Решение № 4609 от 14.03.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4609 гр. София, 14.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МАРИЯ В. БОГДАНОВА

НОНЧЕВА при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА

Гражданско дело № 20221110169208 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Образувано по искова молба, подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу П. И. Д., в която се твърди, че на 06.12.2017 г. между „Сити кеш“ ООД и П.

И. Д. бил сключен Договор за паричен заем № **, по силата на който на ответника бил предоставен заем в размер на 800,00 лева, който следвало да бъде изплатен на 10 равни двуседмични вноски, всяка в размер на 88,21 лева, първата от която била с падеж 20.12.2017 г., а последната – 25.04.2018 г., които включвали главница и договорна лихва. П. И. Д. не изплатил в срок всички задължения по сключения между страните договор, поради което била начислена лихва за забава. Така възникналите вземания били прехвърлени от „Сити кеш“ ООД на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 02.11.2020 г. и Приложение № 1 към него. За така извършеното цедиране длъжникът щял да бъде уведомен с приложено към исковата молба уведомление за цесия от ищцовото дружество, изрично упълномощено да извърши уведомяването от името и за сметка на цедента. Поради неизплащане на дължимите суми по договора за заем, „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД подало заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу П. И. Д., като срещу издадената въз основа на същото заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК било подадено възражение в срок. Поради тази причина ищецът 1 претенидира установяване дължимостта на процесните задължения и моли предявените искове да бъдат уважени изцяло, като в полза на дружеството бъдат присъдени сторените по делото разноски.

Исковата молба и приложенията към нея са връчени на ответника П. И. Д., като с постъпилия в срок отговор исковите претенции се оспорват в цялост като неоснователни. Изложени са подробни възражения за недействителност на процесния договор за заем, поради нарушения на разпоредби от ЗПК. Оспорва се надлежното уведомяване на ответната страна за извършената цесия. Изложени са твърдения, че начисленият по договора лихвен процент бил неправомерно завишен и протИ.речал на добрите нрави. Релевирано е и възражение за изтекла спрямо претендираните вземания погасителна давност, както и твърдението, че ответникът заплатил главницата по заема. Отправено е искане за отхвърляне в цялост на исковите претенции и за присъждане на сторените по делото разноски.

Софийски районен съд, І-во ГО, 47-ми състав, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предмет на делото са положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че П. И. Д. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в качеството му на цесионер по сключен между дружеството и „Сити кеш“ ООД Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 02.11.2020 г. и Приложение № 1 към него, сумата от 583,59 лева, представляваща неизплатена главница по Договор за паричен заем № ** от 06.12.2017 г., сключен между „Сити кеш“ ООД и П. И. Д., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.08.2022 г. до окончателното изплащане, и сумата от 63,07 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата, начислена за периода от 01.02.2018 г. до 31.07.2022 г., за които на 16.09.2022 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 41736/2022 г. по описа на СРС, І-во ГО, 47-ми състав.

В тежест на ищеца по така предявените искове е да докаже наличието на валидно възникнало договорно правоотношение между „Сити кеш“ ООД и П. И. Д. по Договор за паричен заем № ** от 06.12.2017 г., отпускането и усвояването на предоставената по силата на процесния договор за кредит сума в размер на 800,00 лева, настъпването изискуемостта на процесните вземания, наличието на валидно възникнало договорно правоотношение между Сити кеш“ ООД и ищцовото дружество по Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 02.11.2020 г. и Приложение № 2

1 към него, въз основа на който процесните вземания са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, и уведомяването на ответника за извършената цесия.

