Определение № 3844 от 08.08.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3844 гр. София, 07.08.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Анелия Цанова като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20238002103657 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 27 383/22.03.2023 година, подадена по пощата на 21.03.2023 година, от Столична община-район „Искър“, срещу решение № 651/09.02.2023 година на Софийски градски съд, въззивен ІІІ-Б състав, постановено по гр. д. № 7605/2022 година.

С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 1285/20.02.2022 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 160-ти състав, постановено по гр. д. № 45 777/2021 година в частта му, с която Столична община-район „Искър“, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, е осъдена да заплати на В. А. М. сумата от 14 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нея в резултат на трудова злополука, настъпила на 05.10.2020 година, при придвижване й по обичайния маршрут от работното място към основното й място на живеене и изразяваща се в счупване в областта на левия глезен, ведно със законната лихва от датата на злополуката05.10.2020 година до окончателното плащане.

В касационната жалба на Столична община-район „Искър“ се излагат доводи за това, че въззивното решение на Софийски градски съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Поискано е 1 същото да бъде отменено в обжалваната му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от В. А. М. срещу Столична общинарайон „Искър“ иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ да бъде отхвърлен.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответницата по касационната жалба В. А. М. е подала отговор на същата с вх. № 74 448/10.08.2023 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 651/09.02.2023 година на Софийски градски съд, въззивен ІІІ-Б състав, постановено по гр. д. № 7605/2022 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

Столична община-район „Искър“ е била уведомена за обжалваното решение на 01.03.2023 година, като подадената от нея против същото касационна жалба е с вх. № 27 383/22.03.2023 година, като е подадена по пощата на 21.03.2023 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал.

2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

В обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е приел, че отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ била отговорност за вреди, причинени от трудова злополука или професионална болест, които са причинили на работника временна нетрудоспособност, инвалидност или смърт. Отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ била безвиновна отговорност. За да бъде налице такава отговорност, следвало да се установяло наличието на трудово правоотношение между страните, наличието на професионално заболяване или трудова злополука, без да се налагало 2 изследване и установяване на виновни действия или бездействия на длъжностни лица на работодателя, като това следвало да бъде установено по съответния административен ред, причинена временна неработоспособност, трайна неработоспособност над 50 % или смърт, вреда-имуществена или неимуществена и причинна връзка между професионалното заболяване или трудовата злополука и вредата. В конкретния случай по делото било представено доказателство за наличие на трудова злополука, като било представено влязло в сила разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 от КСО № 29986/22.10.2020 година, с което било прието, че злополуката била трудова по чл. 55, ал. 2 от КСО. С него декларираният от М. инцидент от 05.10.2020 година бил определен за трудова злополука, като това разпореждане имало двойствено значение-от една страна то представлявало индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна било официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност-за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който бил елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, и от който зависело съществуването на правото на обезщетение. Също така съставът на Софийски градски съд приемал, че били налице всички цитирани кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 200 от КТ. Съгласно чл. 55, ал. 1 от КСО трудова злополука било всяко внезапно увреждане на здравето станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато било причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт. По делото било установено, че заемала при Столична община длъжността „инструктор диетично хранене“, с място на работа гр. София-район Искър, че на процесната дата, същата претърпяла инцидент, като стъпвайки накриво паднала и получила счупване в областта на левия глезен. Така тя била получила внезапно увреждане на здравето, довело до състояние на временна неработоспособност, била в отпуск по болест в размер на 180 календарни дни. Злополуката била трудова по смисъла на горецитираната норма, била призната за такава и от органите на НОИ с посоченото разпореждане, което като влязъл в сила индивидуален административен акт било условие за уважаване на иска по чл. 200 от КТ.

Нямало нито свръх петитум, нито приемане от първоинстанционният съд, че трудовата злополука се изразявала в счупване в областта на левия глезен. Не 3 можело да се приеме, че спъването, с последващо падане обичайно водело само до изкълчване на глезена, тъй като всеки инцидент бил индивидуален и зависел от много фактори, а падането обичайно било свързано именно със счупване, като било довело до счупване в областта на левия глезен. В случая падането бил факторът довел до счупване на левия глезен. Налице бил инцидент, довел до трудова злополука, определена като такава по предвидения от закона ред, при което В. А. М. била получила телесни увреждания, изразяващи се в счупване на външен малеол, закрито, на лява глезенна става, т. е. налице била причинно-следствената връзка между трудовата злополука и полученото увреждане, както и причинени неимуществени вреди от уврежданията, получени при процесната трудова злополука. Отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ била отговорност за вреди, причинени от трудова злополука или професионална болест, които били причинили на работника временна нетрудоспособност, инвалидност или смърт. В този смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 от КТ била обективна, поради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия-при небрежност, работодателят следвало да го обезвреди.

