Решение № 147 от 25.11.2022, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 147 гр. Дряново, 25.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мариета Спасова при участието на секретаря Гергана Генева като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело № 20224220100190 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид :

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

Ищцата Т. Д. Д. чрез пълномощника си Адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М. - управител основава исковата си претенция на обстоятелството, че на 15.03.2019г. сключила договор за паричен заем № 3476467 с ответното дружество. Посочва, че страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 1000 лв., видът на вноската бил седмичен, броят на погасителните вноски 21, размерът на месечния лихвен процент не бил посочен, ГПР бил определен на 49%, а ГПР на 40 %. На ищцата била начислена неустойката по чл. 2 от договора, тъй като същата не е представила в срок обезпечение. Заявява, че за периода от 15.03.2019г. до 21.08.2019г. ищцата погасила сума в размер на 1617 лв., като последната вноска по кредита била погасена чрез рефинансиране на заема, като същата сключила нов договор за потребителски кредит с № 3610263.

Смята, че процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал.1, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената в закона форма. Счита, че била нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните. На ищцата не било представено копие от процесния договор, както и преддоговорна информация, общи условия и СЕФ.

1

На следващо място смята, че договорът бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишен процент на разходите (ГПР). В нарушение на императивните правила в договора ГПК бил посочен единствено като процент, но без изрично да бъдат описани и основните данни, които били послужили за неговото изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР, а именно кои компоненти точно били включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, което било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал.1, вр. чл.

10, ал. 2, чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено бил посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнасяла към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) обаче водели до различен размер на ГПР от посочения.

В договора за потребителски кредит бил грешно посочен размера на ГПР, а действителният такъв бил в размер многократно над допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. От една страна била налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител/ солидарен длъжник, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора. Ето защо счита, че била налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал.2 , пр. 1 от ЗЗД. Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. Неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди (нямало данни за ответника да били настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) било типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите обезщетителна и санкционна функция и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. В този смисъл цитира т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010г. по тълк.дело № 1/ 2009г. на ВКС.

Счита, че било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на потребител, кредиторът имал право на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезпечение за неизпълнение на акцесорно задължение. Подобна неустойка обаче обезпечавала вредите от това, че вземането може да не бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали с лихвата по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита, че подобно кумулиране на неустойка с мораторна лихва било недопустимо.

Тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2 от ЗЗП, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази 2 клауза не била индивидуално уговорена съгласно чл. 146 от ЗЗП.

В пряко нарушение на императивните норми на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК ответното дружество не било включило в ГПР разходите за заплащане на неустойка, която по своята същност представлявала печалба на кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да бъде част от годишния лихвен процент и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза не както било посочено в договора, а многократно над допустимият процент съобразно ЗЗП. Ето защо счита, че било налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителят за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в лева или валута, определена с постановление на Министерски съвет на РБългария, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не можели да надхвърлят 50% от взетата сума. Ето защо счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите по договора, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни.с тези действия ответникът заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита. Неизпълнението на задължението за правилно посочване на ГПР злепоставяло и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не можел да сравни продуктите адекватно. Грешното посочване на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, респективно целият договор следвало да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.

Твърди, че договорът бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Определеният от кредитодателя размер на възнаградителна лихва (в който се включвала и начислената неустойка) за изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми.

В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до нищожност на целия договор (per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК).

Налице била разлика между посочената в процесния договор сума, подлежаща на връщане и тази, която ищцата реално върнала на ответното дружество. Ето защо 3 смята, че клаузите в процесния договор не били формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждано както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволявало на потребителя да прецени икономическите последици. Налице били явно неизгодни условия по процесния договор с оглед драстичните несъответствия и несъразмерност в стойността на насрещните престации. Ищцата получила сума в размер на 1000 лв., като впоследствие върнала сума 1617 лв. Респективно ответното дружество реално получило възнаграждение за получения заем в размер на 617 лв. за срок от 5 месеца.

Това обстоятелство не съответствало на пазарните и икономически условия в страната към момента на предоставяне на заема.

Евентуално, като се приеме договора за валиден и действителен, смята, че били нищожни отделните му клаузи на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, т. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. Дори и целият договор да не бил нищожен, твърди нищожност на отделни негови клаузи, а именно чл. 4 от договора, където била уредена неустоечната клауза. Моли съда да постанови решение, с което да осъди на основание чл. 23, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ответника да заплати на ищцата сумата от 50 лв., частична претенция от общо 530,25 лв., представляваща недължимо платени суми по потребителски кредит № 3476467, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателно изплащане на сумата. Претендира разноски, включително адвокатско възнаграждение.

В съдебно заседание на 26.10.2022г. на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК е допуснато изменение на размера на предявения иск, като същият да се счита предявен за сумата 451,88 лв. вместо за 50 лв.

В дадения от съда срок е депозиран отговор от ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД чрез пълномощника юрисконсулт М. К., в който се посочва, че предявеният иск е процесуално допустим, но изцяло неоснователен, поради което го оспорва. Относно твърдението, че сключеният договор за паричен заем противоречал на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК, считат, че същото е неоснователно. Договорът бил сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи били представени с еднакъв по вид формат и размер на шрифта - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка страна. Налице били всички изискуеми законоустановени реквизити и били изпълнени всички условия, обосноваващи валидността на договора, и следователно той имал правнообвързваща сила спрямо страните. Изложените твърдения от страна на процесуалния представител на ищеца били бланкетни.

По отношение възражението за неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК намира, 4 че твърдението, че не бил посочен начина на изчисляване на ГПР е неоснователно.

Годишният процент на разходите (ГПР) по кредита, по аргумент от чл. 11, т. 10 от ЗПК, включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК). В настоящия случай размерът на ГПР по процесния Договор за паричен заем № 3476467/15.03.2019 г. бил 40,24 %, като в договора изрично бил посочен в чл. 2, т. 8.

Изчисленията за ГПР били направени към момента на сключване на съответния договор за кредит, като в договора ясно се сочели взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор, с оглед което същият бил законосъобразно формиран по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В така посоченото приложение били посочени редът и начинът на изчисление на годишния процент на разходите по едно кредитно правоотношение, както и значимите компоненти на неговото формулиране. При това положение следвало да се приеме, че в сключения договор за заем ясно и точно бил формулиран начинът на изчисление на годишния процент на разходите по кредитното правоотношение. За заемателя била налице изрична и ясна информация относно начина на формиране на крайната цена на годишните разходи по кредита.