Решение № 18200 от 10.10.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18200 гр. София, 10.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20241110168787 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр.

1 ЗЗД.

Ищецът А. Г. А. твърди в подадената на 18.11.2024 г. искова молба, че между него и ответника „Айзаем.Бг“ ООД на 21.03.2023 г. е сключен Договор за паричен заем № ** за сумата от 500 лв., която следвало да се върне на една вноска. Бил посочен ГПР 49,71%, фиксираният процент – 41,03%. Заедно с този договор и във връзка с него бил сключен договор за имуществено проучване и кредитен рейтинг, като се дължала вноска за допълнителна услуга по този допълнителен договор от 107,90 лв. Тази допълнителна вноска била платима заедно с възнаградителната лихва по договора за заем и общо се дължала сума 625 лв. На 24.03.2023 г. ищецът платил сумата от 625 лв. Поддържа, че договорът за заем бил нищожен, тъй като в него не бил посочен действителен размер на ГПР – а това било съществено условие за потребителя по договора. В условията на евентуалност – била нищожна само клаузата за допълнителна услуга. Тя нарушавала и чл. 10а ЗПК. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на процесната клауза за допълнителна услуга, както и да осъди ответника да му заплати сума в размер на 107,90 лв., главница за недължимо платена сума по договора за кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 22.11.2024 г. до окончателното изплащане. Претендира разноски.

Ответникът „Айзаем.Бг” ООД признава иска за нищожността на процесната клауза за допълнителна услуга. Оспорва иска за връщане на недължимо платена сума, като твърди, че на 22.01.2025 г. е възстановил сумата от 107,90 лв. по Изипей в полза на ищеца.

Поддържа, че не е дал повод за спора. Моли за присъждане на разноски. Ако разноски бъдат присъдени на ищеца, моли да са в размер на 100 лв. за възнаграждение за адвокат.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД

Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.

1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск 1 ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска „основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.

Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.

Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.

Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността си искове.

Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявяват искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на правна сделка, ако има правен интерес.

В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният предмет, какво е тяхното основание.

Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“ ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.

Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е. нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението (порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е. правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като 2 индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право – проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.

Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus, като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка, непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за нищожност, предвидени в материалния закон.

Ищецът не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по договора, а за признаване нищожността на договора. Този иск при това не е отрицателен установителен иск, а положителен. Всеки порок на сделката по чл. 26 ЗЗД е основание на самостоятелен иск. При това, приема се, допустим е и установителен иск за нищожност на отделни клаузи от един договор.

С оглед изложеното по-горе, предявен е и положителен установителен иско – за прогласяване нищожността на клаузи от договор на основание противоречие на закона – на императивни законови норми.

Ищецът навежда няколко различни правни довода за нищожност, като наличието само на един основателен довод за нищожност на договора е достатъчно за констатацията за непораждане на желаните правни последици.

По делото е безспорно, че между страните е сключен на 21.03.2023 г. договор за паричен заем № ** за сумата от 500 лв., която следвало да се върне на една вноска, с посочен ГПР 49,71%, фиксиран процент – 41,03%. Заедно с този договор и във връзка с него е сключен договор за имуществено проучване и кредитен рейтинг, като се дължи вноска за допълнителна услуга по този допълнителен договор от 107,90 лв. Тази допълнителна вноска била платима заедно с възнаградителната лихва по договора за заем и общо се дължала сума 625 лв. На 24.03.2023 г. ищецът е платил сумата от 625 лв.

Видно от текста на договора за имуществено проуване в чл. 4, ал. 1 от договора е предвидено, че за извършване на услугата се дължи възнаграждение на гаранта в размер на 107,90 лв. В чл. 4, ал. 6 от договора е предвидено, че при сключване на договор за кредит възнаграждението по договора се добавя към общото задължение по договора за кредит, включително в отделните погасителни вноски.

Договорът е потребителски. Действително, кредитът трябва да бъде върнат на една вноска с падеж след 30 дни, но ЗПК е приложим, тъй като, както ще стане ясно по-нататък в решението, разходите и оскъпяването не са незначителни. Предвидената такса за услуга от 107,90 лв. по размер е над 1/5 от размера на главницата. Регламентацията на потребителския договор се съдържа в нормата на чл. 9 ЗПК. Процесният договор за заем е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК. От събраните по делото събраните по делото доказателства се установява, че двата договора – договорът за кредит и този за договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг – са сключени в непосредствено един след друг, че отделни разпоредби от същите взаимно реферират една към друга, че дължимите в 3 полза на кредитора престации са обединени в общ погасителен план, имат едни и същи падежи, ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с другата, като на практика това е една обща кредитна сделка.

По отношение на предвиденото възнаграждение за допълнителна услуга на договора настоящият състав намира, че уговорената в договора такса за допълнителна услуга съставлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.

На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 ДР ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. В разглеждания случай общият размер на задължението на ищеца е формирано като сбор от различни компоненти, описани в изготвения погасителен план.