Работодателската имуществена отговорност можела да отпадне само при умишлено самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на вредоносния резултат при тази форма на вината (чл. 200, ал. 2 от КТ бил използван термина „груба небрежност“) отговорността на работодателя можела само да бъде намалена. Съгласно разпоредбата на чл. 201, ал. 2 от КТ отговорността на работодателя можела да се намали, ако пострадалият бил допринесъл за трудовата злополука, като бил допуснал груба небрежност. За разлика от компенсацията по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, която не предпоставяла вина на пострадалия за съпричиняването на вредата, в трудовоправния режим прилагането на компенсацията предпоставяло виновно допринасяне на пострадалия за настъпването на увреждането. Приемало се, че правнорелевантна била не всяка форма на вината, а само грубата небрежност.

Не всяко нарушение на правилата за здравословни и безопасни условия на труд представлявало нарушение с груба небрежност, а само онова, при което работникът не бил положил грижа, каквато и най-небрежният работник би положил в подобна обстановка. Грубата небрежност не се отличавала по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй 4 като грубата небрежност също била неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел-грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука нямало съпричиняване, когато работникът извършвал работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност. Както било посочено, това съпричиняване не можело да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя.

Намаляване на отговорността на работодателя можело да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност-при неполагане на дължимата грижа, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия, при проявена от работника липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Във въззивната жалба се сочело невнимателно ходене на човек в напреднала възраст, неравномерно разпределение на тежестта, като се твърдяло, че М. не била направила това в необходимата степен, за да избегне спъването. Тези твърдения, освен че били напълно произволни и недоказани, не обуславяли осъществено от В. А. М. поведение, което да се изразявало в груба небрежност и което да било довело до реализиране на процесния инцидент. Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, то и при определяне размера на това обезщетение, въззивният съд имал предвид нормата на чл. 52 от ЗЗД, съгласно която обезщетение за неимуществени вреди се определяло от съда по справедливост.

Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обаче не било абстрактно понятие. То било свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябвало да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението-т. 2 от ППВС № 4/23.12.1968 година. От своя страна размерът му не следвало да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и психическо напрежение и паричната престация, законодателят бил дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като бил предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв бил справедливия размер на това обезщетение, което имало компенсаторен характер. При определяне размера на обезщетението, съставът на Софийски градски съд вземал предвид получените травматични увреждания, които според писмените доказателства 5 и приетата съдебномедицинска експертиза били счупване на външен малеол, закрито, на лява глезенна става; това че на 05.10.2020 година била извършена оперативна интервенция, представляваща мануална репозиция и поставяне на гипсова шина; това че в началото болките при М. са били интензивни и били търпени за период от 15 дни, както и че възстановителният процес бил дълъг, като е продължил около шест месеца, видно и от приложените болнични листове; че непосредствено след оперативната интервенция М. не била имала възможност да движи левия си долен крайник в областта на глезена за период от около 40 дни, както и че за същия период не била могла да използва функционално и пълноценно левия си крак; че се било налагало извършването на физиотерапия и рехабилитация по отношение на ляв глезен на същата; че и към настоящия момент, повече от година след инцидента, при промяна на времето и при по-продължително натоварване на крака, В. А. М. изпитвала болка и дискомфорт в глезена; че за период от време от 40 дни била носила ортеза; отчитайки и възрастта на М. към момента на настъпване на трудовата злополука, а именно 66 години; това че била принудена да търпи болки, които били продължили значителен период от време; че травмата безспорно била оказала влияние на самочувствието и начина на общуване с околните; че в продължение на няколко месеца същата имала нужда от помощ за задоволяване на елементарни битови нужди, както и че за период от 180 дни тя била неработоспособна, видно от приложените по делото болнични листи, както и обществено-икономическите отношения и отражението им към размера на неимуществените вреди, като била налице връзка между стандарта на живот в страната и претърпените вреди, респективно размера на обезщетението, евентуалните промени в икономическата конюнктура през периода на висящност на процеса, тъй като законът изисквал пострадалите лица да бъдат обезщетени в пълен и справедлив размер, при което намирал, че общият справедлив размер на обезщетението бил определеният от Софийския районен съд размер от 14 000.00 лева.

Разпечатката съдържа 22 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7ab33292-7850-405d-a969-4a5ff095909a