Решение № 293 от 15.01.2019, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

15.01.2019г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А въззивен състав, в публично заседание на осемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕПА ТОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

Мл. съдия НЕДЕЛИНА СИМОВА при секретаря

Стефани Калоферова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 5079 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 1967 от 02.03.2016г. по гр.д. № 45063/2014г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 05.05.2016г., Софийски районен съд, 120 състав признал за установено по иск при квалификацията на чл. 53, ал. 2 ЗКИР, предявен от С.О.срещу Н.Б.Х., ЕГН **********, наличието на грешка в основни данни на кадастралната карта и кадастралните регистри по отношение на имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри за землището на с. Бистрица, С.О., район „Панчарево“, одобрени със заповед № РД-18-51/03.11.2011г. на изпълнителния директор на АГКК, идентичен с микроязовир с площ от 20 416 кв. м, местност „Капрал“, землище на с. Бистрица, С.О., район „Панчарево“, по отношение на вписването на обстоятелството, че ответникът Н.Б.Х. е собственик на имота; Оставил без разглеждане предявения при условията на обективно кумулативно съединяване иск с правно основание чл. 108 ЗС и прекратил производството в тази част като недопустимо; На основание чл. 78, ал. 1 ГПК осъдил ответника да заплати на ищеца сумата 1 351.03 лв. – разноски по делото /съгласно решението за поправка на очевидна фактическа грешка от 05.05.2016г./, както и да заплати на основание чл. 78, ал. 6 вр. чл. 84, т. 3 ГПК по сметка на Софийски районен съд сумата 454.71 лв. – държавна такса.

След отмяна на решението в прекратителната му част /с определение от 25.11.2016г. по ч.гр.д. № 7833/2016г. на СГС, ТО, VІ-15 състав/, с решение № 219515 от 20.09.2017г. по гр.д. № 45063/2014г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 316940/18.01.2018г., Софийски районен съд, 120 състав признал за установено по предявения от С.О.срещу Н.Б.Х., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 108 ЗС, че С.О.е собственик на имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри за землището на с. Бистрица, С.О., район „Панчарево“, одобрени със заповед № РД-18-51/03.11.2011г. на изпълнителния директор на АГКК, идентичен с микроязовир с площ от 20 416 кв. м, местност „Капрал“, землище на с. Бистрица, С.О., район „Панчарево“, и отхвърлил иска в частта, с която се иска осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху същия имот.

Срещу решенията са подадени три въззивни жалби.

Въззивникът-ищец обжалва решение № 219515 от 20.09.2017г., с което искът с правно основание чл. 108 ЗС е отхвърлен, като предвид поправката по реда на чл.

247 ГПК с решение № 316940/18.01.2018г. следва да се приеме, че предмет на жалбата на ищеца е решението в частта, с която е отхвърлено искането за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението на процесния имот. Поддържа, че атакуваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, обусловило и материалната му незаконосъобразност.

Неправилно първоинстанционният съд приел да не е доказана втората предпоставка за основателността на ревандикационния иск. Фактът, че процесният имот се намира във владение на ответника не само не се оспорвал от последния, но и ответникът твърдял този факт. За доказването му по делото бил представен договор за наем, сключен между ответника и трето лице, представени били и становище на СО и протоколи на областния управител на област София, в които се съдържали данни за сключения наемен договор, а фактът на владение се установявал и от показанията на св. П.. Поради това моли съда да отмени решението в атакуваната част и вместо него постанови друго, с което да уважи предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС, като осъди ответника да предаде на ищеца владението върху имота. Претендира разноски за първоинстанционното производство и юрисконсултско възнаграждение за въззивното. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съображения излага в писмена защита от 05.11.2018г.

Въззивникът-ответник Н.Б.Х. обжалва решение № 1967 от 02.03.2016г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 05.05.2016г., в частта, с която е уважен искът при квалификацията на чл. 53, ал. 2 ЗКИР, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно СРС приел в производството по чл. 193 ГПК, че оспорването на акт за частна общинска собственост № 0001 и акт за публична общинска собственост № 2436 не е доказано.

СРС правилно приел, че в тежест на ищеца е да докаже наличието на грешка към минал момент, допусната при нанасянето на поземления имот в кадастралната карта, но неправилно приел, че основното и допълнителното заключения на СТЕ установяват такава грешка при нанасянето в КК по отношение на собствеността. Ищецът не доказал правото си на собственост върху микроязовира, както и че същият е идентичен с поземлен имот с идентификатор *** по ККР. Съгласно състоянието на ККР, именно ответникът бил собственик на поземления имот, а представеният от него нотариален акт за покупко-продажба № 187/14.02.2006г. не бил оспорен от ищеца. В хода на делото ответникът доказал, че вписванията в двата акта за общинска собственост, че микроязоврът е общинска собственост, не са верни, както и че нямат достоверна дата. Актът за публична общинска собственост бил вписан в СВ през 2008г., а ответникът придобил имота през 2006г. Неправилно районният съд кредитирал заключенията на СТЕ, която отговорила на поставения въпрос за идентичност без наличието на скици към актовете за общинска собственост. Представените от ищеца съдебни актове по друго дело /№ 8222/2003г. на СРС, 41 състав/ били изключени от доказателствата по делото, а дори да се приеме, че такива актове съществуват, нямало доказателства за твърденията на ищеца исковата молба, а впоследствие и съдебното решение да са били вписани.

