Решение № 450 от 15.05.2024, Окръжен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 450 гр. Бургас, 14.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Г.а Върбанова

Тихомир Р. Рачев при участието на секретаря Ани Р. Цветанова като разгледа докладваното от Тихомир Р. Рачев Въззивно гражданско дело № 20242100500352 по описа за 2024 година и като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД и „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ“ АД, чрез адв. Димитър Проданов от Адвокатска колегия – Варна, срещу Решение № 10 от 03.01.2024 г. по гр. д. № 7002/2022 г. на Районен съд – Бургас, с което са отхвърлени всички предявени кумулативно съединени искове, както следва: 1) искът по чл. 76 ЗС на „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД срещу Е. Г. Г., В. Г. Г. и „ДЕЛТА ГАРД“ ЕООД за осъждането им да предадат на насилствено отнетото на 29.04.2022 г. владение върху поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Созопол, ведно с намиращите се в него паркова растителност с площ от 350 кв. м., ел. табло с площ от 1 кв. м., метално бойлерно помещение с площ от 4 кв. м. и ограда с дължина от 120 м. и височина 1.40 м., метална, тип оплетка, в северната и южната част на имота; 2) евентуалният иск по чл. 75 ЗС на „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД срещу Е. Г. Г., В. Г. Г. и „ДЕЛТА ГАРД“ ЕООД за осъждането им да предадат отнетото на 29.04.2022 г. владение върху гореописания имот; 3) искът по чл. 76 ЗС на „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ “ ЕООД срещу Е. Г. Г., В. Г. Г. и „ДЕЛТА ГАРД“ ЕООД за осъждането им да върнат отнетото чрез насилие на 29.04.2022 г. държане върху гореописания имот.

Въззивниците считат, че първоинстанционното решение е неправилно.

1

Изтъкват, че съдът е приел, че процесният имот е включен в актове за държавна собственост, а това означавало, че е включен и в активите на дружеството. Фактът на собствеността следвало да бъде взет предвид, доколкото в случая се касаело за упражняване на владение върху специфична територия, отредена от държавата за задоволяване на определени стопански цели, а именно къмпинг. Процесният имот бил неразделна част от единният Къмпинг „Каваци“. Твърди се, че е въззивниците са осъществявали съвладение върху процесния имот. Оспорват се изводите на съда, че договорът за наем на „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ” ЕООД е прекратен. На основание чл. 236 ЗЗД договорът следвало да се счита продължен за неопределен срок при липса на противопоставяне на наемодателя. Развиват се подробни съображения, че дори да се приеме, че на процесната дата въззиваемите оправдано са искали да осигурят достъп до имота, за който имат титул за собственост, действията им са в противоречие с правните интереси на въззивниците, чието присъствие там датира много преди същата дата. Сочи се, че съдът не е обсъдил подробно и критично свидетелските показания. Така според въззивниците е логично лицето, което е на работа в къмпинга, да сигнализира на своите работодатели за случилото се, но показанията на свидетелите, ангажирани от възиваемите, са в обратен смисъл.

Освен това съдът следвало да счита свидетелите за заинтересовани, тъй като имали висящи дела с идентичен предмет с въззивниците. Същевременно в жалбата се изтъква, че показанията на свидетеля, доведен от въззивниците, са интерпретирани прекалено стеснително от съда. Излага се, че съдът е отделил прекалено малко внимание на доказателствата, че на посочената дата е имало навлизане на товарна техника в процесния имот, която е превозвала съоръжения, предназначени само и единствено за ограждане. Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено и исковете да бъдат уважени. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на въззивната жалба от Е. Г. Г., както и от „ДЕЛТА ГАРД“ ЕООД, а В. Г. Г. не е подал отговор на въззивната жалба в предоставения му срок.

