Решение № 1060 от 24.10.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1060 гр. София, 24.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елизабет Петрова

Членове:

Катерина Рачева

Михаил Малчев при участието на секретаря Мария Г. Паскова като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Въззивно гражданско дело № 20241000501698 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл.273 от ГПК.

С решение от 19.03.2024г по гр.д. № 1930/2023г Софийски градски съд е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Г. Ц. Г. сумата от 9 500лвобезщетение за претърпени неимуществени вреди, на осн. чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ , ведно с лихва за забава в размер на 1999.56лв и законната лихва върху главницата от предявяването на исковата молба. СГС е отхвърлил предявените искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата до 90 000лв и лихва за забава за сумата до 18 800лв. С решението си съдът е възложил разноските по делото съобразно изхода от спора и съобразявайки разпоредбата на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ.

Решението на СГС се обжалва с въззивни жалби и от двете страни.

Въззивникът- ищец Г. Г. , представляван от адв. А. от САК, обжалва решението в отхвърлителната му част като поддържа, че решението е незаконосъобразно.

Въззивникът сочи, че СГС правилно е установил фактическата обстановка по делото, но изводите му за размера на присъденото обезщетение са необосновани и незаконосъобразни. Поддържа, че съдът неправилно е приложил материалния закончл.52 от ЗЗД, не е съобразил всички установени претърпени от ищеца неимуществени 1 вреди. Поддържа, че определеното обезщетение е ниско и несправедливо. Моли въззивната инстанция да отмени решението в обжалваната част и да постанови ново, с което да уважи предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в пълен размер.

Въззивникът- ответник Прокуратура на РБ обжалва решението в осъдителната част, с твърдения, че неправилно е приложен материалния закон- чл.52 от ЗЗД и присъденото обезщетение за неимуществени вреди е завишено по размер. Оспорва, че следва да носи отговорност за част от претендираните вреди. Оспорва, че дължи заплащане на лихва за забава. Моли решението на СГС да бъде отменено в обжалваната част и предявените искове да бъдат отхвърлени, евентуално присъдените суми да бъдат намалени по размер.

Страните не са депозирали отговор на въззивната жалба на насрещната им страна.

В о.с.з. страните се представляват.

Въззивникът – ищец Г. Г. се представлява от адв. А., който поддържа жалбата на ищеца и моли предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди да бъде уважен в пълен размер, както и претендираното обезщетение за забава.

Претендира разноски по делото съобразно списък по чл.80 от ГПК, който представя.

Въззивникът- ответник Прокуратурата на РБ се представлява от прок. П. от САП, която моли въззивната жалба на ответника да бъде уважена по съображенията, изложени в нея. Моли жалбата на ищеца да бъде оставена без уважение. Прави възражение за прекомерност на разноските, претендирани от насрещната страна.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са задължителните указания , дадени от ВКС по тълкуването и приложението на дакона с ТР №1/2013г на ОСГТК – т.1.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо . Като краен резултат, първоинстанционното решение е неправилно по съображения, изложени във въззивната жалба на ищеца.

По делото се приема за установено от фактическа и правна страна следното:

ЗОДОВ предвижда специален ред за ангажиране отговорността на държавата за вреди причинени от държавни органи на граждани. Отговорността по този закон на 2 държавата е обективна и реализируема чрез органите, от чиито действия или бездействие се твърди да са настъпили вреди. В разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ е посочено, че държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

Съгласно пар.1 от ЗОДОВ общите правила на гражданското законодателство намират субсидиарно приложение към неуредените от специалния ЗОДО В въпроси.

Следователно намира субсидиарно приложение нормата на чл.52 от ЗЗД, съгласно която при определянето на размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се изхожда от изискванията на справедливостта.

Ищецът търси обезщетение за вреди от незаконно обвинение за извършване на престъпление, по което е оправдан с влязла в сила присъда. В исковата молба ищецът е навел твърдения, че 2016година му е повдигнато обвинение за извършване на престъпление, че против него е била взета мярка за неотклонение ”задържане под стража”, че е бил оправдан с постановена първоинстанционната присъда, която е била потвърдена с решение от 27.01.2021г. Поддържа, че по време на висящност на процеса в продължение на пет години е имал тежки изживявания, преживял е стрес и напрежение с голям иннетзитет. Твърди, че са се обтегнали отношенията в семейството му, че е изпитвал страх , че ще бъде отделен от децата си, че престижът му в техните очи ще бъде накърнен. Поддържа, че здравословното му състояние се е влошило, че е изпитвал уплаха и чувството му за справедливост е било накърнено.

Не се спори по делото относно материалноправната легитимацията на ответника по предявените осъдителни искове.

Фактическата обстановка по делото е правилно и подробно установена от първоинстанционния съд.

Няма спор, че с постановление за привличане на обвиняем от 09.04.2016 г по по ДП № 3383, ЗМК 512/2016 г по описа на РУП-СДВР, по пр. пр. № 8751/2016 г. по описа на СРП ищецът Г. е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.

