Определение № 127 от 06.03.2024, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 127 гр. Враца, 05.03.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно частно гражданско дело № 20241400500095 по описа за 2024 година Съдебното производство е по реда на чл.248, ал.3 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Образувано е по частна жалба вх.№ 260/17.01.2024 г., подадена от Д.

Б. К., чрез Еднолично адвокатско дружество "Д. М.", представлявяно от адв.Д. М., против Определение № 414/21.12.2023 г. по гр.д.№ 141/2023 г. по описа на Районен съд-Оряхово, с което постановеното по същото дело Решение № 138/15.09.2023 г. е изменено в частта относно разноските, като е осъдено "Файненшънъл България" ЕООД да заплати на жалбоподателя Д. Б.

К. сумата от 400,00 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение.

В жалбата се поддържа, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се съображения, че съдът е бил сезиран с два иска, за всеки от които се дължи отделно възнаграждение, като съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/ минималният дължим размер на адвокатското възнаграждение за всеки от исковете е 400,00 лв., поради което ответникът дължи разноски в общ размер от 800,00 лв. Изтъква се, че по делото са събрани два броя такси за всеки от исковете, както и че следва да се има предвид и практиката на ЕСПЧ, с която Република България е била нееднократно осъждана за прекомерно високите такси.

Според изложеното в жалбата, целта на предявената искова претенция е провъзгласяване на нищожността на недействителен договор, както и възстановяване на неправомерно надвзети суми от този договор.

Жалбоподателят счита, че държавата е абдикирала от регулиране на тази дейност, но това не следва да се санира от съда, завоалирайки го в постулати като "легитимна цел".

Прави се искане за отмяна на обжалваното определение и оставяне без уважение на молбата на ответника по чл.248 ГПК.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх.№ 537/07.02.2024 г.

1 от насрещната страна "Файненшъл България" ЕООД, подаден чрез процесуалния му представител ст.юрк. Мирела Кожухарова, в който се оспорва основателността на частната жалба.

Въззиваемият счита, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно. Навежда доводи, че от разпоредбите на ГПК и Закона за адвокатурата /ЗА/ може да се направи извод, че размерът на адвокатското възнаграждение трябва да е справедлив и обоснован, т.е. да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и на вложените усилия. Намира, че районният съд, като е отчел фактическата и правна сложност на делото, обема на процесуалните действия, извършени от процесуалния представител, е определил справедливо и обосновано възнаграждение.

На следващо място ответникът по жалбата счита, че претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение от 800,00 лв. при материален интерес от 463,19 лв. би могло да се разглежда като злоупотреба с право по смисъла на чл.3 ГПК. Посочва, че в практиката на СЕС е прието, че съдът следва да съобрази сложността на действително извършеното от адвоката по делото, поради което може да намали адвокатското възнаграждение под минималния размер, определен в НМРАВ. Изтъква, че проведеното исково производство не е било с фактическа и правна сложност, както и че макар формално да са предявени два оценяеми иска, те са взаимно обусловени и дори да е бил предявен единствено осъдителния иск, съдът инцидентно би изследвал наличието на основание за разместване и задържане на престацията. Според изложеното в отговора, исковете произтичат от едно и също правоотношение и не се налага отделно доказване по всеки от тях, поради което следва да се дължи едно възнаграждение.

Най-сетне се посочва, че цитираните в жалбата решения на ЕСПЧ не подкрепят оплакванията на въззивника, тъй като предмет на тези дела не е нито дължимостта, нито размерът на адвокатското възнаграждение.

Прави се искане жалбата да бъде оставена без уважение.

Жалбата е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок и против подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд-Оряхово е сезиран с искова молба на Д. Б. К., подадена чрез пълномощника му адв. Б. З., с която против "Файненшъл България" ЕООД са предявени следните искове:

1/ Иск за прогласяване нищожността на сключен между страните Договор за поръчителство № ***;

2/ Иск за осъждане на ответника на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата 50,00 лв., като частичен иск от общо 500,00 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожния Договор за поръчителство № ***, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане. В хода на съдебното производство размерът на този иск е увеличен от 50,00 лв. на 463,19 лв.

Ищецът претендира присъждане на направените деловодни разноски, вкл. адвокатско възнаграждение.

