Определение № 139 от 24.01.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 139 гр. София, 23.01.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Камелия Ефремова Касационно търговско дело № 20238002900322 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. М. П. от с. Тополовец, общ.

Ружинци, обл. Видин срещу решение № 1357 от 14.11.2022 г. по гр. д. № 1874/2022 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, І-25 състав решение № 267137 от 29.12.2021 г. по гр. д. № 5984/2019 г. за отхвърляне на предявения от същото лице частичен иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ (отм.) срещу Гаранционен фонд за разликата от 10 500 лв. до претендирания размер 26 000 лв.

Касаторът поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост.

Релевира оплаквания срещу размера на присъденото му обезщетение за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие с твърдението, че същият е занижен, не съответства на претърпените страдания и при определянето му не са взети предвид в достатъчна степен всички значими обстоятелства, както и икономическата конюнктура в страната към датата на произшествието, характеризираща се с инфлация.

Като значими за конкретното дело в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца 1 неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II от ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост; 2. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС обстоятелства и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията – обезценяването на лева и нарастването на цените“.

Касаторът поддържа, че така поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика – т. II от ППВС № 4/1968 г., както и в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС (конкретно посочени решения).

Ответникът по касация – Гаранционен фонд, гр. София – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 24.01.2023г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице-помагач на ответника – Кристиян Р. Н. от гр. София – не заявява становище по касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл единствено по спорните пред него въпроси, а именно – относно размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди и относно съпричиняването на вредоносния резултат.

По отношение размера на обезщетението решаващият състав е споделил приетото от първата инстанция, че сумата 15 000 лв. представлява справедлив паричен еквивалент на страданията на пострадалия и не са налице предпоставки за увеличаване на обезщетението. Като обстоятелства, значими за тази преценка, са посочени: видът на телесното увреждане – закрито диафизарно счупване на долната трета на двете кости (голямо и малко 2 пищялна) на лявата подбедрица; хоспитализирането на ищеца по спешност и провеждането на консервативно лечение чрез закрито наместване на фрактурата на тибията и фибулата, без вътрешна фиксация, под локална анестезия и рентгенов контрол с поставяне на гипсова имобилизация за 82 дни, тъй като същият е отказал предложеното му оперативно лечение с фиксация на костните фрагменти с метална остеосинтеза; продължителността на възстановителния период – около 6 месеца, през които ищецът е търпял затруднения при придвижването и самообслужването; продължителността на болките и страданията – първоначално интензивни и налагащи употребата на обезболяващи медикаменти, а след това – затихващи; наличието на спорадични болки при рязка промяна на времето и при физическо натоварване; липсата на настъпили усложнения през възстановителния период и на трайни остатъчни негативни последици от травматичното увреждане. Отделно от това съдът е взел предвид и възрастта на пострадалия към датата на произшествието – 47 години, т. е. че е бил в работоспособна възраст, но е взел предвид и отсъствието на данни той да е работел и в резултат от увреждането да е бил възпрепятстван да си осигурява трудови доходи. Отчел е и обстоятелството, че имобилизирането на левия крайник не е наложило спазването на строг постелен режим, поради което ищецът е имал възможност частично да се самообслужва. При определяне на справедливия размер на обезщетението решаващият състав е съобразил също и икономическата обстановка в страната към настъпване на вредата – 2013 г.

Въззивният съд изцяло е споделил извода и относно съпричиняване на вредата от страна на пострадалото лице. Приел е, че същият е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, а именно – на чл. 108, ал.

1 ЗДвП, като се е движел по пътното платно, вместо по наличния използваем банкет, респ. ако се счете, че е била налице хипотезата на чл. 108, ал. 2, т. 1 ЗДвП (невъзможност да бъде използван банкетът поради обрасването му с растителност) – ищецът е нарушил правилото на чл. 108, ал. 2 да се движи по пътното платно в посока, противоположна на посоката на движение на превозните средства.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Освен поради поставянето им принципно, а не с оглед конкретния 3 случай, формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол и поради това, че са относими към правилността на обжалвания акт. В действителност, поставените от касатора въпроси се свеждат до това как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя, респ. срещу Гаранционен фонд.

Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства.

Такава именно е и настоящата хипотеза – въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на спора и съобразявайки релевираните във въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения, е определил размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, като е извършил самостоятелна преценка на приетите за релевантни в случая обстоятелства. Правилността на изводите, до които е достигнал в резултат на тази преценка, може да бъде обсъждана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му.

Що се отнася до конкретната икономическа обстановка в страната към датата на произшествието, макар да не е изложил подробни аргументи, съобразявайки годината на настъпване на вредата (2013 г.), съдът всъщност е взел предвид и това обстоятелство. Липсата на изрично обсъждане не означава, че същото е игнорирано.

С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторката следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 200 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

4

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ н а решение №

1357 от 14.11.2022 г. по гр. д. № 1874/2022 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА П. М. П. от с. Тополовец, общ. Ружинци, обл. Видин, ул.

„Странджа“ № 12 да заплати на Гаранционен фонд, гр. София, ул. „Граф Игнатиев“ № 2 юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 200 (двеста) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5