198, ал. 4, пр. 2, вр. чл. 20, чл. 2, вр. ал. 1 НК.

С постановление от същата дата на прокурор при СРП ищецът е задържан за срок от 72 часа, считано от предявяването на постановлението за повдигане на обвинението.

С протоколно определение от 19.04.2016 г. по ВХЧД № 1796/2016 г на СГС спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, която изтърпява до 09.06.2016 г.

Установява се, че с присъда от 12.09.2019 г , постановена по НОХД № 21719/2017 г по описа на СРС ищецът е изцяло оправдан по повдигнатото му обвинение.

Присъдата на СГС е била потвърдена решение № 260048/27.01.2021 г. постановено по ВНОХД № 2184/2020 г. по описа на СГС, което е окончателно.

3

Установява се по делото, че пред първата съдебна инстанция ищецът се е явил и е участвал при провеждане на 16 открити с.з. и едно – пред СГС.

В о.с.з. на 22.02.2024г са изслушани свидетелите Ц. И. и Г. Г..

Свидетелката Г., съпруга на ищеца установява, че л.04.2016г в дома им е бил извършен обиск, след което Г. е бил задържан. Свидетелката установява, че Г. е добър човек с обострено чувство за справедливост. Установява, че след освобождаването на ищеца той се прибрал вкъщи различен човек. Бил изключително затворен в себе си, асоциален, мълчалив, вечно умислен, с един поглед не казващ нищо. Установява,че докато липсвал ищецът детето им много страдало, но след завръшането му вкъщи ищецът загубил комуникация със семйството си. Не можел да се отпусне, да спи.

Според свидетелката и досега ищецът не се е възстановил . Установява,че ищецът не върнал на работа, но не веднага. Станал резервиран, въздържан, страдащ. Според свидетелката ищецът трудно възстановил отношенията си с голямата им дъщеря.

Установява , че февруари 2020 г се родила втората им дъщеря, докато той все още бил обвиняем, като вместо това да ги успокои, засилило техните притеснения, ч е а ко Г. бъде осъден свидетелката ще остане сама с двете деца.

От разпита на свидетеля И. се установява, че с ищеца са колеги, че ищецът е добър човек и свидетелят бил изненадан когато пролетта на 2016г го задържали.

Преди това ищецът бил добър, контактен, лъчезарен. Установява, че ищецът се върнал на работа 6 месеца след случката. Не бил същият човек, не бил контактен, бил затворен в себе си. Установява, че колегите им говорили за случилото се. Свидетелят установява,че ищецът е получил подкрепа от фирмата, в която работели, като управителят и собственикът на фирмата се интересували от неговото състояние, изпратили на почивка семейството му, шест месеца не го допускали на работа с цел възстановяване психологичното и здравословното му състояние. Свидетелят установява,че е гледал случая на Г. по националните телевизии, че е чел по вестници и случая е бил широко разгласен.

Съдът намира, че свидетелските показания са житейски логични в частта, описваща емоционалните и психически преживявания на ищеца след повдигането на обвинение против него, повърхностни, но правдоподобни. Свидетелските показания са взаимно подкрепящи се и не се опровергават от доказателства по делото. Свидетелите установяват факти, които лично са възприели поради което показанията могат да се кредитират като доказателствен материал по делото.

С оглед изложените факт съдът приема, че е налице състава на чл.2, т.3 от ЗОДОВ, тъй като против ищеца е повдигнато обвинение за престъпление от общ характер, което обвинение е било незаконно и по същото е постановена оправдателна присъда. Не се спори, че отговорността за незаконното обвинение следва да носи Прокуратурата на РБ, доколкото длъжностни лице в нейната структура са отговорни за 4 повдигането на обвинението против ищеца.

Предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди се явява доказан по основание.

За претърпените неимуществени вреди от незаконното обвинение ищеца има право на обезщетение от държавата, съгласно чл.4 от ЗОДОВ.

Съгласно трайната практика на ВКС – например решения №№ 184/2015г по гр.д.

№ 7127/2014г , 138/2013г по гр.д. № 637/2012г , реш. № 48/2016г по гр.д. № 3537/2015г и трите на ІV ГО на ВКС, при претендирана отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от действията на правозащитните органи, в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо /засягането на правото на личен живот, на чест, достойнство, свобода / и с това, ако са доказани останалите елементи от фактическия състав на този вид отговорност, искът за обезщетение е доказан в своето основание. Не е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване, причинено или свързано с установеното правонарушение. В този случай практиката приема,че искът за ангажиране на отговорността на държавата е доказан в своето основание и съдът , с оглед разпоредбата на чл.162 от ГПК, следва да определи размера на дължимото се справедливо обезщетение за претърпените вреди. В тежест на ищеца е да установи , ако твърди настъпването на такива, претърпените вреди над обичайните размери за ситуацията.

Съгласно възприетата практика при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ съдът следва да вземе предвид тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство, по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В този смисъл реш. 132/2016г по гр.д. № 5861/2015г на ІVГО на ВКС.