В отговора си въззиваемият Е. Г. Г. сочи, че „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ“ ЕООД няма правен интерес да обжалва решението в частта относно евентуално предявения иск на „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД. Според въззиваемия твърденията за единен къмпинг са неотносими, тъй като процесният имот е самостоятелен. Изтъква се, че представените от въззивниците актове за държавна собственост не доказват включването на процесния имот в активите на преобразуването дружество, нито установяват владение върху същия имот. Прави се подробен анализ на доказателствата по делото в подкрепа на извода, че въззиваемите осъществяват фактическа власт върху имота много преди процесната дата. Възразява се, че твърденията във въззивната жалба, че е налице съвладение между „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ“ ЕООД и „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД, са преклудирани. По повод договора за наем въззиваемите се присъединяват към доводите на съда, че съдоговорителите са изключили законовата възможност за мълчаливо продължаване на срока на договора, поради което към процесната дата „ТХ 2

РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ“ ЕООД вече не е имало качеството на държател.

Въззиваемият твърди, че на 12.12.2023 г. след приключване на делото пред първата инстанция въззиваемите са сключили сделка, като В. Г. Г. и *** му М.Г. са продали на Е. Г. Г. 339/2349 ид. ч. от поземления имот.

Във въззивната жалба се съдържа искане обжалваното решение да бъде потвърдено, а по отношение на жалбата на „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ“ ЕООД срещу решението, в частта, касаеща иска на „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД по чл. 75 ЗС – делото да бъде прекратено. Претендират се деловодни разноски.

Подаден е отговор на въззивната жалба и от „ДЕЛТА ГАРД“ ЕООД, чрез адв. Десислава Миразчийска от Софийска адвокатска колегия. В него се излага, че съдът правилно е приел, че от събраните доказателства не се установява фактът на осъществено от „ХЕЛИОС-ТУР-С“ АД владение.

Изтъква се, че при владелческите искове не се изследва собствеността. От свидетелските показания се установявало, че владението върху процесния имот преди и към дата на твърдяното отнемане е осъществявано от собственика му. Приложените по делото договори за наем между ищцовите дружества нямало как да докажат наличието на държане или владение по отношение на който и да е имот, тъй като касаели облигационни отношения и не доказвали самия факт на владението или държането към определен момент. На следващо място, въззиваемият изтъква, че според свидетелите „ДЕЛТА ГАРД“ ЕООД нито е охранявало, нито е заграждало процесния имот. Иска се обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендират се деловодни разноски.

Относно валидността и допустимостта на решението:

Страните нямат оплаквания във връзка с валидността на решението. В съответствие със задължението си по чл. 269 ГПК съдът извърши служебна проверка и установи, че решението е валидно.

По допустимостта на решението съдът намира следното:

Неоснователно е възражението на въззиваемия Е. Г. Г. че „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ“ ЕООД е обжалвало решението, в частта, касаеща иска на „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД по чл. 75 ЗС. Въззивниците са подали съвместна въззивна жалба, но е ясно, че всеки обжалва в частта, която се отнася до собствения му иск.

Съдът служебно констатира, че според извършената по делото съдебнотехническа металното бойлерно помещение с площ от 4 кв. м. не съществува.

Поради това в тази част исковете са недопустими (вж. по аналогия Решение № 3б/22.03.2022 г. по гр.д. № 4313/2019 г. на ВКС, I г.о.).

Останалите вещи са трайно прикрепени към поземления имот и не представляват движими вещи. Поради това искът по чл. 75 ЗС е допустим спрямо тях.

Като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, съдът приема за установено следното от фактическа и правна 3 страна:

В исковата молба се твърди, че „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД е владяло процесния имот от 2000 г., въпреки че с влязло в сила решение на ВКС от 2007 г. е установено по отношение на Е. и В. Г., че „ХЕЛИО-ТУР- С“ АД не е собственик на този имот. Твърди се, че от 2016 г. до 29.04.2022 г. „ХЕЛИОТУР-С“ АД е осъществявало владение върху имота чрез наемателя „ТХ РУСАЛКА ХОЛИДЕЙЗ“ ЕООД. Излага се, че в периода от 19.06.2017 г. до 22.07.2021 г. фактическата власт върху процесния имот е била отнета от „ДЖИ ЕНД ДЖИ - 90“ ЕООД и „ДЕЛТА ГАРД “ ООД. С влязло в сила Решение № 1387 от 22.06.2020 г. по гр. д. № 9467/2017 г. на Районен съд – Бургас било постановено връщане на имотите, поради което според ищците владението/държането им не следвало да се счита за прекъснато.

