Решение № 193 от 05.04.2026, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 193 гр. Разград, 05.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СИЛВИНА Д. ЙОВЧЕВА при участието на секретаря ДАРИНКА М. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от СИЛВИНА Д. ЙОВЧЕВА Гражданско дело № 20253330101882 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са следните искове: установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, поради нарушение на чл. 11, ал. 1 т. 9 и 10 ЗПК (неправилно посочване размера на ГЛП и ГПР), а в условията на евентуалност - поради нарушение на чл. 19, ал. 3 и ал. 4 ЗПК (неточно изчисляване и допустим размер на ГПР); в условията на евентуалност установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД нищожност нищожността на договор за потребителски кредит, поради противоречие с добрите нрави; установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД за недействителност на договора за гаранция/поръчителство, поради липса на основание, неравноправна клауза по ЗЗП, противоречие с добрите нрави и акцесорна нищожност поради нищожност на договора за кредит.

С искова молба от Т. С. С. с EГН ********** срещу "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД с ЕИК 131576434 и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД с ЕИК 202513690 се моли за прогласяване нищожността на договор сключен между „Изи Асет Мениджмънд“ АД като кредитодател и Т. С. С., като кредитополучател нарушаващ предпоставките на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 9 ЗПК, поради неточно посочване на в договора на ГЛП и ГПР, в условията на евентуалност, като нарушаващ предпоставките на чл. 19, ал. 3 и 4 ЗПК, тъй като не са включени всички разходи по кредита в посочения в договора ГПР, който не може да надвишава пет пъти законната лихва, в условията на евентуалност като противоречащ на принципа на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Моли се за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство, сключен с „Файненшъл България“ ЕООД и обезпечаващ договор за кредит като нищожен, лишен от правно основание, уговорен 1 неравноправно в ущърб на потребителя, в условията на евентуалност, като противоречащ на добрите нрави и непородил правни последици, в условията на евентуалност обезпечаващ нищожна кредитна сделка.

Ищецът твърди, че между него и първия ответник е сключен Договор за паричен заем № 5203814 от 20.08.2024 г., по силата на който му е предоставена парична сума срещу задължение за връщане на главница, договорна лихва и други плащания съгласно договора. Твърди, че във връзка с кредита е бил сключен и Договор за предоставяне на гаранция/поръчителство № 5203814 от 20.08.2024 г. с втория ответник, по силата на който вторият ответник се е задължил да гарантира изпълнението на задълженията по договора за кредит срещу възнаграждение, дължимо от ищеца.

Ищецът твърди, че:

1. Размерът на договорената възнаградителна лихва по кредита е прекомерно висок, като сочи фиксиран годишен лихвен процент около 40 %, който според него надхвърля допустимите граници и нарушава принципите на добросъвестност и равнопоставеност между страните.

2. При сключване на договора за кредит е посочен годишен процент на разходите (ГПР), който според ищеца не отразява действителния размер на всички разходи по кредита.

3. Ищецът твърди, че възнаграждението по договора за гаранция представлява разход по кредита, който е следвало да бъде включен при изчисляване на ГПР, тъй като според него предоставянето на гаранцията е било свързано с кредитното правоотношение.

4. Твърди, че невключването на възнаграждението по договора за гаранция в ГПР е довело до заблуждаване на потребителя относно реалната цена на кредита.

5. Ищецът твърди, че кредиторът не е извършил надлежна оценка на кредитоспособността му преди отпускане на кредита.

6. Твърди, че чрез възлагането на потребителя да заплаща възнаграждение за гаранция кредиторът е прехвърлил върху него задължения, които следва да се носят от кредитора.

7. Поддържа, че договорът за гаранция има акцесорен характер спрямо договора за кредит и не може да съществува валидно, ако кредитният договор е недействителен.

8. На тези основания ищецът твърди, че: договорът за кредит е недействителен; договорът за гаранция също е недействителен.

В осигуреното право на отговор първият ответник твърди, че договорът за кредит съдържа всички законово изискуеми реквизити, включително ясно посочен лихвен процент, размер и брой на погасителните вноски, както и ГПР.

Посоченият в договора лихвен процент представлява договорна възнаградителна лихва, която е допустима и съобразена с действащото законодателство. Посоченият ГПР е изчислен към момента на сключване на договора, съобразно законовата методика и използваните допускания. Твърди, че възнаграждението по договора за гаранция не представлява разход по 2 кредита, тъй като договорът за гаранция е отделно правоотношение, не е задължително условие за отпускане на кредита, представлява услуга, предоставена от трето лице. Твърди, че потребителят е имал възможност да избере различни форми на обезпечение или да не сключва договор за кредит.

Ответникът твърди, че преди сключване на договора е извършена оценка на кредитоспособността на ищеца въз основа на предоставена от него информация за доходи, задължения и имуществено състояние. Твърди, че ищецът е получил преддоговорна информация и е бил надлежно информиран за условията по кредита.

В осигуреното право на отговор вторият ответник оспорва исковете.

