Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Акт от 30.06.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
5018/2019
Подписан
30.06.2025

Цитирани разпоредби

  • чл.190 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.192 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.195, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.200, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.248, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.3, пр.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.7 · Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета текст от значение за ЕИП
  • чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.125, ал.3 · Закон за енергетиката
  • чл.139 - чл.148 · Закон за енергетиката
  • чл.139, ал.1 · Закон за енергетиката
  • чл.139 - чл.148 · Закон за енергетиката
  • чл.139 - чл.148 · Закон за енергетиката
  • чл.139 - чл.148 · Закон за енергетиката
  • чл.139 - чл.148 · Закон за енергетиката
  • чл.139 - чл.148 · Закон за енергетиката
  • чл.139 - чл.148 · Закон за енергетиката
  • чл.139 - чл.148 · Закон за енергетиката
  • чл.139 - чл.148 · Закон за енергетиката
  • чл.139 - чл.148 · Закон за енергетиката
  • чл.150 · Закон за енергетиката
  • чл.150, ал.1 · Закон за енергетиката
  • чл.150, ал.3 · Закон за енергетиката
  • чл.153, ал.1 · Закон за енергетиката
  • чл.155, ал.1, т.2 · Закон за енергетиката
  • чл.155, ал.3 · Закон за енергетиката
  • §1, т.42 · Закон за енергетиката
  • чл.26 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.79, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.84, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.86, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143, ал.1 · Закон за защита на потребителите
  • чл.146, ал.1, пр.1 · Закон за защита на потребителите
  • чл.37 · Закон за правната помощ
  • чл.17, ал.3 · Конституция на Република България
  • чл.70, ал.6 · Наредба за топлоснабдяването

РЕШЕНИЕ

№ гр.София, ….……………. г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на четвърти юни през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Елена Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева

Ива

Нешева при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 5 018 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 312269 от 12.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 70 154/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 57 състав е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че М.В.Т., ЕГН ********** и Б.С.Т., ЕГН ********** дължат на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* на основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД разделно: суми от по 1 041,87 лева – представляващи ½ от стойността /2 083,74 лева/ на незаплатената доставена и използвана топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 2, находящ се в гр.София, ж.к.„**********”, ет.1, аб.№ ***** за периода: 01.04.2012 г. – 30.04.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.04.2015 г. до окончателното й изплащане, както и суми в размер от по 153,92 лева – обезщетение за забавено изпълнение върху всяка една от главниците, начислено за периода от 11.05.2012 г. до 14.04.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 11.05.2015 г. по ч.гр.д.№ 23 149/2015 г. по описа на СРС, като в останалите им части: за разликата над сумите от 1 041,87 лева до пълните предявени размери от по 1 106,35 лева относно стойността на доставената топлинна енергия и за разликите над сумите от по 153,92 лева до пълните заявени размери от по 202,11 лева относно обезщетението за забава исковете на ищеца срещу ответниците са отхвърлени като неоснователни.

Със същия съдебен акт всеки един от ответниците М.В.Т. и Б.С.Т. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сума от по 327,78 лева – разноски за исковото производство и сума от по 170,86 лева – разноски за заповедното производство, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на адвокат Д.С. на основание чл.38, ал.2 ЗА във връзка с чл.78, ал.3 ГПК сумата 35,57 лева – адвокатско възнаграждение.

Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД, ***.

Така постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени исковете по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, е обжалвано от ответниците М.В.Т. и Б.С. ***. като невалидно, недопустимо и неправилно. В жалбата се навеждат доводи за недопустимост на решението на първоинстанционния съд, поради това че заповедта по чл.410 ГПК и решението са постановени при липса на компетентност съгласно практиката на Европейския съд и решение по ахд № 4468/2009 г. на ВАС, 5 чл. състав, съотв. за неправилност на същото, поради неправилна преценка на събрания доказателствен материал от страна на състава на СРС; неправилно приложение на материалния закон – на разпоредбите на ЗЕ, ЗЗП и чл.86 ЗЗД, на Регламент 2006/2004 във връзка с Директива 93/2013 г., Директива 2006/32 на ЕС, Директива 2012/27/ЕС и др., както и за необоснованост. Заявяват искане след като се установи нищожността на заповедта по чл.410 ГПК да се приема, че първоинстанционното решение и искът са недопустими, евентуално решението да бъде отменено и да се отхвърлят изцяло заявените от „Т.С.“ ЕАД искове и по основание и по размер, да се обезсили издадената заповед по чл.410 ГПК и да им се присъдят направените по делото разноски.

Насрещната страна по жалбата

– ищецът „Т.С.“

ЕАД, *** в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба. С молба, депозирана преди провеждането на откритото съдебно заседание пред въззивния съд, е оспорил жалбата като неоснователна. Претендира присъждането на разноски. Навежда възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивниците.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.” ЕООД, *** не е взело становище по жалбата.

