Решение № 177 от 26.02.2026, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 177 гр. гр. Хасково, 26.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Минчо К. Димитров при участието на секретаря Павлина Ст. Николова като разгледа докладваното от Минчо К. Димитров Гражданско дело № 20255640100801 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. В. П., с ЕГН: **********, с адрес: гр. ************, действащ чрез адв. Г.Г.М. от АК – Пловдив, със съдебен адрес: гр. ************, против „Лендиво“ ООД, ЕИК: 2038112411, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, ул. „Оборище“ № 13б, с която е предявен иск за прогласяване за недействителен сключен с ответника договор за кредит №55232/29.07.2024г. на основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22, вр. чл.11, вр. чл. 19 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че ищцата е изтеглила сума в размер на 550,00 лева, съгласно договор за паричен заем, сключен между двете страни, като сумата е трябвало да бъде възстановена в полза на ответника в срок от един месец. Излага се, че е в приложението на фирмата кредитор е било изписано, че се дължи сумата от 986,30 лева, като това се потвърждавало и от съобщенията изпратени на ищцата по електронната й поща, като отделно от това са започнали и обаждания от страна на служители на кредитора за връщане на посочената сума. Твърди се, че до момента ищцата е внасяла три пъти суми в полза на ответното дружество – на 26.11.2024г. – сумата от 455,25 лева, на 18.09.2024г. – сумата от 50 лева и на 25.09.2024г. – сумата от 100,00 лева. Излага се, че видно от квитанциите, задължението на ищцата нараствало със сериозно темпове, като на дата 18.09.2024г. общата сума била в размер на 869,35 лева, а на дата 25.09.2024г. – 1049,55 лева. Ищцата сочи, че всичко това 1 било неразбираемо, след като по договора е била заплатена сумата в размер на 605,00 лева, която следвало да покрие, както главницата, така и лихвите по заема, предвид, че заема е бил със срок от един месец. Посочва се, че сключването на договора е станало от разстояние, съгласно разпоредбата на чл. 6 от ЗПФУР. Ищцата твърди, че не й е бил изпратен договора, с който да се запознае, а предоставянето на кредита е станало с предварително попълнена заявка от сайта на ответника. Твърди, че дори да е имало такъв договор, който е бил виден в момента на попълване на заявката за кредит, той незабавно е бил изтрит от приложението на ответника и към момента имало единствено календар на вноски, видно от който ищцата дължала определена сума в полза на ответното дружество и не ставало ясно защо договорът е останал скрит от кредитополучателят. Посочва, че в приложението или в писмен вид не е налице договор за кредит или отделни негови клаузи, като по този начин ищцата е била поставена в ситуация да не е наясно каква е сумата, която трябва да се възстанови по кредита. Ищцата сочи, че гореизброеното е нарушение на чл. 8 от ЗПФУР и не е била представена цена на финансовата услуга, както и не е било ясно каква е лихвата и какви са били допълнителните услуги и комисионните по кредита, както и годишния процент на разходите по кредита, срока му и възможността за отказ от договора. Не е била посочена и дата на сключване на договора между страните и такава не е съхранявала и в приложението на кредита за отпускане на кредит. Във връзка с горното излага твърдение, че е налице изначална недействителност на договора, сключен между страните и годишния процент на разходите по кредита е в много по-висок размер от регламентирания в чл.

19, ал. 4 от ЗПК, което било видно от представените цифри по кредита, като било налице оскъпяване от 165,00 лева за срок от един месец, което хипотетично надхвърляло многократно ГПР. Навежда възражение, че в договора са били включени и такси и допълнителни услуги, които допълнително го оскъпяват, което било видно от справка от ЦКР. От същата ставало ясно, че по договор № 2455232 сключен с „Лендиво“ ООД са включени такси и други разходи в размер на 419,80 лева. Също така навежда възражение, че в договора, сключен между страните са били включени и допълнителни разходи в нарушение на чл. 10, ал. 2 от ЗПК или високи лихви, които противоречели на повелителните разпоредби на ЗПК, като всичко гореизложено водело до недействителност на договора за кредит. Предвид изложеното, моли съда да постанови съдебен акт, с който да признае, че сключения между страните договор №2455232/29.07.2024г. е недействителен.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът е подал отговор на исковата молба, с която счита иска за неоснователен и недоказан. Оспорва се 2 твърдението, че сключения между страните договор за кредит е със съдържание, което да противоречи на ЗПК и добрите нрави. Позовава се на чл.