Образувано е гр.д.№ 141/2023 г. по описа на РС-Оряхово и с постановено по същото дело Решение № 138/15.09.2023 г. предявените искове са уважени изцяло като е прието за установено на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, 2 че сключеният между Д. Б. К. и "Файненшъл България" ЕООД Договор за поръчителство № *** е нищожен, и на основание чл.55, ал.1 ЗЗД е осъден ответника "Файненшъл България" ЕООД да заплати на ищеца Д. Б. К. сумата 463,19 лв., представляваща недължимо платен сума по нищожен Договор за поръчителство № ***, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба на 29.03.2023 г. до окончателното й изплащане.

Със същия съдебен акт "Файненшъл България" ЕООД е осъдено да заплати на Д. Б. К. направените съдебно деловодни разноски, както следва: 100,00 лв. – заплатена държавна такса, 200,00 лв. – заплатен депозит за вещо лице и 800,00 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.

При присъждане на адвокатското възнаграждение районният съд е уважил направеното от ответника с отговора на исковата молба възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, като е намалил договореното и изплатено адвокатско възнаграждение от 1 000,00 лв. на 800,00 лв.

По делото е депозирана молба от ответника "Файненшъл България" ЕООД, с която е поискано решението да бъде изменено по реда на чл.248 ГПК в частта относно разноските. Наведени са доводи, че по делото не е посочен номер на банкова сметка на ищеца, съобразно изискванията на чл.127, ал.4 ГПК; че дължимостта на платеното адвокатско възнаграждение е спорна; че присъденото възнаграждение продължава да е прекомерно, тъй като определеният размер не е справедлив и обоснован спрямо фактическата и правна сложност на делото. Наведени са доводи, че макар и да са предявени два иска, те са обусловени и са в защита на един интерес, произтичат от едно правоотношение, поради което не се дължи адвокатско възнаграждение за всеки от тях поотделно.

Постъпил е отговор от ищеца Д. К., чрез процесуалния му представител адв.Д. М., в който оспорва молбата като неоснователна.

Навежда доводи, че по делото са предявени два обективно кумулативно съединени иска – установителен и осъдителен, по всеки от които съобразно чл.2, ал.5 НМРАВ следва да бъде определен минимален размер от 400,00 лв., т.е. общо 800,00 лв., какъвто е присъдения с решението размер.

С обжалваното Определение № 414/21.12.2023 г. РС-Оряхово е уважил молбата и е изменил Решение № 138/15.09.2023 г. по гр.д.№ 141/2023 г. в частта, в която на ищеца са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение като е намалил същите от 800,00 лв. на 400,00 лв. Изложени са мотиви, че в случая предявените искове се основават на един и същи правопораждащ факт и установителният иск за прогласяване на нищожността има обуславящ характер по отношение на осъдителния иск за връщане на даденото въз основа на нищожния договор, поради което не е налице основание за присъждане на адвокатско възнаграждение по всеки от исковете, а е справедливо да бъде определен един адвокатски хонорар за двата иска.

При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Съгласно чл.78, ал.1 ГПК, при уважаване на иска ищецът има право на разноски, съразмерно с уважената част. Подлежат на присъждане всички разноски, направени по повод водене на делото, за които ищецът е представил надлежни доказателства. Разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК предоставя възможност, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на 3 делото, съдът по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. Следователно основанието за намаляване на адвокатското възнаграждение се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото.

В конкретния случай направеното от ответника възражение по чл.78, ал.5 ГПК е уважено, като договореното и изплатено от ищеца адвокатско възнаграждение от 1000,00 лв. районният съд първоначално е намалил с решението до размер от 800,00 лв., а с постановеното по реда на чл.248 ГПК определение - до размер на 400,00 лв.

Основното оплакване на жалбоподателя се свежда до това, че при постановяване на определението по чл.248 ГПК районният съд е нарушил разпоредбата на чл.2, ал.5 НМРАВ, според която з а процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете.

Настоящият състав намира, че при разрешаването на спора следва да бъде взето предвид Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, според което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни цели". Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, пар. 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по см. на чл.101, пар.1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.101, пар.1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, настоящият съдебен състав намира, че определените с 4

Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждение от една страна не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, а от друга страна не обвързват съда при извършване на преценката му по чл.78, ал.5 ГПК. В този смисъл е и практиката на ВКС на РБ, постановена след приемането на посоченото решение на СЕС – напр. Определение № 350 от 15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 75/2024 г., II т. о., ТК.