Решение № 2885 от 16.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2885 гр. София, 16.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело № 20251110144198 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 422, ал. 1от ГПК.

Предявени са искове с правно основание чл. 6 от ЗПФУР, вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът Х. П. П. дължи на ищеца „АПС Б.Б.“ ЕООД сумата 677,55 лева главница по Договор за потребителски кредит № 387193/09.01.2020 г., ведно със законна лихва от 31.03.2025 г. до изплащане на вземането, сумата 34,11 лева договорна лихва за периода от 09.01.2020 г. до 09.04.2020 г., сумата 212,82 лева мораторна лихва за периода от 09.04.2020 г. до 28.02.2025 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 26623/2025 г. по описа на СРС.

Ищецът твърди, че вземането произтича от договор за кредит, сключен между длъжника и „С.к.“ ООД, по който паричните вземания са прехвърлени на новия кредитор „АПС Б.Б.“ ЕООД с договор за цесия, за което длъжникът е уведомен. Ответникът е в неизпълнение на задължението за връщане на заемните средства.

Ответникът, получил препис от искова молба с приложения на 07.10.2025 г., в законоустановения срок е подал писмено изявление „възражение по чл. 414 от ГПК", от чието предметно съдържание се установява, че поддържа заявеното в заповедно производство, че не дължи изпълнение на вземането. Твърди, че не е в правоотношение с ищеца; вземането е погасено, вкл. и поради изтекла давност.

Прави възражение за нищожност на сключения със „С.к.“ ООД договор за потребителски кредит.

Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От приложеното ч. гр. дело № 26623/2025 г. по описа на СРС се установява, че на 31.03.2025 г. ищцовото дружество е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против ответника. Със 1 заповед за изпълнение на парично задължение е разпоредено Х. П. П. да заплати на „АПС Б.Б.“ ЕООД сумата 677,55 лева - главница по Договор за потребителски кредит №387193/09.01.2020 г., ведно със законна лихва от 31.03.2025 г. до изплащане на вземането, сумата 34,11 лева - договорна лихва за периода от 09.01.2020 г. до 09.04.2020 г., сумата 212,82 лева - мораторна лихва за периода от 09.04.2020 г. до 28.02.2025 г., както и съдебни разноски за сумата общо 47,87 лева - платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

Ищецът представя по реда на чл. 184 от ГПК договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.07.2022 г., сключен между „С.к.“ ООД, в качеството на цедент, и ищеца „АПС Б.Б.“ ЕООД, като цесионер, уведомление по чл. 99 от ЗЗД, ведно с пълномощно, Договор за паричен заем кредирект № 387193 от 09.01.2020 г. Ответникът не е заявил искане по чл. 184, ал.1, изр. II oт ГПК. Същите установяват наличието на твърдяното частно правоприемство и заемно правоотношение.

Съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК, решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото към момента на приключване на устни състезания, като се вземат предвид новонастъпилите доказани факти, които са от значение за съществуване на спорното право. В тази връзка, съобщаването на длъжника за извършената цесия като правнорелевантен факт, настъпил в хода на производството, съдът приема за доказан. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, поради което съдът намира, че материалноправното изявление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД е породило конститутивно действие.

От Договор за паричен заем кредирект № 387193 от 09.01.2020 г., ведно с погасителен план, и разписка за изършено плащане от 09.01.2020 г. за сумата 1004,84 лв., с основание на плащане „заем съгл. дог.387193“, се установява, че е сключен по реда на ЗПФУР, по силата на който „С.к.“ ООД се задължило да предостави на ответника потребителски кредит в размер на 1000 лв., а последният да върне заемната сума, ведно с договорна лихва, на 3 месечни вноски, съгласно погасителен план, с дата на първо плащане 10.02.2020 г. и дата на последно плащане 09.04.2020 г., при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) в размер на 40,05 %, годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 48,11 %, като общата сума, която кредитополучателят следва заплати на кредитора, е в размер на 1067,49 лв. Посочен е погасителен план, съдържащ падеж и начин на формиране на погасителната вноска, включваща отделните компоненти главница и договорна лихва, и отделно - неустойка по т. 6.1 в размер на 411,51 лв., като в последния случай общо дължимата сума е 1479,00 лв. Според клаузата на т. 6.1 от договора, заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заема, да предостави поне едно от изброените обезпечения, по начина и реда, съгласно чл. 33, ал.1 от ОУ – поръчител или банкова гаранция. При неизпълнение заемателят дължи на заемодателя неустойка – сумата 411,51 лв., която се начислява автоматично от заемодателя, за което с подписване на договора заемателя счита за уведомен, както и че заплащането й се разсрочва, съгласно погасителния план, наоснование т.6.2 от договора.

