Решение № 347 от 08.06.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 347 гр. София, 08.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов при участието на секретаря Анжела Д. Богданова като разгледа докладваното от Марио Първанов Касационно гражданско дело № 20258002102716 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор П. Е., против въззивно решение № 476 от 16.04.2024 г. по в.гр.д. № 326/2025 г. на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 6502/27.11.2024 г. по гр.д. № 4391/2023 г. на Софийския градски съд, Прокуратурата е осъдена да заплати на ищеца Т. М.

Ш. допълнително 18 000 лв. - общо 30 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл. дело с № 1/1991 г., в последствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 10.08.2022 г. до окончателното изплащане на задължението.

В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно, като се сочат основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на съда, че ищецът има качеството на пострадал, тъй като престъплението, предмет на забавеното производство, е формално и следователно не се предвижда настъпването на конкретни вредни последици.

На следващо място според касатора в конкретния случай е неприложим чл. 2б ЗОДОВ, тъй като за обезщетяването на вредите от репресиите по време на т.нар. „Възродителен процес“ е приет Закона за политическата и гражданската реабилитация. Поддържа се, че съдът е приложил неправилно нормата на чл. 52 ЗЗД, като размерът на присъденото обезщетение не е съобразен с обективните обстоятелства, поради което е необосновано завишено.

1

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от Т. М. Ш., със съдебен адрес [населено място], подаден чрез адвокат М. И., в който се поддържа становището, че по същество касационната жалба е неоснователна. Не е направено искане за присъждане на разноски.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 2б ЗОДОВ, предявен от Т. М. Ш. против Прокуратурата на Република България, за обезщетяването му вследствие на нарушаване правото му на разглеждане и решаване на сл. дело с № 1/1991 г., в последствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София в разумен срок. Въззивният съд на първо място е разгледал възраженията за недопустимост на първоинстанционното решение. Отхвърлил е като неоснователни твърденията на Прокуратурата за неприложимост на нормата на чл. 2б ЗОДОВ към настоящия казус, поради това, че същата е приета и действа след изменението на закона от 15.12.2012 г. Аргументирал се е, че не е необходимо придаването на ретроактивно действие на нормата, доколкото тя изрично предвижда, че по този ред следва да се търсят обезщетения и за забавянето на висящи и неприключили производства, каквото е процесното. Като неоснователно е отхвърлено и възражението, че за допустимостта на настоящия иск е следвало първо да е изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава III от ЗСВ.

От представените писмени и събраните гласни доказателства е установено, че ищецът е потърпевш от репресивната държавна политика през т.нар. „възродителен процес“ като в периода от март 1985 г. до септември 1986 г. е бил принудително въдворен в затвора в Белене, след което принудително изселен в [населено място] дол, където търпял различни ограничения – включително и не е могъл да се свърже със семейството си, като след освобождаването му през 1988 г. се прибрал в родния си край, след което бил принуден да емигрира в Република Турция. Направен е извод, че ищецът е сред пострадалите от „възродителния процес“, във връзка с който е образувано следствено дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 г. по описа на ВОП-София, а след това ДП № 11048/1999 г. по описа на ВОП-София. Последното е прекратено с постановление от 31.05.2022 г. на ВОП – [населено място], потвърдено от СГС, но прекратяването е отменено с окончателно определение от 22.12.2022 г. по ч. н. д. № 821/2022 г. на САС. Преди това прекратяване делото на два пъти е внасяно в съда с обвинителни актове за извършени престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 НК, но е връщано за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Образуваното през 1991 г. производство и към настоящия момент, след период от над 30 години, все още е на досъдебна фаза. Съдът е приел, че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като независимо от неколкократното връщане на делото от съда на прокуратурата за отстраняване на допуснати на досъдебната фаза нарушения на съдопроизводствените правила, не са установени фактически и правни основания, които да обосновават продължаващо повече от 30 години наказателно производство. Съдът се е позовал на съдебната практика, според която нормата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС дава защита не само на страните в наказателното производство, но 2 и на всяко друго лице, чиито права и задължения се засягат „пряко и решаващо“ от производството, каквито лица са и пострадалите от престъплението, претърпели имуществени или неимуществени вреди от същото. Предвид извода на съда за доказаност на иска по основание, той е изложил мотиви във връзка с дължимия размер на обезщетението.

