът е допуснал изменение на претендираната неустойка, като е намалил размера на същата до 76.89 лева.

Твърди, че в Решение № 82 от 20.03.2022 г. по гражданско дело № 1478/2022 г. по описа на Районен съд - П., Гражданско отделение, 1 граждански състав, съдът неправилно е уважил иска в пълния размер, предявен от ищеца и е осъдил доверителя му да заплати на Б. А. В. сумата в размер на 76.89 лева на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД. Считат, че от доказателствата по делото се установява, че заплатената сума по клауза за неустойка е в помалък размер, а именно 76.80 лева. Посочва се, че не приемат довода на съда, че разминаването в сумите било незначително, поради което следвало да се уважи искът на ищеца в цялост. Считат, че при отхвърляне на част от исковата претенция, това ще доведе до намаляване на дължимите разноски за ищеца, както и до присъждане на такива в полза на ответника в първоинстанционното производство.

Заявява, че в мотивите на решението първоинстанционният съд правилно разпределя общо платената сума по параметрите на договора. Впоследствие обаче е извършил неправилен анализ, допуснал е нарушение на принципа за установяване на истината, регламентирана в чл. 10 ГПК, вследствие на което постановеното решение не отразява действителното правно положение и е в противоречие със събрания доказателствен материал в производството. В допълнение се посочва, че съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от ГПК, е предоставена възможност на съда служебно да назначи вещо лице, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания в областта на науката, изкуството, занаятите и други. Считат, че в настоящия случай, след като за изясняването на въпроса за размера на платената неустойка по договора са били необходими специални знания, съдът е можел да назначи служебно вещо лице, вместо неправилно да уважи изцяло предявения иск макар и според съда да е налице „незначително разминаване в размера на неустойката“.

Изразява становище, че след като съдът намира иска за прогласяване на нищожността на неустоечната клауза за основателен, той е следвало да вземе предвид признанието на неизгодния за „А...“ А. факт при постановяване на решението си относно размера на претендираното вземане ог Б. А. В., а именно че сумата, подлежаща на връщане на кредитополучателя е в размер 76.80 лева.

Поради гореизложеното считат първоинстанционното решение за неправилно.

2

Отправено е искане въззивният съд да постанови решение, с което да отмени Решение № 82 от 20.03.2023 г. по гражданско дело № 1478/2022 г. по описа на Районен съд - П..

Гражданско отделение. 1 граждански състав, като вместо него постанови ново, с което да осъди „А...“ А. да заплати на Б. А. В. сумата в размер на 76.80 лева, представляваща действително недължимо платената като неустойка по процесния договор сума.

Претендират се сторените разноски в двете производства, в т.ч. изплатено адвотско възнаграждение.

Към въззивната жалба не се представят писмени доказателства, не се правят и доказателствени искания със същата.

В предвидения по чл. 263 ал.1 от ГПК двуседмичен срок, по делото е постъпил писмен отговор по подадената въззивна жалба от насрещната страна по жалбата – от адв. Д. М. – пълномощник на Б. В., ЕГН **********, с адрес село Б., община П., с която се иска да се потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно, поради следното съображения:

На първо място, видно от представеният от Б. В. платежен документ от Изипей, че същият е заплатил на 22.02.2020г. сумата от 585.69 лева по Договор за потребителски кредит № * е сключен с „А...“ А. на 06.02.2020г. за срок от 30 дни, тоест до 07.03.2020 г. Посочва се, че за този период от 30 дни, дължимата лихва е 16.66 лева или 0.55 лева за всеки ден. Твърди се, че ищецът е погасил предсрочно Договор за кредит № * на 22.02.2020г., тоест на 16-тият ден от срока на кредита и е заплатил по него сумата от 586.69 лева. За този 16 дневен период дължимата главница е в размер на 500 лева, дължимата лихва в размер на 8.80 лева, дължимата неустойка в размер на 76.89 лева или общо 585,69 лева колкото е и заплатил В. по Договор за кредит № *. Този факт лесно би се пресметнал с обикновен калкулатор и за него не е необходими каквито и да е специални познания.

На следващо място счита, че правилно съдът е уважил искът на ищеца в размер от 76.89 лева, тъй като процесния Договор за кредит № * е нищожен на основани чл.22 от ЗПК, а съгласно чл.23 от ЗПК, в случаите на нищожност на договор за кредит, то потребителя дължи връщането само на чистата стойност на кредит, без лихви, такси, неустойки или др, разходи.

Твърди, че Договор за кредит № *. е изцяло нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в процента на ГПР не е включена и сумата търсима за неустойка.

