Решение № 179 от 09.04.2024, Районен съд - Габрово

РЕШЕНИЕ

№ 179 гр. Габрово, 09.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Боян Хр. Косев при участието на секретаря Елисавета Б. Илиева като разгледа докладваното от Боян Хр. Косев Гражданско дело № 20234210101866 по описа за 2023 година

Производството е по реда на част ІІ, дял І ГПК.

Образувано е по предявена от М. И. Я., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, ул. „***********" № 30, бл. 30 срещу „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище гр. София, искова молба, с която се претендира със сила на пресъдено нещо да бъде установено, че договор за предоставяне на гаранция № 4493593/25.05.2022 г. е нищожен поради противоречие със закона и добрите нрави, а при условията на евентуалност за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 3 от договор за предоставяне на гаранция № 4493593/25.05.2022 г.. Предявен е и иск за установяване със сила на пресъдено нещо, че ищецът не дължи на ответника сумата 154,62 лв. представляваща възнаграждение за предоставяне на гаранция по договора за предоставяне на гаранция от 25.05.2022 г..

Ищцата М. И. Я. твърди, че сключила договор за заем с „Изи Асет Мениджмънт” АД с предмет сумата от 300 лв., по силата на който се задължила да предостави едно от посочените в договора обезпечения. В изпълнение на това задължение, при сключване на договора за заем ищцата подписала и договор за поръчителство с ответника „Файненшъл България” ЕООД, по който последният е обезпечил пред кредитора задълженията на заемателя срещу възнаграждение в размер на 154.62 лв., платимо от заемателя разсрочено към всяка от месечните му вноски по заемния договор. Счита, че в отношенията си със заемодателя и гаранта ищцата има качеството потребител, като и двата договора следва да отговарят на специалните изисквания на ЗПК, а доколкото обезпечителната сделка има акцесорен характер, нейната действителност зависи от наличието на валидно заемно правоотношение.

Намира, че договорът за заем е нищожен поради противоречие с разпоредбите на чл.

19, ал. 4 и чл. 11, т. 10 ЗПК, което обуславяло нищожност и на договора за поръчителство. Твърди, че ответникът и заемодателят са свързани лица, като възнаграждението по оспорената сделка на практика се е усвоявало като печалба от 1 заемното дружество, същото било уговорено в прекомерно завишен размер и не се включвало в ГПР по заемния договор, като по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се накърнявали добрите нрави.

В законоустановения срок, предвиден в чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който изразява становище за недопустимост, евентуално за неоснователност на предявените искове. Счита, че предявените искове са недопустими поради липса на правен интерес, тъй като при наличие на платени без основание на ответника парични суми ищецът разполагала с правна възможност да предяви осъдителен иск за връщане на сумата.

Възражението е неоснователно:

Диспозитивното начало в гражданския процес се проявява в това, че участникът в правен спор сам определя кога, доколко и в какъв обем защита да търси. Не може да бъде споделена тезата, че отрицателният установителен иск винаги е субсидиарна форма на защита и че е недопустим по съображение, че защитата чрез него не би била в пълен обем по отношение засегнатото от спора право. В случая ищецът не твърди да е погасил процесното възнаграждение за предоставяне на гаранция, а твърди, че договорът за предоставяне на гаранция, евентуално клаузата на чл. 3, съдържаща се в договора, са нищожни, поради което за нея не е възникнало задължение да заплати процесната сума. Тези твърдения са достатъчни за наличието на правен интерес.

На следващо място ответникът „Файненшъл България” ЕООД счита исковата молба за нередовна, тъй като в обстоятелствената част били изложени твърдения за наличие на облигационно отношение по сключен договор за потребителски кредит с „Изи Асет Мениджмънт” АД, включително и за неговата недействителност, по което ответникът не бил материалноправнолегитимирана страна.

Възражението е неоснователно.

Исковата молба отговаря на изискванията за редовност предвидени в чл. 127, т.

4 и т. 5 ГПК, като ищецът е изложил твърдения относно наличие на връзка между двете правоотношения, доколкото договорът за потребителски кредит се явява основанието за сключване на договора за предоставяне на гаранция, което обуславя необходимостта двете правоотношения да се разглеждат като едно цяло.