Следвало да се има предвид и че СО не е обжалвала заповедта за одобряване на ККР. По тези съображения моли съда да отмени горепосоченото решение в атакуваната част и вместо него постанови друго, с което да отхвърли кадастралния иск.

Въззивникът-ответник обжалва и решение № 316940/18.01.2018г., с което по реда на чл. 247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 219515 от 20.09.2017г., с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност.

Нямало искане на съда, постановил решението, нито на някоя от страните по делото, а определението от 20.09.2017г., с което СГС, ІІ-А състав върнал делото на СРС за поправка на очевидна фактическа грешка било в абсолютно нарушение на закона. Освен това съдът не уведомил страните за исканата поправка. По същество не била налице очевидна фактическа грешка в решението от 20.09.2017г., тъй като в мотивите си СРС приел, че е налице само първата предпоставка на ревандикационния иск, а другите две не са доказани, за да уважи иска, т.е. нямало противоречие между волята на съда в мотивите и в диспозитива на решението.

Излага съображения за неоснователност на иска по чл. 108 ЗС. Моли съда да обезсили, евентуално да отмени атакуваното решение от 18.01.2018г. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 26.10.2018г.

С отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК всяка от страните оспорва жалбата/жалбите на насрещната страна.

Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу обжалваеми съдебни актове.

За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.

235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР /редакция към подаване на исковата молба - ДВ бр.

49/13.06.2014г./ и чл. 108 ЗС.

С исковата молба, уточнена с молби от 17.05.2018г. и 13.06.2018г. ищецът СТОЛЧНА ОБШИНА твърди, че е собственик по силата на закона - § 7, ал. 1, т. 2 ПЗР ЗМСМА вр. чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС на недвижим имот – микроязовир с площ от 20 416 кв. м, находящ се в м. „Капрал“, в землището на с. Бистрица – СО, район „Панчарево“, който имот е идентичен с ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри за землището на с. Бистрица, С.О., район „Панчарево“, одобрени със заповед № РД-18-51/03.11.2011г. на изпълнителния директор на АГКК. Твърди, че в ККР за землището като собственик освен ищеца бил посочен и ответникът Н.Б.Х., който се легитимирал с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 55/14.02.2006г., том І, вх. рег. № 5670, д. № 54/2006г. на нотариус с рег. № 310 на НК. Продавачът по договора за покупко-продажба „Т.“ ЕООД пък се легитимирал с договор за покупко-продажба, сключен с Тошко Божилов Ноев. Предявеният от последния срещу С.О.иск за собственост с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ бил отхвърлен с влязло в сила на 08.01.2008г. решение по гр.д. № 8222/2003г. на СРС, 41 състав. Имотът бил прехвърлян в хода на висящия процес при вписана искова молба, поради което и на основание чл. 121 ГПК /отм./, респ. чл. 226 ГПК влязлото в сила решение имало сила и по отношение на правоприемниците на Тошко Ноев. Ищецът имал интерес от предявяване на иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР /първоначална редакция, сега чл. 54, ал. 2/ за установяване на допуснатата в ККР грешка относно посочения собственик на имота. Твърди още, че собственият му имот се намира във владение на ответника, осъществявано чрез трето лице – наемател, поради което е искал, след като съдът установи, че ищецът е собственик на процесния имот, да осъди ответника да му предаде владението върху същия.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове. Оспорил е ищецът да е собственик на микроязовира, последният да е идентичен с имот с идентификатор *** по ККР, както и твърденията във връзка с наличието на влязло в сила решение по предявения от Тошко Ноев иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./. Твърди, че е собственик на имот с идентификатор *** по ККР на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 55/14.02.2006г., том І, вх. рег. № 5670, д. № 54/2006г. на нотариус с рег. № 310 на НК, вписан в СВ с акт № 187, том ХІ, д.

2962. Оспорил е верността на представените от ищеца акт за частна общинска собственост № 0001/30.09.1996г. и акт за публична общинска собственост № 2436/25.08.2004г. относно направените в тях записвания, че микроязовирът е общинска собственост, както и твърди актовете да нямали достоверна дата предвид вписването в СВ на АПОС от 2004г. през 2008г. Заповедта за одобряване на ККР не била обжалвана от ищеца и същата била влязла в сила При условията на евентуалност е направил възражение за придобиване на имота по давност. Искал е от съда да отхвърли предявените искове.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

По предмета на въззивната проверка: Съобразно сезиращите въззивния съд жалби, предмет на проверка е първоинстанционното решение от 02.03.2016г. /поправено по реда на чл. 247 ГПК в частта за разноските/, с което е уважен искът по чл.

54, ал. 2 ЗКИР /при дадена от СРС грешна квалификация по чл. 53, ал. 2 ЗКИР - стара редакция преди подаване на исковата молба/; решението от 20.09.2017г., поправено по реда на чл. 247 ГПК, с което по иска с правно основание чл. 108 ЗС е отхвърлено искането за осъждане на ответника да предаде владението на процесния микроязовир, както и решението от 18.01.2018г., с което по реда на чл. 247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението от 20.09.2017г. Въззивният съд намира, че след отстраняване на очевидната фактическа грешка в решението от 20.09.2017г., за ищеца е налице интерес да обжалва това решение само в частта, с която е отхвърлено искането му за осъждане на ответника да предаде владението на имота. Дори да се приеме, че решението по иска по чл. 108 ЗС е предмет на проверка в цялост, по жалба на ищеца съдът не би могъл да влошава положението му като приеме, че ищецът не е собственик на процесния имот /чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК/.