26, ал. 4 от ЗЗД, съгласно който нищожността на отделна договорна клауза, не влече недействителност на целия договор. Излага се, че договорът е бил сключен при насрещни изявления на страните разменени чрез средства за комуникация от разстояние и потребителят е дал изричното си съгласие за сключването му съгласно изискванията на ЗПФУР, както и кредиторът е предоставил на потребителя подробна и детайлна информация за условията на кредита още преди сключването му, което ясно се виждало и от СЕФ. Посочва се, че процесният договор отговарял напълно на нормативните изисквания и правила на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за електронната търговия, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, Закона за потребителския кредит. Излага подробна информация, относно действията по кандидатстване за кредит, предоставяне на преддоговорна информация, запознаване с и приемане на Общите условия и сключване на договора. Оспорва се твърдението за недействителност по смисъла на ЗПК. Ответникът посочва, че кредитополучателят е разполагал с 14 /четИ.десет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация, за което е получил още преди сключване на договора, без да е обвързан с отделни клаузи, както и без никакви други отрицателни последици – заплащане на обезщетения или такси. Твърди се, че през 2024г., ищецът е сключил общо два договора с ответното дружество и наличието им опровергавали твърденията на ищеца по реда на чл. 29 ЗПК, като излага подробни съображения в тази насока. С оглед горното, моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените от ищцата претенции като неоснователни. Претендира извършените в хода на настоящото производство разноски

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства, а именно, че между страните И. В. П., като кредитополучател и „ЛЕНДИВО“ ООД, като кредитодател, е сключен договор за кредит № № 55232/29.07.2024 г..

Видно от представения от ответника и неоспорено от ищеца „лог файл съдържащ история по кредита“ – „Инфомрация за кредита и завлението“ по процесния договор на ищеца, като кредитополучател, е отпусната сумата от 500лв. от ответното дружество, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена, при уговорен годишен процент на разходите - 42,58 %. В договора е 3 уговорена и клауза за неустойка, че при неосигуряване на банкова гаранция/поръчител в тридневен срок от получаване на сумата, че ще бъде начислена неустойка съгласно общите условия за предоставяне на кредит.

Заявката за кредит е постъпила в ответното дружество на дата 29.07.2024г. в 10:43, като договора за кредит е потвърден от клиента на 29.07.2024г. в 10:47 часа. Видно също така сумата за връщане е била с включена неустойка. Видно е че ищеца е следвал да върне обща сума с неустойка в размер на 715 лева.

Съдът споделя съображенията в исковата молба за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, защото посочената в договора неустойка представлява разход по кредита, който обаче не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита.

Съгласно § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. При отчитане на дефинираното в разпоредбата съдът счита, че уговорената по договора за кредит неустойка представлява разход по кредита който е следвало да бъде взет предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Безспорно е между страните, че същата не е била отчетена при изчисляване на процента на разходите. С оглед срока на договорното правоотношение - 30 дни, както и размера на отпусната сума - 550 лв., и обща сума за връщане с неустойка в размер на 715 лева то действителния размер на ГПР-то по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.

Невключването на неустойката при изчисляването води до некоректно и неточно посочване на ГПР в текста на договора, а от там и до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита, явяващо се нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има за последица недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК, тъй като непосочването на действителния процент на оскъпяване на кредита има същата последица като липса на отразен ГПР.

С оглед на гореизложеното съдът приема за основателно още и възражението, че целта на неустоечната клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по 4 договора. Визираното нарушение също има за резултат недействителност на цялата кредитна сделка на основание чл. 22 ЗПК. Следователно установителния иск е основателен и като такъв ще се уважи, като се признае за установено в отношенията между страните, че сключеният помежду им договор за кредит е нищожен на основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Относно разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски има ищцата на основание чл.78, ал.1 ГПК.

В нейна полза ще се присъди сумата от 25,56 евро разноски за държавна такса.

По отношение на размера на адвокатския хонорар, който следва да се определи в полза на адвокат Г.М., съдът намира следното:

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази 5 национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.