По отношение на активната процесуална легитимация на ищеца съдът намира, че същият, в качеството си на цесионер, има правото да претендира заплащането на процесните вземания. От представения договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 02.11.2020 г. и Приложение № 1 към него се установява, че кредитодателят по процесния договор за кредит е прехвърлил вземанията по този договор за главница в размер на 631,98 лева и лихва за забава в размер на 15,12 лева, като изрично е упълномощил цесионера да уведоми от негово име длъжниците по цедираните вземания за извършеното прехвърляне на задълженията им. По делото е представено и уведомително писмо от ищеца до ответника за извършената цесия, както и известие за доставяне на същото, на което е удостоверено, че пощенската пратка е получено лично от П. Д.. Доколкото така представеното известие е оспорено от ответната страна, съдът намира, че същата е надлежно уведомена за извършената цесия, тъй като уведомителното писмо е приложено към исковата молба и е надлежно връчена на ответника с връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея. В тази връзка е налице съдебна практика на ВКС – Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 46/25.05.2017 г. по т. д. № 572/2016 г. на ВКС, I т. о. и др., съгласно която, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда действия спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 ГПК. С посочените решения на ВКС е прието също така, че извършеното по този начин уведомление за цесията, макар и връчено като приложение към исковата молба, представлява факт от значение за спорното право, настъпил в хода на процеса, след предявяването на иска и следва да бъде съобразено от съда при решаване на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.

От събраните по делото доказателства, включително приетата и неоспорена от страните ССчЕ, се установява, че между „Сити кеш“ ООД и П. И. Д. е сключен Договор за паричен заем № **/06.12.2017 г. Между страните не се спори, че кредитодателят е небанкова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание 3 представлява договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Процесният договор съдържа минимално изискуемото съдържание за потребителски договор по ЗПК, включително някои от съществените законово установени елементи – размер на заема и валута, в която се предоставя, срок на издължаване, погасителен план, възнаградителна лихва. Поради това съдът намира, че не се доказват по делото възраженията на ответника за пороци в договора, обуславящи неговата нищожност на специалните основания, предвидени в ЗПК. Процесният договор отговаря на изискванията за форма, предвидени в чл. 10, ал. 1 ЗПК, установяващ писмена форма и ясен, и разбираем език на клаузите, като всички елементи се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, което в случая е изпълнено. Целта на законовото изискване за еднаквост на шрифта и минимален негов размер е договорът да бъде лесно четим и да не се прикриват някои негови параметри чрез малък шрифт. В случая всички елементи на договора са с еднакъв шрифт и размер, позволяващ лесен прочит на съдържанието.

Съгласно изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните, заключението на която съдът кредитира в цялост по реда на чл. 202 ГПК като логично, мотивирано и компетентно изготвено, размерът на непогасените задължения по процесния кредит възлиза на сумата от общо 653,24 лева, от които 583,59 лева главница и 69,65 лева лихва за забава. Вещото лице е посочило, че по договора са заплатени суми в общ размер от 943,94 лева, с които, видно от счетоводните записвания на ищцовото дружество, са направени следните погасявания: за главница 216,41 лева; за неустойки за непредоставяне на обезпечение - 387,94 лева; за мораторна лихва - 133,67 лева; за такси - 205,92 лева. Вещото лице е посочило, че така погасените такси са различни от основните пера, посочени в договора като дължими такси и лихви за просрочие.

Съгласно чл. 6 и чл. 8 от процесния договор, кредитополучателят се задължава да обезпечи вземанията по кредита чрез осигуряването на поръчител по договора или банкова гаранция в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение на това задължение дължи неустойка в размер на 387,94 лева.

В чл. 7, ал. 2 от договора е предвидено, че в случай на забава на плащане по кредита кредитополучателят е задължен да направи разходи за извънсъдебно събиране на вземанията. Конкретен размер на тези разходи, както основания за начисляване на такси по кредита не са уговорени между страните.

Като съобрази описаното договорно съдържание, съдът намира, че извършеното от ищеца счетоводно погасяване на неустойки и такси е незаконосъобразно, поради нищожност на клаузите от договора, установяващи задълженията за заплащане на описаните в предходните абзаци неустойка и разходи за извънсъдебно събиране на 4 вземанията. В тази връзка съдът съобрази следното:

Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребител, като установява, че това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика, от една страна, и потребителя – от друга. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са установени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл.

13а, т. 9 от ДР на ЗЗП (ДВ бр. 64/2007 г.). Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които, въпреки изискванията за добросъвестност, създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да протИ.речи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на протИ.речието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедлИ.стта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедлИ.ст в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна клауза за неустойка протИ.речи на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други 5 правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.