Решение № 4610 от 21.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4610 гр. Пловдив, 21.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20245330115153 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата В. К. С., ЕГН: **********, от ** ** **** ****************, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявила против „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК:

201127485, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от ********** С. Н. и Н.Л., иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 462 лева, получена без правно основание по договор за кредит № *****/ 14.07.2023 г., обективирана в глава VI и предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга ФЛЕКСИ, като противоречаща на принципа на добрите нрави и заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № *****/ 18.01.2023 г., по силата на който на лицето бил предоставен заем в размер на 600 лева, при фиксиран ГЛП- 40, 90 % и ГПР- 48, 66 %. Съгласно глава V от договора на клиента се предоставила услугата ФАСТ- право на приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, за която според глава VI се предвиждало възнаграждение в размер на 240 лева.

Кредитът бил усвоен, но тази такса не се дължала. За да заобиколят изискването на чл. 19 ал.

4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика за поставяне на кандидатстващите за кредит лица изискванията, на които не могат да отговарят- поръчителство при неизпълними 1 условия или банкова гаранция. При неизпълнение се предвиждали санкции- заплащането на неустойки или такси за услуги. Така небанковите финансови институции си осигурявали допълнителна печалба, която била калкулирана във възнаградителната лихва. При преценката за действителността на таксата следвало да се вземе предвид принципът на справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Възнаграждението за допълнителната услуга било размер на близо половината от стойността на отпуснатия кредит. Това било източник на допълнителна печалба, като таксата не зависела от вредите от неизпълнението. Тя се кумулирала към погасителните вноски, като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита и създавала предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора, което пък влизало в противоречие с принципа за спазване на добрите нрави.

Възнаграждението за закупената услуга било в нарушение на изискването за добросъвестност и представлявало допълнителна печалба за кредитора в нарушение на ограниченията по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Печалбата и разходите на търговеца трябвало да са включени във фиксирания лихвен процент, чийто стойности обаче не отговаряли на действителните параметри по договора. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на клаузата за таксата по допълнителната услуга. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание пълномощникът на страната поддържа иска до признатия от ответника размер.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът частично се признава- само за сумата от 462 лева. Посочва се, че по договора ищцата била заплатила общо 4 327, 74 лева, като така били погасени: главница- 3 000 лева; възнаградителна лихва- 566, 59 лева; услуга Фаст- 246, 45 лева; услуга Флекси- 462 лева; лихва за забава- 6, 78 лева; такса за предсрочно погасяване- 25, 92 лева и такси по тарифа20 лева. Кредитът бил предсрочно погасен на 18.01.2024 г. по молба на ищцата, при положение, че крайният падеж бил чак до 10.01.2026 г. Така кредитът бил приключен и задълженията били погасени към момента на предсрочното плащане, а не в пълния им договорен размер. Ищцата не представяла писмени доказателства за платени от нейно име суми по заема. Моли се за отхвърляне на иска до пълния му предявен размер. Твърди се, че ответникът не бил дал повод за завеждане на делото, като по този договор, но за различна клауза- Фаст, имало висящо производство по гр. дело № 8018/ 2014 г. на ПРС, III гр. с-в, по което също можело да се предяви настоящата претенция, но ищцата умишлено била разделила делата, за да си генерира разноски за адвокат, което й поведение представлявало злоупотреба с права. Прави се и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. В с.з. страната не се явява, но пълномощникът й взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен потребителски кредит № *****/ 14.07.2023 г., при следните условия: сума- 3 000 лева, срок- 30 месеца, ГПР- 48, 97 %, ГЛП- 41 %, обща сума по кредита- 4 799, 86 лева, възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“- 1 980 лева.

2

Като писмени доказателства са представени договор за паричен заем, погасителен план към него и общите условия по кредита, както и извлечение по сметка за платени суми по договора.

В с.з. пълномощникът на ищеца изменя иска, като го намалява на сумата от 462 лева, вместо първоначалния предвен такъв от 1 980 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- таксата за допълнителна услуга „Флекси“, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

