Решение № 111 от 24.06.2026, Районен съд - Чирпан

РЕШЕНИЕ

№ 111 гр. Чирпан, 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЧИРПАН, СЪСТАВ II, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тихомир К. Колев при участието на секретаря Християна В. Тодорова като разгледа докладваното от Тихомир К. Колев Гражданско дело № 20265540100267 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, Цена на иска: 2472,24 евро/4835,28 лева.

Ищецът твърди в исковата си молба, че че на 06.06.2025 г. била сключила с ответното дружество договор за потребителски кредит ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт № 40034706116. В договора било посочено, че сумата по отпуснатия кредит била в размер на 3000.00 лева. В чл. 10 от ОУ към договора било посочено, че заемателят се задължавал да представи на кредитора обезпечение за гарантиране и обезпечаване погасяването на всички дължими и изискуеми вземания на кредитора на основание ДПК.

Обезпечението можело да бъде: Банкова гаранция, издадена от българска търговска банка, със задължение за плащане равно на общата дължима сума по ДПК, със срок на валидност равен на срока на ДПК и с бенефициент ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД;

Гаранция, издадена от финансова институция, вписана в регистъра на БНБ, със задължение за плащане равно на общата дължима сума по ДПК, със срок на валидност равен на срока на ДПК и с бенефициент ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД; Солидарен длъжник, който да отговаря на следните изисквания: физическо лице на възраст между 23 и 64 години, което да има осигурителен доход в минимален размер от 1300 лева, съгласно наличните данни в информационната система на НОИ; да има доказуем доход, който да надвишава месечните разходи по кредити; да работи по безсрочен трудов договор; да работи при настоящия работодател минимум 6 месеца; да не е клиент или солидарен длъжник по Договор за потребителски кредит, сключен с кредитора; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно наличните данни в информационната система на ЦКР към БНБ;

Ипотека върху недвижим имот.

Съгласно допълнително споразумение от 06.06.2025 г. в случай, че Заемателят не 1 изпълнил задължението си посочено в чл. 10 от ОУ към договора, същият дължал на Заемодателя неустойка в размер на 1890.00 лева, разсрочена за 12 месеца.

На ищцата била начислена неустойка в общ размер на 1890.00 лева, тъй като същата не била представила в срок обезпечения - поръчител или банкова гаранция, посочени в процесния договор.

Срокът на кредита бил 24 месеца, фиксираният годишен лихвен процент бил 50.95 %, а годишният процент на разходите /ГПР/, в размер на 63.62%.

Изнася още, че всеки съд бил длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правният спор. Правовата държава провеждала принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 от ТПК задавал като основен принцип на гражданския процес и задължавал съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолявал диспозитивното начало /чл. 6 ЕПК/.

Съдът не само можел, но и бил длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следвало да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според твърденията в исковата молба и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следил служебно.

Ответникът бил финансова институция по смисъла на чл.З, ал. 1, т. 3 от ЗКИ, поради което можел да отпуска заеми със средства, които не били набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата била ФЛ, което при сключване на договора била действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имали качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлявал такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важали изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

На първо място счита, че процесният договор бил нищожен /недействителен/ на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ вр. чл. 26 ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като противоречал на законоустановените императивни правила. Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.

В нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР 2 бил посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от 63.62% било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19 ал. 1 вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК.

В договора единствено било посочен фиксиран лихвен процент по заема от 50.95 %, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) обаче водели до различен размер на ГПР от посочения. Съгласно Решение на Съда на Европейския съюз /СЕС/ непосочването на ГПР в договор за кредит трябвало да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържал само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни.

В подобна ситуация не можело да се счете, че потребителят бил напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполагал с всички данни, които можели да имат отражение върху обхвата на задължението му.

На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит било налице грешно посочен размер на ГПР, действителният такъв ще е различен. В чл. 10 от ОУ било посочено, че заемателят се задължавал да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяема банкова гаранция. В допълнителното споразумение било уговорено, че страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението на Заемателя, посочено в чл. 10 от ОУ ще причини на Заемодателя вреди, които неустойката посочена в тази разпоредба следва да обезщети. В случай, че Заемателят не изпълнил задължението си посочено в чл. 10 от ОУ същият дължал неустойка в размер на 1890.00 лева, която се начислявала пропорционално към вноските по кредита.

От една страна било налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител, съгласно всички изисквания, посочени в договора. Ето защо счита, че били налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.

В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския 5 парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". В този смисъл смята, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем било уговорено, че заемателят дължал неустойка, в случай че не предостави обезпечение - поръчител или банкова гаранция, се намирала в пряко противоречие с преследваната от Директивата цел, транспонирана в ЗПК. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично било посочено в чл. 16 от ЗПК, била тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредитът, както и при какви условия /вкл. и дали ще е необходимо 3 обезпечение/. Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът бил отпуснат, като ако не стори това дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Отделно от горното, неустойката за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) бил типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Изнася още, че налице било заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да можело да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. ЗЗ ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо. Непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, давало основание да се иска незабавно цялото задължение.

В случая кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочва заедно е периодичните вноски. Смята, че от горното било изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД при непредоставено обезпечение. Ако кредиторът бил имал за цел да получи обезпечение, същият би могъл да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните били допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката" да не се дължи, като смята че това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това било така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението" да се предостави обезпечение не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по - висока цена прикрита като неустойка.