Решение № 1746 от 07.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1746 гр. София, 05.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Михаил Малчев

Калина В. Станчева при участието на секретаря Алина К. Т.а като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско дело № 20221100500261 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 4085 от 22.11.2021 г. по гр.д. № 35523/2021 г. по описа на СРС, ГО, 32 състав, ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр. София, бул. *******, е осъдена да заплати на М. Т. Д., ЕГН *******, с адрес: град София, ул.

„******* на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ сумата от 2000 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди за платено адвокатско възнаграждение, настъпили вследствие повдигане и поддържане на незаконно обвинение по ДП № 366 БОП 3/2015 г., пр.пр. 354/2015 г. по описа на СП за престъпление по чл.321, ал.3, пр.2 и пр.3, алт.10, т.2, вр. ал.2 НК, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 1268/2017 г. по описа на СПНС, 16 състав, ведно със законната лихва върху главницата от 12.3.2018 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата над 2000лв. до пълния предявен размер от 2400лв. Със същото решение ответникът ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ е осъден да заплати на ищеца М. Т. Д. още 5000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, настъпили по причина повдигане и поддържане на незаконно обвинение по ДП № 366 БОП 3/2015 г., пр.пр.354/2015 г. по описа на СП за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр.3, алт. 10, т. 2, вр. ал. 2 НК, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 1268/2017 г. по описа на СПНС, 16 състав, ведно със законната лихва върху главницата от 23.2.2018 г. до окончателното 1 плащане, като искът е отхвърлен за сумата над 5000 лв. до пълния предявен размер от 19400 лв.

С оглед изхода от спора е разпределена и отговорността за разноски между страните, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 404, 85 лева – разноски, сторени в хода на първоинстанционното производство.

Недоволен от постановеното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 2 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди, какво и в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размера от 5 000 лв., е останал ответникът в първоинстанционното производство Прокуратурата на Република България, който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, го обжалва при твърдения, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано по подробно изложени съображения. По-конкретно поддържа, че ищецът не е претърпял неимуществени вреди в обема и интензитета, приети от първостепенния съд. Относно имуществените вреди, сочи, че не става ясно по какви причини съдът не е възприел направеното от ответника възражение за прекомерност на размера на адвокатския хонорар на защитника в хода на наказателния процес. Искането към въззивната инстанция е да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли изцяло предявените искове, евентуано да се намали присъденото обезщетение, като се съобразят критериите за справедливост, визирани в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.

Въззиваемата страна М. Т. Д. е депозирал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, чрез адв. Д. от САК, с който излага своите съждения, че решението в оспорената част е правилно и законосъобразно постановено. Възразява срещу инвокираното в жалбата твърдение, че ищецът не е доказал пълно и главно претърпените от него неимуществени вреди, както и пряката връзка между тях и незаконното обвинение. Поддържа, че оправдателната присъда сама по себе си не дава морално обезщетение, което виждане подкрепя с практика на ВКС. С оглед изложеното, отправя молба до въззивната инстанция да се произнесе със съдебен акт, с който да отхвърли жалбата на ответника и да потвърди първоинстанционното съдебно решение като законосъобразно, обосновано и правилно.

Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Решението в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за имуществени вреди 2 с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за горницата над 2 000 лева до пълния предявен размер от 2 400 лева, както и в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за неимуществени вреди с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за горницата над 5 000 лева до пълния предявен размер от 17 000 лева като необжалвано от ищеца, е влязло в законна сила.

В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд, доколкото разпоредбата на чл. 272 ГПК предвижда, че когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба предвид нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че изводите на двете инстанции съвпадат. Настоящият състав възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд, доводи, срещу които се съдържат в иницииращата настоящото въззивно производство жалба.

При съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателства решаващият въззивен състав приема за установено следното:

От представените с исковата молба и представени в наказателното дело, приложено към настоящото гражданско такова писмени доказателства се установява, че процесното досъдебното производство № 366 БОП 3/2015 г., пр.пр. 354/2015 г. по описа на СБПП – В. Търново е образувано по реда на чл. 212, ал. 1 НПК с постановление от 19.08.2015 г. от прокурор в Специализирана прокуратура. Ищецът Д. е бил привлечен като обвиняем по ДП № 366 БОП 3/2015 г., пр.пр.354/2015 г. по описа на Специализираната прокуратура за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр.2 и пр. 3, алт.