Сключеният договор по своята правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Не се твърди сумата по предоставения заем да е използвана за 2 свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, и следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите.

Ето защо договорът се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, респ. забраната за неравноправни клаузи за наличието, на които съдът следи служебно.

На основание чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от с.з., договорът за потребителски кредит е недействителен. Според чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа, а по арг. от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза - ясна и разбираема за приложимия лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 16 от ЗПК, задължение на кредитора е преди да предостави заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на потребителя. Съдът намира, че уговорената неустойка произтича от неравноправна, съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради което и нищожна клауза, вкл. на осн. чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Уговорката е във вреда на потребителя; не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Това е така, тъй като кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя. Неустойката обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на кредитора за правилната преценка за кредитиране, и реално не обезщетява вреди от противоправно и виновно поведение на длъжника. Поради това се касае за прикрита възнаградителна лихва, доколкото се увеличава цената за ползване на заемните средства.

Потребителят е задължен в необосновано кратък срок да осигури обезпечение, което да отговаря на многобройни условия, изпълнението на които икономическите и социални фактори изискват време и съдействие от държавни и частни организации, което прави обективно невъзможно спазването му. Освен това, неустойката е в размер необосновано висок, с оглед стойността на главницата по договора, поради което противоречи на чл. 143, т. 5 от ЗЗП.

Клаузата е част от типизиран и предварително изготвен текст, при което и на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП като неравноправна е недействителна. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка уговорка в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на с.з. е нищожна.

Съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват, във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. На тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие. Целта е да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите и да не се подменя формираната и обективирана в договора. За това съдът не е властен да допълва или изменя волята на страните, особено що се 3 касае за основен елемент от съдържанието на договора.

Основните престации по договора за кредит се състоят в това, че кредитодателят се задължава основно да предостави на разположение на кредитополучателя определена парична сума, а последният от своя страна основно се задължава да възстанови същата, поначало с лихви. По арг. § 1, т. 1 отДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Дали действително става въпрос за допълнителни услуги, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, е въпрос на конкретен анализ и преценка на условията по повод и при които е сключен договора за кредит. Според Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС, проверката не може да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при сключването на този договор; а да се вземе предвид всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този начин да се заобиколи закона – чл.19,ал.5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за потребителски кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското законодателство включващ всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, договорът се счита за освободен от лихви и разноски, съответно води до неговата нищожност и връщане от страна на потребителя само на предоставената в заем главница, на основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В конкретния случай съдът приема, че кредитният продукт е предоставен при предварително изготвен договор, с бланково съдържание, без реален избор за потребителя относно уговорката за неустойка и това ясно проличава от чл. 6.1. от договора, с която клауза се дава бланкетно и формално „избор“ на потребителя какво да е обезпечението по договора. Това се потвърждава от обстоятелството, че неустойката към датата на сключване на договора се начислява автоматично, предвид че кредиторът я счита за част от дълга на длъжника, като включена в погасителната вноска, и че независимо от упражнения избор дължи неустойка при неизпълнение. Уговорената в договора престация на потребителя, чието основание е с цел да получи или да продължи да ползва заемните средства, и предвид обстоятелствата при които се начислява, следва да се приеме, че наречена „неустойка“, касае плащане на скрито възнаграждение на кредитора за времето, през което е лишен от паричния си ресурс.