Тезата на ответниците Е. и В. Г. е, че след решение на ВКС от 2008 г., с което са признати за собственици на процесния имот, са се настанали в него и ищците никога не са имали достъп. Твърди се, че от 01.03.2002 г. ответници са отдали част от имота за ползване на Т. и М.Н., където те са разположили две свои карани оборудване към тях.

„ДЕЛТА ГАРД“ ЕООД твърди, че не е отнемало владението/държането на ищците върху процесния имот на сочената от тях дата и не е установявало фактическа власт впоследствие.

Предявени са главни искове по чл. 76, предл. 1 ЗС от владелеца и държателя и евентуален по чл. 75 ЗС от държателя.

Следва да се отбележи, че според практиката на ВКС е възможна различна правна квалификация при идентична фактическа обстановка, защото тя се извършва с оглед твърденията на ищеца в исковата молба и заявения от него петитум (Определение № 1126/12.10.2009 г. по гр.д. № 1008/2009 г. на ВКС, I г.о.).

За да бъде уважен искът по чл. 75 ЗС, на доказване подлежат следните факти: 1) фактът на установеното от ищеца владение на недвижима вещ, продължило поне шест месеца, и 2) фактът на неправомерното му отнемане от ответника.

За да бъде уважен искът по чл. 76, предл. 1 ЗС, на доказване подлежат следните факти: 1) фактът на установеното от ищеца владение или държане на движима или недвижима вещ и 2) владението или държането да му е отнето от ответника чрез насилие.

Законът определя, че исковете по чл. 75 и 76 ЗС следва да бъдат предявени в шестмесечен срок от отнемането на владението. В случая това е изпълнено, тъй като се твърди, че отнемането е станало на 29.04.2022 г., а исковата молба е подадена на 28.10.2022 г. Дали действително е било налице такова отнемане е въпрос по същество.

Съгласно скица от СГКК (л. 71 от първоинстанционното дело) понастоящем процесният имот е с идентификатор ***, а по предходен план – 010056.

Като доказателства по делото са представени договори за наем на 4 къмпинг „Каваците“: договор за наем от 01.02.2009 г. (л. 30 от първоинстанционното дело) и анекс към него от 25.01.2012 г. (л. 29 от първоинстанционното дело), договор за наем от 04.06.2013 г. (л. 34 от първоинстанционното дело), договор за наем от 05.01.2015 г. (л. 40 от първоинстанционното дело) и договор за наем от 01.05.2016 г. (л. 25 от първоинстанционното дело) и анекс към него от 08.04.2019 г. (л. 229 от първоинстанционното дело). Договорите преди 01.05.2016 г. са между „ХЕЛИО-ТУР-С“ АД и „ТУРИСТИЧЕСКИ ХОЛДИНГ РУСАЛКА

ХОЛИДЕЙЗ“ АД, а от 01.05.2016 г. са със „ТХ РУСАЛКА ХОИДЖЕЙЗ“ ЕООД. Договорът от 04.06.2013 г. е с нотариална заверка на подписите. С първите три договора са били отдадени под наем недвижими имоти, част от които са терен с площ от 217 400 кв.м., представляващ къмпинг „Каваците“ и находящи се в него търговски и туристически обекти, а с последния договор къмпинг „Каваците“ отново е отдаден под наем, но вече като терен с площ от 32 400 кв.м. Не е ясно от къде произтича разликата в площта на къмпинга, нито кои имоти се включват в обхвата на договора. Липсва приложението по чл. 1.1 от договора, което е неразделна част от него. Дори да се приеме, че договорът за наем е сключен за целия къмпинг, включително процесният имот, последният договор за наем (този от 01.05.2016 г.) е със срок на действие до 01.04.2020 г. Първоинстанционният съд е приел, че на основание т. 1.2 договорът следва да се счита за прекратен. Това виждане е правилно, тъй като цитираната от въззивниците норма на чл. 236 ЗЗД е диспозитивна.

Същевременно следва да се отбележи, че според практиката на ВКС държането, което се защитава с иска по чл. 76 ЗС не зависи от основанието, от което е възникнало, нито от продължителността му. Наемателят може да брани своето държане и след изтичане на договора за наем, когато не е изпълнил задължението си по чл. 230 ЗЗД да предаде вещта на наемодателя.