Клаузата „Флекси“ предвижда за възможност за промяна на погасителния план, като цената й е в размер на 1 980 лева. Изрично е посочено, че пакетът допълнителни услуги се закупува по избор на клиента и това не е условие за отпускане на кредита. Тази свобода на договаряне обаче, не означава, че дадената клауза не може да бъде обявена за нищожна, ако се намира в противоречие със закона. Изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Макар и оформена като „допълнителна услуга“ по договора, със самостоятелен характер, която не е задължителна, тази услуга по естеството си е свързана с управлението на кредита, доколкото всяка промяна на погасителния план принципно касае промяна на условията по договора, за което се изисква съгласието и на двете страни, като е без значение коя от страните иска тази промяна, тъй като без съгласие 3 на другата, същата е невъзможна. В този смисъл, ако на клиента е предоставена възможност да поиска промяна на погасителния план (отлагане, разсрочване на вноски и др. опции) с оглед положението си (доходи, финансово състояние, конкретна нужда и т.н.), това са именно действия, свързани с управление на кредита, изискващи съответно поведение и на двете страни по договора, а не допълнителна услуга, без наличието на която длъжникът да няма право да предоговаря условията по кредита си, в частност касаещи вноските по погасителния план. Напротив- законодателят не забранява на страните възможността да предоговарят условията по договора или да променят по общо съгласие погасителния план, поради което това е законово предвидена възможност, а не предоставена такава от кредитора на длъжника, за която той да му дължи възнаграждение и то в размер на около 2/3 от стойността на отпуснатия заем. По този начин се плаща за права, които потребителят има, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

Още повече, че възнаграждението е предвидено предварително, т.е. без да е ползвана тази услуга, която може и въобще да не бъде използвана от клиента, но той с подписването на договора си я платил и в случай на неползване за кредитора не възникват никакви насрещни задължения, а той вече е получил цената на услугата.

Предвид горните съображения, възнаграждението за допълнителната услуга „Флекси“, която реално е такса по кредита предвид естеството си и представлява допълнително плащане, следва да бъде включена в ГПР, с оглед нормата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Като не е направено това, се получава заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, която предвижда лимит до петкратния размер на законната лихва, защото прибавянето на тази сума към високия лихвен процент ще оскъпи кредита с много и така ще се надвиши значително границата от около 50 %, при посочен ГПР от 48, 97 %. Изрично е предвидено в чл. 21 ал. 1 от ЗПК, че клаузи в договора за потребителски кредит, които заобикалят изискванията на закона, са нищожни. Именно поради нищожността им предвидените по тях суми се явяват недължими и ищецът не дължи тяхното изпълнение.

При недействителност на договора потребителят дължи единствено връщане на получената по кредита сума, но не и други разходи по заема. Според справката от ответника, съдържаща признание на неизгодни обстоятелства и ползваща се като доказателство за тях, за въпросната допълнителна услуга „Флекси” е платена сума в размер на 462 лева. Така няма спор между страните по обстоятелството, че ищецът е платил тази такса в съответния размер, като сумата се явява заплатена при начална липса на основание и ответникът следва да бъде осъден да я върне на ищеца. След като въпросната клауза като част от нищожен договор се явява нищожна, а оттук- и несъществуваща, по нея не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното се явява недължимо и подлежи на връщане. В този смисъл осъдителният иск следва да бъде уважен в търсения му след изменението размер и претенцията да се присъди за намалената сума, която се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.

Макар и с отговора ответникът да признава иска, той не може да се освободи от 4 разноски според нормата на чл. 78 ал. 2 от ГПК. Същата предвижда, че ако с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, страната се освобождава от разноски. В случая е необходимо да са налице и двете предпоставки, но съдът намира, че това не е така. Когато дадена клауза от потребителски договор е нищожна и по нея има изпълнение, винаги кредиторът ще е дал повод за завеждане на подобно дело за връщане на недължимо платена сума по нищожната клауза, след като пряко е засегнат интересът на потребителя и последният търси защита на правата си. Даването на повод за завеждане на делото не следва да се разбира единствено като предприети от кредитора активни действия по търсене на длъжника, за да изпълни точно договора си, а и в по- широк смисъл- когато неблагоприятно се засягат права на длъжника, за които законодателят му е гарантирал защита, осъществима по съдебен ред. Относно твърдението в отговора, че между страните имало предходно дело по същия договор за кредит, по който отново имало частично признание и там ищецът можел да претендира въпросната сума, следва да се отбележи, че същото е недоказано- въобще не се ангажират доказателства, че това обстоятелство е действително така. Но дори и да се е приеме, че наистина е имало предходен процес, то самият ответник посочва, че предметът на другото дело е бил свързан с различна клауза от договора- тази за допълнителната услуга „Фаст”, доклато настоящият процес касае клаузата „Флекси”, т.е. не става въпрос за идентичен предмет на разглеждане, за да се приеме, че ищецът злоупотребявал с права по смисъла на чл. 3 от ГПК, за да си генерира разноски, разделяйки претенциите си в две отделни дела.