С определение №

541537 от 21.11.2018 г., постановено по гр.д.№ 70 154/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 57 състав по реда на чл.248 ГПК, е оставено без уважение искането на ответниците М.В.Т. и Б.С.Т. за изменение на решението от 12.01.2018 г. в частта на присъдените в полза на ищеца разноски, като неоснователна.

Срещу определението на СРС по чл.248, ал.1 ГПК е депозирана частта жалба с вх.№ 5005482/14.01.2019 г. от ответниците М.В.Т. и Б.С.Т.. Като се поддържа, че определението е невалидно, недопустимо и неправилно.

Релевирани са доводи, че юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК е недължимо, че е налице дискриминация, че не са представени писмени документи за направени от страна на търговското дружество разходи по това пера, както и че за заповедното производство юрисконсултското възнаграждение е прекомерно.

Въз основа на изложеното моли съда да отмени обжалваното определение и да измени решението в частта за разноските, като откаже присъждането на такива.

Ответникът по частната жалбата

– „Т.С.“ ЕАД в срока по чл.259, ал.1 ГПК не е подал отговор на същата.

Първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД не е обжалвано и е влязло в сила.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирани страни в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част.

Неоснователни са инвокираните в жалбата оплаквания за невалидност и недопустимост на първоинстанционното решение – предмет на въззивен контрол. Нищожността, като най-тежкият порок на съдебния акт, е налице само в случаите, когато съдебното решение е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не е в изискуемата писмена форма, не е подписано или е абсолютно неразбираемо. В дадената хипотеза обжалваното решение не страда от нито един от гореизброените най-тежки пороци, които да обуславят твърдяната нищожност.

Наличието или липсата на евентуално допуснато от съда нарушение при постановяване на решението на нормите на общностното или вътрешното право /извън тези, регламентиращи пределите на правораздавателната власт на българския съд/, биха могли да обусловят само евентуална незаконосъобразност на същото, но не и твърдяната от жалбоподателите нищожност.

Следва да се посочи и че заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК е издадена в съответствие с процесуалните правила, регламентиращи правораздавателната компетентност на заповедния съд, както и че не е нищожна на основание чл.26 ЗЗД. В посочената разпоредба е регламентирана материята относно нищожността на договорите, който институт е непри-ложим за съдебните актове.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователно и възражението на въззивниците за недопустимост на решението, основано на твърдението за нередовност на заявлението по чл.410 ГПК и нередовност на исковата молба. В конкретния казус, с разрешаването на който е сезиран съдът, се касае за периодични доставки. Характерно за периодичните доставки е наличието на повтарящи се задължения през определени периоди от времe, като се изисква еднородност на престацията. Ето защо е необходимо и достатъчно тази престация да е определена по размер за целия период от време, за който се претендира, което е направено в случай от ищеца както в заявлението по чл.410 ГПК, така и в предявената искова молба по реда на чл.422, ал.1 във връзка с чл.415, ал.1 от ГПК – посочен е конкретният размер на главницата за доставената топлинна енергия, чието плащане се претендира и периода от време, касаещ извършените доставки. Именно с оглед периодичния характер на задължението на ответника съдът счита, че не е необходима конкретизация по размер за всеки отделен месец на претендираната сума в рамките на исковия период, както и на отделното количество топлинна енергия за този период. Още повече, че досежно количеството топлинна енергия ищецът в исковата молба изрично е препратил към фактурите и изравнителните сметки, издадени за исковия период /представени по делото/, в които това количество е посочено. Ето защо, съдът приема, че за ответниците е налице достатъчна яснота относно задължението за топлинна енергия, чиято стойност се претендира от тях за процесния период, с оглед ефективното упражняване на правото им на защита по делото. С оглед изложените мотиви, съдът намира за неоснователно възражението на ответника за нередовност на заявлението по чл.410 от ГПК и ИМ и съответно – за недопустимост на решението.

Предвид изложеното съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи и изискванията на приложимите в случая императивни материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.

При условията на субективно и обективно кумулативно съединяване са предявени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.

Със заявление вх.№ 3025429/28.04.2015 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу М.В.Т. и Б.С.Т. за по ½ част за следните суми: 2 212,69 лева – главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“***********, аб.№ *****, за периода: м.05.2012 г. – м.04.2014 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението до окончателното плащане и 404,22 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода от 31.05.2012 г. – 14.04.2015 г.

На 11.05.2015 г. на „Т.С.“

ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 23 149/2015 г. по описа на СРС, ГО, 57 състав срещу посочените лица за претендираните суми, ведно със законната лихва върху главниците от 28.04.2015 г. до изплащане на тези вземания, като на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство разноски на стойност 52,34 лева – държавна такса и 321,59 лева – възнаграждение за юрисконсулт.

На 03.09.2015 г. е депозирано възражение от длъжниците по чл.414 ГПК, в което същите оспорват дължимостта на вземанията по заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 16.11.2015 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС искове за установя-ване съществуването на вземанията му по издадената заповед.

Съдът е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжниците М.В.Т. и Б.С.Т. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжниците с подадените възражения по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и мн.др./.

В тежест на ищеца е да установи в това производство – качеството му на кредитор, обстоятелст-вата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.