10, т. 2, вр. ал. 2 НК с постановление за привличане на обвиняем от 16.09.2016 г. на старши разследващ полицай при ТС „БОП – Велико Търново“. Постановлението е предявено на обвиняемото лице на следващия ден /17.09.2016 г./ лично и в присъствието на защитник – адв. Р. И. от ВтАК. На последно посочената дата лицето е задържано на основание чл. 64, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1 НПК с постановление на прокурора за срок от 72 часа.

3

След внесено от Специализирана прокуратура искане до Специализирания наказателен съд, спрямо ищеца Д. е взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“. В продължение на 12 дни обвиняемият Д. е бил задържан в следствен арест, като след обжалване Апелативният специализиран наказателен съд е променил мярката „задържане под стража“ в по-лека - „парична гаранция“ в размер на 4 000 лева.

С ново постановление за привличане на обвиняем от 03.02.2017 г. ищецът е привлечен като обвиняем по досъдебно производство № 366 БОП 3/2015 г., пр.пр.354/2015 г. по описа на Специализираната прокуратура за престъпление по чл.

321, ал. 3, пр.2 и пр. 3, алт. 10, т. 2, вр. ал. 2 НК, като е изменена обстоятелствената част на обвинението. Към този момент обвиняемият ищец е с мярка за неотклонение „парична гаранция“

Развилото се е съдебно производство по НОХД № 1268/2017 г. по описа на Специализиран наказателен съд като първа инстанция, завършило с оправдателна присъда за подсъдимия М. Д., постановена в открито съдебно заседание на 23.02.2018 г. Присъдата не е била протестирана от прокуратурата или обжалвана конкретно от подсъдимия Д.. Ето защо по отношение на ищеца, присъдата е влязла в сила в 15дневен срок от постановяването ѝ, тоест на 10.03.2018 г.

От свидетелските показания на св. П.А.П. – живее на семейни начала с ищеца и имат общо дете, се установява, че познава ищеца повече от 15 години. Сочи, че е наясно с водените срещу бащата на детето й наказателни производства. Обяснява, че всичко се отразило много зле на семейството й и най-вече лично на него /ищеца/.

Същият изпаднал в депресия, не искал да се храни, пиел лекарства. Разказва, че в село Къпиново, в което живеели, хората започнали да шушукат по негов адрес. Имали заведение и магазин в селото, но след случката и двете не били посещавани. Мъжът й всеки път, когато идвали на дело, ищецът не бил в състояние дори да шофира, заради това шофирала самата тя /свидетеля/. Всеки път много се притеснявал, плачел. Описва ситуацията като „ужас“, който продължил 5 години. Мъжът й все още се чувствал зле, като е постоянно притеснен, понеже не може да започне работа, след като „излиза“, че е осъден.

При анализиране показанията на свидетеля П., съдът съобрази практиката на ВКС по отношение на лицата, посочени в разпоредбата на чл. 172 ГПК. На първо място, показанията на този свидетел пресъздават личните й впечатления от оплакванията на ищеца, изживените от последния страдания и душевен дискомфорт в резултат на участието му в наказателно производство в качеството на „обвиняем“, като житейски обяснимо е именно най-близките /членовете на семейстовото, роднините, доверените приятели/ да са свидетели на тези изживявания и да имат непосредствени възприятия за хода на събитията, естеството и интензитета на преживяното.

В трайната си практика ВКС приема, че самият факт на родствена, семейна или друга връзка със страната не е предпоставка, достатъчна, за да дискредитира свидетелските показания и да послужи за основание същите да не бъдат ползвани от 4 съда при изграждане на изводите за фактите поради евентуалната заинтересованост на свидетеля от изхода на делото. Така напр. с Решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК, се приема, че всяко лице, извън посочените в чл. 166 ГПК, дори и да е заинтересовано от изхода на делото, може да бъде свидетел. В такава хипотеза съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Следователно, с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тези лица.

Ето защо и като съобрази горното, съдът приема, че следва да кредитира показанията на свидетеля Пламена П., предвид че те в голяма част кореспондират с останалите доказателства по делото.

При така установените факти, съдът приема от правна страна следното.

По отношение на иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за имуществени вреди:

Предявеният иск е процесуално допустим, доколкото е насочен срещу надлежен процесуален субституент на държавата, като субект на особената деликтна отговорност, регламентирана от чл. 7 на Конституцията на Република България (КРБ), вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.