Заявява, че в тази насока е й практиката на Окръжен съд Благоевград, в аналогичен случай, на договор за кредит, предвиждащ заплащане на неустойка: Решение № 612/13.11.2022 г., постановено по в.гр.дело № 537/2022 описа на Окръжен съд Благоевград, според което:

„Въззивният състав изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд за нищожност на клаузите на процесния договор, основана на чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, според които договорът е недействителен, ако в него не е посочен ГПР и общата сума 3 дължима от потребителя. Както беше обсъдено във фактическата обстановка, в чл.4 от договора е посочен ГПР, който е подвеждащ, защото не е действителния такъв по договора, а също не са посочени и допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Предвид изложеното на потребителя не е била предоставена достатъчно ясно, пълно и разбираемо информацията за неговите задължения, още повече че действително прилаганият ГПР не съответства на посочения в договора.“

Посочва се, че в тази насока е й практиката на Окръжните съдилища в страната, именно постановена по Договори за кредит, сключвани с Ай ти еф груп АД и по който са обявени техните договори за нищожни: Решение № 1439 от 18.11.2022г. по в.го.д №1777/2022г, по описа на Окръжен съд Пловдив. Решение № 187/17.10.2022 г. по в.гр.д. № 220/2022 г. на ОС – Ловеч; Решение № 128 от 20.11.2020 г. по в. гр. д. № 363 / 2020 г. на VII състав на Окръжен съд — Русе, Решение №749 от 17.07.2020 г. по в. гр. д. № 1064/2020 г. на VII състав на Окръжен съд —Пловдив и други.

Твърди се, че от предоставеният по делото платежен документ от Изипей и справка е видно, че ищецът е заплатил сумата от 585.69 лева, при изтеглена сума от 500 лева.

Излага, че относно неоснователното обогатяване и по-конкретно хипотезите на чл.55 ЗЗД, теорията и практиката приемат, че получаването на нещо без основание е фактическо, а не правно действие, ето защо получаването на имуществената облага не означава непременно, че лицето, което я е получило, я е придобило или по някакъв начин е увеличило имуществото си. Достатъчно е да има неоснователно разместване на материални блага, за да се счете, че са налице факти, визирани от хипотезите на чл. 55 ЗЗД. В тази връзка - ВС на РБ - Решение № 187 от 15 Л.1985 г. по, гр. д. № 1036/84 г., I г. о.: , "Неоснователността на разместването на имуществените блага в патримониума на страните става в момента на престирането, а не в друг последващ момент". Т.е. в настоящия случай, с оглед нищожността на Договор за кредит № *, то осъдителния ни иск би бил основателен не само за присъдения от съда размер от 76.89 лева, а дори й за 85.69 лева, тъй като на основание чл.23 от ЗПК, ищецът ще дължи само изтеглената сума от 500 лева.

Отправено е искане до съда, ако съдът уважи предявената въззивна жалба, т.е искът на ищеца да бъде частично отхвърленото, моли да не се присъждат каквито и да е разноски за представител на насрещната страна.

В заключение се посочва, че спрямо задължителната практика на СЕС, когато частично е отхвърлен искът за възстановяване на недължимо платените суми, отговорността за разноски се разпределя само въз основа на недължимо платените суми, чието връщане е разпоредено, съобразно уредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, т.е само върху уважената част, а не и спрямо неуважената такава. Т.е разноските по настоящото производство следва да се разпределят само върху уважената част от иска и в тази връзка не следва да се присъждат разноски за представител на ответната страна.

Отправено е искане до въззивният съд да потвърди Решение № 82/20.03.2023 г., постановено по гр.дело № 1478/2022 г. по описа на РС – П. като правилно и законосъобразно.

4

Претендират се разноски в настоящото производство.

Към отговора на въззивната жалба не се представят писмени доказателства.

Не се правят и доказателствени искания.

По настоящото дело е депозирана Частна жалба срещу Определение № 424/11.05.2023 г., постановено по гр.дело № 1478/2022 г. по описа на РС – П. от „А...“ А., чрез адв. С. У., с която моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което да се измени решението на първоинстанционния съд в частта за разноските, тъй като считат същите за неправилно определени и присъдени на насрещната страна.

Посочва се, че при определяне на възнаграждението на процесуалния представител на Б. А.

В., съдът следва да има предвид, че защитаваният интерес по предявените искове е идентичен, правоотношението е само едно. Идентичността на интереса води до извода, че процесуалното представителство се осъществява за едно благо, съответно адвокатското възнаграждение следва да бъде едно. Сочи, че следва да се има предвид, че двата иска са свързани и основателността на претенцията по осъдителния иск се обуславя от основателността на претенцията по установителния иск. И по двата иска се извършват еднаква процесуални действия, включително събиране на доказателства. В допълнение, се посочва, че делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност, която да води до присъждане на по-високо възнаграждение от минимално установеното. Съгласно практика на ВКС (Определение № 533/30.10.2017 г. по ч. т. д. N9 1649/2017 г.. I т. о.. но не само) в хипотеза на обективно съединени искове материалния интерес съвпада със сбора от цената на отделните искове, и на база този сбор се определя и дължимото се адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА. Твърди, че претенциите на ищеца произтичат от едно и също материално правоотношение, от един и същ юридически факт - договора за кредит, като в случая присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗА по всеки иск би било в размер надвишаващ сбора на исковите суми. Счита, че искането за такова присъждане на основание чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/9.7.2004 г. представлява злоупотреба с права. Счита, че в този случай, цената на иска по смисъла на чл. 68 от ГПК той и материалния интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/9.7.2004 г. е сборът от цената на кумулативно съединените искове. Счита, че да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в претендирания размер на практика би нарушило основния за българското гражданско право принцип на забраната за неоснователно обогатяване. (Определение № 404 от 3.05.2023 г. на ОС - Перник по в. ч. гр. д. № 283/2023 г.: Определение № 27064 от 13.10.2022 г. по гр. д. № 20221110119324 от 2022 г.. по описа на СРС. 179 състав:).