Решение № 92 от 21.01.2023, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 92 гр. Плевен, 21.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Светла Илм. Замфирова при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Светла Илм. Замфирова Гражданско дело № 20224430105240 по описа за 2022 година на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Делото е образувано по подадена искова молба от М. А. П., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. ***, чрез адвокат П. С. П. – САК, адрес за връчване: на основание чл. 38, ал. 2, т. 1 и т. 2 против *** OOA, EИK: ***, със седалище и адрес на управление: гр. *** с цена на първия главен иск: 700 лв., цена на втория главен иск: 50 лв. като частичен иск от сумата в размер на 522.32 лв., с правно основание чл. 23 ЗПК, във връзка с чл. 22 ЗПК, чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 146 от ЗЗП във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

Съдът е сезиран с искане да постановит решение, с което да:

1.

Бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем AXI CREDIT № 11005786, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за задълженията и договорите и Закона за защита на потребителите.

Осъди на основание чл. 23 ЗПК, във връзка с чл. 22 ЗПК, чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 146 от ЗЗП във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответника *** ООД. ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. *** да заплати на М.

1

А. П.. ЕГН: ********** сума в размер на 50 лв. като частичен иск от сумата в размер на 522.32 лв.. представляваща недължимо платени суми във връзка със сключения договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до датата на окончателно й заплащане.

В срока по чл. 131 от ГПК ответната страна. е депозиран писмен отговор от

Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:

На 27.04.2022г. между ищеца и ответното дружество *** ООД е сключен договор за паричен заем AXI CREDIT № 11005786, по силата на който е усвоен кредит в размер на 700 лв. за срок от 12 месеца. Записаният в договора Годишен процент на разходите (ГПР) е в размер на 49.02%, а годишният лихвен процент в размер на 40%. Договорената месечна вноска по кредита е в размер на 71.73 лв.

Съгласно чл. 3 от договора, заемополучателят следва да обезпечи задължението си с осигуряване на поне едно от следните обезпечения: две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания - да представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение, брутния размер на дохода му да е в размер не помалък от 1 500 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с *** ООД АД, да няма незаплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; или банкова гаранция с бенефициер - заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 от договора, със срок на валидност - тридесет дни след крайния срок за заплащане на задълженията по договора; или одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки по занятие, съгласно предметът му на дейност и в съответствие с всички необходими разпоредби, относими към управляването на такава дейност.

Във връзка с посоченото изискване от договора за заем и на датата на неговото сключване (27.04.2022г.) на кредитополучателя се предоставя 2

Договор за предоставяне на гаранция, сключен с *** ЕООД, носещ същия идентификационен номер, както номера на договора за заем. Договорът се сключва с трето лице, като по силата на него трябва да заплати на дружеството сумата в размер на 361.56 лева. (чл. 3, ал. 1 от същия), разсрочена, ведно със задълженията по кредита, като разсрочването и по двата договора е на 12 равни двуседмични вноски. Посоченото обстоятелство е видно от погасителния план, като в същия е формирана капитализирана вноска в размер на 101.86 лв., включваща възнаграждение за предоставяне на гаранция от 30.13 лв. и вноска по кредит 71.73 лв. В резултат на това, за усвоена главница в размер от 700 лв. и за период на ползване от по-малко от 12 месеца от кредитополучателя се изисква да заплати 1222.32 лв.

Кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.

4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Законът за потребителския кредит. Така посоченият договор е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила.

Аргументите за това са следните:

1.

Процесният договор за кредит е недействителен на основание чл.

22 ЗПК поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. В договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР.

Липсва посочване на останалите компоненти от лихвения процент, записани в чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя", а това са именно: са всички 3 разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В настоящия случай дължимото по Договора за предоставяне на гаранция възнаграждение за гарант не е включено при изчисляването на годишния процент на разходите. Предвид обстоятелството, че договорът за паричен заем и договорът за предоставяне на гаранция са сключени в един и същи ден, носят един и същи идентификатор, двете дружества са „свързани лица“, както и че кредиторът е включил размера на възнаграждението за гарант в погасителния план по кредита безспорно сочат, че разходът за гарант е бил известен на кредитора към датата на сключване на договора за кредит. В тази връзка , кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил възнаграждението за гарант в размера на ГПР (въпреки че го е включил в погасителния си план). При условие, че същото беше включено, действителният ГПР би възлизал на повече от 100 %.

Ето защо е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора. С тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника.

Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове, в това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети въз основа на присъединяването на страната в Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Ето защо приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата ДиректИ. 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. Във връзка с това, неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на директИ.та да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да 4 сравни адекватно продуктите между различните конкуренти. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономически избор на потребителя.

Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единна формула, залегнала в самата директИ., поради което същата има и нормативно значение. Гореописаното възнаграждение за поръчителство безспорно попада в изискванията на директИ.та - то е предвидим общ разход, който обуславя сключването на договора при тези условия и е предварително заложено като параметър. По тези съображения след неговият размер да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора по силата на ЗПК.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл е и Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10 на ЕСЕ „търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от ДиректИ. 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на ДиректИ. 84/450/ЕИО на Съвета. Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на ЕП и на Съвета („ДиректИ. за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел“. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по 5 в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.

Договорът за паричен заем е нищожен и на друго основание, а именно тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави“. Съдебната практика приема, че при формирана на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размерът на законната лихва, без последният да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай в договора е предвидена лихва в размер на 40% годишно, който размер надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Процесната клауза на договора, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор /per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9, във връзка с чл. 22 от ЗПК/.