По същество оспорва исковете при твърдението, че процесният договор представлява гаранционна сделка, по която ищецът се е задължил да заплати възнаграждение за насрещна услуга - гарантиране от страна на ответника на изпълнение на задълженията по договора за заем, благодарение на което заемателят да избегне неблагоприятните последици по това правоотношение. Ето защо намира, че договорът не накърнява добрите нрави предвид обстоятелството, че е сключен в съответствие със свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД. Счита, че възнаграждението по гаранционната сделка не е прекомерно, доколкото е изчислено след преценка на риска и при положение, че гарантът е поел солидарно задължение да отговаря за всяко неизпълнение по заемния договор, включително по отношение на разноските по събиране на вземането. Твърди, че договорът за гаранция е сключен единствено поради възлагането от страна на ищеца, който е имал избор между три вида обезпечение по договора за паричен заем. Счита, че евентуалната нищожност на клаузи от договора за заем няма отношение към действителността на гаранционния договор, доколкото отговорността на гаранта е функция на отговорността на длъжника такава, 2 каквато е била към датата на сключване на договора, като намира и че разпоредбите на ЗПК са неприложими към процесното правоотношение. Моли да се отхвърлят предявените искове.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и правна страна следното:

Не е спорно между страните, а и от представения договор за заем № 4493593 от 25.05.2022 г., се установява, че „Изи Асет Мениджмънт” АД се задължило да предостави на ищеца М. И. Я. сума в размер на 300 лева, която последната следвало да върне заедно с уговорената възнаградителна лихва на 6 месечни погасителни вноски, всяка с размер от 55.23 лева, първата от които с падеж 27.06.2022 г., а последната – с падеж 24.11.2022 г.. Уговорената възнаградителна лихва била в размер на 35 %, а годишният процент на разходите – 40.50 %. Така общата сума за плащане от заемателя по договора възлизала на 331.38 лева. С подписването на договора заемополучателят декларирала, че е получила сумата по договора.

В чл. 4 от договора, страните се споразумели заемателят в тридневен срок да предостави едно от посочените обезпечения 1). двама поръчители, отговарящи на условията на чл. 4, ал.1, т. 1 от договора за заем 2). банкова гаранция при условията на чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора за заем или 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант.

Не се спори, а се установява и от представения по делото договор за предоставяне на гаранция № 4493593 от 25.05.2022 г., ведно с приложение към него, че между заемателя М. И. Я. и „Файненшъл България” ЕООД бил сключен договор за предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се задължил да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „Изи Асет Мениджмънт” АД с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя по договора за заем, включително и последиците от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за заем, срещу възнаграждение в размер на 154.62 лв., платимо на вноски от по 25.77 лв. на дати, съответни на падежните дати по договора за паричен заем. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора заемодателят е овластен да приема вместо гаранта изпълнение на задължението за плащане на възнаграждение.

Други доказателства от значение за спора не са представени, а необсъдените такива, съдът намира за неотносими.

По отношение на отрицателните квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 ЗЗД установителни искове с правна

За основателността на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесните договори за заем и за предоставяне на гаранция (поръчителство) с посоченото в исковата молба съдържание, което противоречи на императивна законова разпоредба и/или на добрите нрави.

Отпуснатият на М. И. Я. като физическо лице заем представлява предоставяне на "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и същият има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на този закон, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.

Процесните договори се подчиняват на правилата на ЗПК и на чл. 143 - 147б 3

ЗЗП, в това число и са обхванати от забраната да съдържат неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Националният съд има задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа и смисъла на съответното общностно право, което налага висок стандарт за защита на икономически по-слабата в правоотношението страна. Това най-общо означава, че и при повече от едно правоотношения, когато те са насочени към ползвана от потребител финансова услуга, тези правоотношения следва да се разглеждат като правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективна защита на потребителя.

В случая след извършена служебна справка в търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България” ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт” АД - кредитор на ищеца. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. След като кредиторът е едноличен собственик на капитала на дружеството - поръчител, то с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, доколкото, плащайки задължението на потребителя, кредиторът изпълнява на дружеството-майка, т. е. дължимото за за осигуреното поръчителство възнаграждение не е насрещна престация срещу предоставеното обезпечение, а на практика представлява допълнително възнаграждение за ползване на предоставената в заем сума, която обаче не е включена в ГПР.

Следователно уговореното възнаграждение за предоставяне на поръчителството от дъщерно на заемодателя дружество представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от § 1, т. 1 ДР на ЗПК, според която разпоредба "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

При цялостния анализ на процесните правоотношения, е видно, че сключването на заемния договор и получаването на сумата по него е било обвързано от предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя предоставянето на обезпечение по заемния договор не е предоставено на свободната воля на потребителя, а представлява задължително условие за сключване на заемната сделка. Този договор за гаранция с трето лице представлява форма на лично обезпечение, което разкрива белезите на договор за поръчителство, доколкото съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било изрично заявено. По правило договорът за поръчителство е едностранен и безвъзмезден - т. е. по него задължения възникват само за поръчителя. Възможно е обаче договорът да има двустранен и възмезден характер - както е в случая, тъй като кредитополучателят се е задължил да заплаща възнаграждение на поръчителя, като в този случай поръчителството се доближава по-скоро до договора за застраховка, а застрахователните премии несъмнено представляват общ разход по кредита.