Твърди, че договорът за гаранция представлява самостоятелно правоотношение, сключено между него и ищеца. По силата на договора поел задължение да издаде гаранция в полза на кредитора срещу възнаграждение, дължимо от потребителя. Възнаграждението по договора представлявало цена за предоставена услуга, свързана с поемане на риск и извършване на оценка на риска. Твърди, че предоставянето на гаранция не е било задължително условие за отпускане на кредита, а резултат от избор на потребителя. Твърди, че договорът за гаранция не е акцесорен спрямо договора за кредит, а е самостоятелен договор за услуга. Твърди, че клаузите на договора са ясни и разбираеми и потребителят е бил в състояние да прецени икономическите последици от сключването му. Поддържа, че договорът за гаранция е сключен валидно, в рамките на дейността на дружеството като финансова институция.

Съдът като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

Не е спорно между страните, че на 20.08.2024 г. ищецът сключил с "Изи Асет Мениджмънт" АД Договор за паричен заем № 5203814, вид на кредитния продукт EasyMax, за срок 12 седмици с 12 бр. седмични вноски до 12.11.2024 г., в размер на всяка погасителна вноска по 31,02 лв., при ГЛП 50,00 %, при ГПР 64,64 %.

Съгласно уговореното в чл. 4 от договора, з аемателят се задължил в срок до три дни от сключване на договора да предостави на Заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1500 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; поръчителят подписва договор за поръчителство; 2. банкова гаранция с бенефициер - заемодателя за сумата 1500,00 лева със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор.

Не е спорно, че на 20.08.2024 г. ищецът сключил договор за предоставяне на гаранция № 5203814 с "Файненшъл България" ЕООД, по 3 силата на който гарантът поел задължение да издаде гаранция за плащане в полза на "Изи Асет Мениджмънт" АД, с наредител – потребителят, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения по договора за заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията по същия, включващи задължение за връщане на заемната сума от 350,00 лв., задължение за плащане на възнаградителна лихва и задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорари. В чл. 3 от договора за предоставяне на гаранция страните уговорили възнаграждение за гаранта в размер на 119,76 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 9,98 лв., дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, като кредиторът е овластен да приема вместо гаранта изпълнение на задължението за плащане на възнаграждението на гаранта, а в случай, че платената сума е недостатъчна за погасяване на задълженията към всяко от двете дружества, с приоритет се погасяват задълженията към гаранта.

При това положение сумата, подлежаща на плащане от ищеца, общо по двата договора, възлиза на 492 лева.

Не се твърди, нито са ангажирани доказателства, че предоставеният на ищеца кредит е предназначен и използван във връзка с упражнявана от нея професионална или търговска дейност, поради което съдът приема, че ищецът е страна по сключения с "Изи Асет Мениджмънт"АД договор за паричен заем като потребител на финансовата услуга по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП, предоставен от кредитодателя, небанкова финансова институция и търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ЗЗП.

С оглед вписаните в процесните договори адреси на управление на двете дружества, които са едни и същи, съдът извърши служебно проверка в Търговския регистър и установи, че ответникът "Изи Асет Мениджмънт" АД е едноличен собственик на капитала на втория ответник "Файненшъл България" ЕООД, поради което приема, че същите са свързани лица по смисъла на §1, т. 3 от ДОПК.

Въз основа на изложеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

По иска за недействителност на договора за потребителски кредит:

Съдът намира, че процесният договор представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което за неговата действителност следва да бъдат спазени императивните изисквания на закона, включително тези относно съдържанието му и правилното определяне на годишния процент на разходите (ГПР). Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следва да съдържа ГПР и общата сума, дължима от потребителя, като ГПР включва всички разходи по кредита, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати във връзка с договора. Тази информация има съществено значение, тъй като позволява на потребителя да направи информиран избор и да сравни различни кредитни продукти.

От събраните по делото доказателства се установява, че наред с 4 договора за кредит, в същия ден е сключен и договор за предоставяне на гаранция с втория ответник, по силата на който ищецът се е задължил да заплати възнаграждение в значителен размер, разсрочено във времето и дължимо съвместно с погасителните вноски по кредита. Установява се, че заемателят е бил задължен в кратък срок да предостави обезпечение при условия, предварително определени от кредитора, като алтернативите за обезпечаване са били ограничени чрез поставяне на редица изисквания към евентуални поръчители, които обективно затрудняват изпълнението им. Това, съчетано с факта, че договорът за гаранция е сключен в същия ден, води до извод, че предоставянето на гаранцията не е резултат от свободен избор, а е фактически обусловено от самия кредитор като част от процеса по отпускане на кредита. Съдът съобразява и обстоятелството, че двата договора са сключени с юридически лица, които са свързани помежду си, което сочи на икономическа обвързаност и обща организация на дейността. В този смисъл формалното разделяне на правоотношенията не отразява тяхната действителна икономическа същност. Допълнително се установява, че плащанията по двата договора са функционално свързани, като кредиторът е овластен да приема плащанията и по договора за гаранция, както и че при недостатъчност на плащането с приоритет се погасяват задълженията към гаранта. Това обстоятелство потвърждава, че възнаграждението по договора за гаранция е интегрирана част от общата финансова тежест за потребителя.