Решение № 3048 от 05.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3048 гр. Пловдив, 05.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20245330102766 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от М. Г. Б., ЕГН **********, гр. П., ж.к. *****, бл. ***, вх. *, ет.*, ап.* против ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК 131576434, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 , с която е предявен иск с правна квалификация по и чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, чл. 22 от ЗПК за връщане на сумата от 374,67 лв.- недължимо платена по договор за потребителски кредит № ****** г., ведно със законна лихва, считано от 14.02.2024 г. до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

Ищецът твърди, че на ****** г. е сключила с ответното дружество договор за паричен заем, по силата на който му е предоставена в заем сумата от 500 лв. Сочи се, че е уговорена договорна лихва от 40 %, формираща 55,66 лева. ГПР се сочи, че е 47,92 %.

Твърди се, че освен посочените суми, ищецът следвало да заплати 319,95 лева неустойка за това, че тридневен срок от подписване на договора не учредила обезпечение на паричните си задължения измежду поръчител и банкова гаранция. Посочва се, че всички описани вземания, следвало да бъдат погасени на 27 седмични погасителни вноски за периода от 30.11.2018 г. до 31.05.2019 г., всяка в размер от 32,43 лв.

Ищецът сочи, че за периода от 22.12.2018 г. до 10.05.2019 г. е заплатила на ответника сумата от 874,67 лв.

Ищецът счита договора за кредит за недействителен, като на основание чл. 23 ЗПК претендира връщане на разликата между платената сума от 874,67 лв. и главницата по договора за кредит от 500 лв.

Твърди се, че заемната сума е погасена на 05.04.2019 г., като се претендира връщане на 1 платените след тази дата суми, като се сочи, че претенцията за връщането не е погасена по давност.

Излагат се доводи за недействителност на договора за кредит.

Твърди се, че договорът е недействителен, поради специалните основание на чл. 22 ЗПК, като не са спазени разпоредбите на чл. 10, ал.1 ЗПК, тъй като договорът е изготвен с размер на шрифта под 12. Сочи се недействителност на договора и на основание чл.22 във вр. с чл.

11, ал.1, т. 10 ЗПК.

Твърди се, че в договора не е посочен начина на изчисляване на ГПР и липсва яснота по какъв начин е формиран респ. общата дължима сума по него.

Оспорва се клаузата за договорна неустойка за нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Твърди се, че неустойката следва да се включи при изчисляване на ГПР, като се сочи, че при включването същият не отговаря на отразения такъв.

Относно неустойката сочи, че същата е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави, изразяващо се в посочените в исковата молба обстоятелства. На първо място се посочва, че поръчителството или поемането на солидарно задължение по договора за кредит, следва да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник, следва да представят на кредитното дружество обилна документация, която е невъзможно да бъде събрана в рамките на определение тридневен срок. Освен това се сочи и прекомерност на неустойката и липсата на правила в договора, по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката. В тази връзка се сочи, че всички преки или косвени разходи, възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора са покрити от ГПР (чл. 19, ал.1 и § 1 ДР ЗПК). Сочи се недействителност на клаузата за неустойка и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създават задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл.19, ал. 4 ЗПК – ГПР да не е по – висок от пет пъти размера на законната лихва. Посочва се противоречие на клаузата за неустойка и с чл. 71 ЗЗД, както и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК.

Ответникът прави възражение за погасяване по давност на претенциите за връщане на суми платени в периода 5 години преди датата на депозиране на исковата молба – 14.02.2024 г.

Не се спори, че е сключен процесният договор за кредит.

Оспорват се твърденията на ищеца за недействителност на договора за заем на сочените в исковата молба основания.

Твърди се, че нарушение на добрите нрави би имало в случай на заблуждение относно цената на определена стока или услуга, но когато една цена е ясно и точно посочена, когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сами при свободно формирана воля решава дали иска тази услуга или не при посочената цена, то такова противоречие не е 2 налице.

Оспорват се твърденията и за недействителност на клаузата за неустойка, доколкото същата не противоречи на добрите нрави, като преценката за това следва да се направи на база цялата сума, дължима по договора, която не се достига от неустойката. Още повече, че чл.

19, ал. 4 ЗПК не е нарушен.

Относно целите на уговорената неустойка се посочва, че с нея се цели дисциплиниране на заемателя и обезпечаване на поемане на риска от неизпълнение на задължението за погасяване в срок на задълженията по сключения договор. В тази връзка се сочи, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение рискът за заемателя е по – висок, което обуславя и обезпечителния и санкционен характер на неустойката. Оспорва се твърдението, че неустойката противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея не се създават задължения, които по своето същество се покриват от ГПР, а чрез уговарянето на заплащането й на вноски се облекчава потребителя.

Моли исковете да се отхвърлят. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори и от приетия по делото като доказателство договор за паричен заем № ****** е видно, че на ****** г. ищецът в качеството на заемополучател е сключил с ответника Изи Асет Мениджмънт в качеството на заемодател договор за заем, по силата на който му е предоставена в заем сумата от 500 лв. В договора е уговорен срок на заема 27 седмици, чрез заплащане на 27 седмични вноски всяка в размер от 20,58 лв.. Отразен е фиксиран годишен лихвен процент от 40 % и ГПР в размер от 47,92 %. Посочени са датите, на които настъпват падежите на всяка от вноските, като е отразен общият размер на всички плащания – 555,66 лв. Страните са се договорили, че договорът има силата на разписка за получената сума.

Съгласно чл.4, ал.1 от договора, заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно: две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по други договор за паричен заем, сключен с Изи Асет Мениджмънт АД, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история към БНБ една година назад да е със статус не по – лош от 401„Редовен“, като поръчителите подписват договор за поръчителство, или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем.

Съгласно чл.4, ал. 2 от Договора при неизпълнение на задължението да предостави 3 обезпечението в срока по предходната алинея заемателят дължи неустойка в размер на 319,95 лв., като същата се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските, се добавя сума в размер 11,85 лв.

Приет е като писмено доказателство погасителен план, както и справка за заплатени суми по договора за кредит, от която е видно, че общият размер на заплатените по договора суми е 874,67 лв., платени както следва: на 22.12.2018 г.- сумата от 32,50 лв., на 30.12.2018 г. – сумата от 32,60 лв., на 24.01.2019 г. – сумата от 66 лв., на 19.02.2019 г.- сумата от 71,00 лева, на 01.03.2019 г. – сумата от 30 лв., на 16.03.2019 г.- сумата от 34 лв., на 20.03.2019 г.- сумата от 40 лв., на 25.03.2019 г. – сумата от 40 лв., на 05.04.2019 г.- сумата от 270, 07 лв., на 30.04.2019 г. сумата от 45,00 лв. и на 10.05.2019 г. – сумата от 213,50 лв. От така отразеното в справката е видно, че претендираната за връщане сума е платена в периода от 05.04.2019 г. до 10.05.2019 г., като исковата молба е депозирана на 14.02.2024 г.

Между ищеца и ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.

Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в 4 множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11 ЗПК, т.7 - 12 и т.20 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.