Посочил е, че относимите критерии за определянето размера на дължимото обезщетение в конкретната хипотеза са продължителността и предметът на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, възрастта на пострадалия, вкл. други факти, имащи значение за правилното решаване на спора и за прилагането на критерия за справедливост, установен от нормата на чл. 52 ЗЗД. Съдът е приел, че неразумната продължителност на производството винаги причинява неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, безпокойство за развитието на производството и неблагоприятния му изход, накърняване на чувството за справедливост и доверието в държавността. Посоченото е установено и от ангажираните по делото свидетелски показания. Като извънредно обстоятелство е отчетена продължителността на наказателното производство, надхвърляща не само законоустановените срокове, но за периода от повече от 30 години, през които делото е висящо е изтекла и абсолютната давност за деянията, за които са били повдигнати обвинение на подсъдимите, починали в хода на производството. Съдът е взел предвид още характера и продължителността на упражнената спрямо пострадалия репресия, засегнала правото му на име, на самоопределение, на свободно придвижване и избор на начин на живот, на труд, на зачитане на личния и семейния му живот, като е определил, че обезщетение в размер на 30 000 лв. съответства на изискването на чл. 52 ЗЗД.

С определение № 120 от 12.01.2026 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 476 от 16.04.2024 г. по в.гр.д. № 326/2025 г. на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС, включително и цитираната от касатора, по въпроса, касаещ обстоятелствата, които съдът следва да прецени при приложение на обществения критерий за справедливост по чл.

52 ЗЗД, когато се обезщетяват неимуществени вреди, вкл. и от нарушаване правото за разглеждане и решаване на делата в разумен срок..

По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Съгласно задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно приетото в ППВС № 4/1968 г. справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обективно съществуващи за всеки отделен случай обстоятелства. В хипотезата на нарушено право за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, следва да се вземат предвид примерно изброените от законодателя критерии, които съвпадат с тези, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални 3 или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи. В съдебната практика на ВКС е изведена презумпция, че неразумната продължителност на производството винаги причинява неимуществени вреди, изразяващи се в обичайните притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. Освен това следва да се вземат предвид и всички други обстоятелства от значение за спора: конкретните болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, стигнало ли се е до разстройство на здравето и т.н.

От значение за определяне на размера на обезщетението са и обществено-икономическите условия в страната. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези, като обезщетението при сходните случаи да не се различава съществено, а не да е еднакво.

С оглед изложеното по-горе и след проверка на обжалваното решение по чл. 290, ал. 2 ГПК, съдът намира жалбата за частично основателна поради следните съображения:

С иска по чл. 2б ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, се цели да бъде защитено субективното право на пострадалото лице и да бъдат репарирани причинените му вреди от нарушение на правото му за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, независимо от вида на делото и от неговия изход, като този иск могат да предявят както страните в гражданско или наказателно производство, така и всички други лица, чиято правна сфера е накърнена пряко от съответното производство. Правилно съдът е приел, че в настоящия случай ищецът е легитимиран да търси обезщетение за причинени му вреди от неразумната продължителност на процесното производство, доколкото спрямо него са осъществени незаконни действия през периода 1984 – 1989 г. в рамките на т.нар. „Възродителен процес“.

Правилен е и изводът на съда, че предявеният иск е доказан по основание, доколкото е установено, че процесното производство, независимо от фактическата и правната му сложност, е продължило прекомерно дълго, като към настоящия момент над 30 години след образуването му, при изтекла абсолютна давност за наказателното преследване, все още е на етап досъдебно производство. Тези обстоятелства за взети предвид и при определянето на размера на дължимото обезщетение, както и последиците в тази връзка, че виновните лица няма да бъдат наказани, които допълнително засилват разочарованието и притеснението на пострадалите от действията им.

Въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи релевантните фактите и обстоятелствата, които имат значение за определяне размера на дължимото обезщетение по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, но не е съобразил в достатъчна степен липсата на по-висок интензитет на търпените от ищеца негативни преживявания. Както беше посочено, в съдебната практика, включително и тази на ЕСПЧ, съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството винаги причинява неимуществени вреди – безпокойство, притеснения и неудовлетвореност по повод развитието на делото, засегнато 4 чувство на справедливост, поради ненаказуемостта на виновните лице, уронване на доверието на пострадалия в държавните институции и ефикасността на предприетите от тях действия. В конкретния случай обаче извън тези обичайни вреди не са установени допълнителни негативни изживявания, обуславящи определянето на по-висок размер на обезщетението. По делото липсват и доказателства за трайна промяна в психоемоционалното състояние на ищеца, както и такива, от които да се установи, че воденото наказателно производство се е отразило негативно върху личната му и професионална реализация. Следва да се съобрази, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. В тази връзка изложените още в исковата молба твърдения, подкрепени от ангажираните гласни доказателства по делото, че ищецът бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене, а впоследствие е принудително изселен в [населено място] дол и съответно в крайна сметка принуден да заживее в Република Турция, са неотносими към настоящото производство, доколкото не са пряка последица от неефективните и неефикасни действия на правораздавателните органи във връзка с провеждане на наказателното производство.