Решение № 5225 от 30.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5225 гр. София, 30.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ЕВГЕНИ СТ. СТАНОЕВ при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20251100506405 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 4658 от 18.03.2025 г., постановено по гр.дело № 2704/2024 г. на СРС, ІІ Г.О., 64 състав, е отхвърлен предявения от „Дженерали застраховане“ АД, ЕИК 030269049, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Княз Александър Дондуков“ № 68 иск по чл.411 КЗ срещу „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 121718407, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Витоша“ № 89Б, на основание чл.411 КЗ за сумата от 770,39 лева - непогасен остатък от вземане за платено застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски за щети върху л.а. марка „Мерцедес“, модел „Ц 220 Д“ с рег.№ ****, обект на сключен при ищеца договор за застраховка „каско“, обективиран в застрахователна полица № 0312221911030004, които щети са причинени при ПТП на 17.10.2022 г. в гр. Пловдив на бул.“Руски“ № 45, предвизвикано по вина на водача на л.а.“Фолксваген“ с рег. № ****, чийто застраховател по риска „Гражданска отговорност“ към датата на събитието е ответникът и във връзка с което събитие при ищеца е образувана щета № 211340238 от 21.10.2022 г., ведно със законната лихва от 12.01.2024 г. /дата на подаване на исковата молба/ до окончателното плащане. С решението на съда е осъдено 1

„Дженерали застраховане“ АД, ЕИК 030269049, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Княз Александър Дондуков“ № 68 да плати на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК 121718407, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Витоша“ № 89Б на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 200 лева – разноски.

Срещу решението на СРС, 64 с-в е постъпила въззивна жалба от „Дженерали застраховане“ АД, гр.София, подадена чрез юрк.М.С. с искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения осъдителен иск с правно основание чл.411, ал.1 от КЗ да бъде уважен изцяло. В жалбата се излагат подробни доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на материалния закон. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, гр.София не взема становище по подадената въззивна жалба.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при 2 постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява неправилно, като в тази връзка настоящата въззивна инстанция н е споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно неоснователност на предявения от „Дженерали Застраховане“ АД, гр.София срещу „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, гр.София, осъдителен иск с правно основание чл.411, ал.1 от КЗ. Изводите на съда не са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите на ищеца изложени във въззивната жалба съдът приема за основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Спорен в настоящото въззивно производство е единствено въпросът за размера на дължимото на ищеца „Дженерали Застраховане“ АД, гр.София регресно обезщетение, претендирано въз основа настъпилата суброгация по чл.411, ал.1 от КЗ.

В настоящия случай регресното право на ищеца- като застраховател по имуществена застраховка "автогрижа", е упражнено срещу застрахователя по риска "гражданска отговорност" на делинквента. Както в доктрината, така и в задължителната и казуална съдебна практика на ВКС по приложението на чл.411 от КЗ, респективно аналогичния чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./, последователно се приема, че обхватът на суброгационното право зависи от размера на застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил на застрахования, и от размера на обезщетението, което третото лице дължи на застрахования. Платилият застраховател може да встъпи в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. При суброгиране в правата на застрахования, застрахователят не може да има повече права от самия застрахован.

По спорния въпрос за размера на причинените вреди /не и за вида им/ и съответно- за размера на дължимото за тях застрахователно обезщетение, настоящият въззивен състав намира следното:

Застрахователното обезщетение за имуществени вреди на превозни средства, което се дължи от застраховател по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите на увредените трети лица, се определя по правилата на чл.273 от КЗ/ отм./ и клаузите на конкретния застрахователен договор. Принципът на пълната обезвреда, залегнал в чл.273, ал.2 от КЗ/ отм./ означава, че обезщетението има за цел да постави увредения в имущественото състояние, което той е бил преди увреждането - да се приведе увреденото МПС в изправно и годно за движение техническо състояние. Въззивният съд намира, че за постигането на тази цел следва да се вземат предвид извършените разходи за ремонт с нови части. Очевидно обективно невъзможно е увредените части на МПС да се заменят със стари части точно със същата степен на амортизация, още по-малко - при ремонт в сервиз, който е 3 неизбежен. В този смисъл е и постановеното по реда на чл.290 от ГПК, решение № 115/ 09.07.2009 год. по т.дело № 627/ 2008 г. на ВКС, ТК, ІІ-ро търг. отд., в което се приема, че действителната стойност на вредата по смисъла на чл.273, ал.2 и чл.203 от КЗ/ отм./, /респективно и по чл.208, ал.3 от КЗ от КЗ/ отм.// е пазарната стойност, достатъчна към момента на увреждането за закупуване на имущество от същия вид, респективно - пазарната стойност на ремонта за отстраняване настъпилата вреда. Ето защо и когато повредите по автомобила са такива, че увредените части следва да бъдат заменени, стойността на вредите е равна на стойността на нови части по средни пазарни цени към деня на увреждането, без да се прилага коефицициент на овехтяване – аргумент чл.203, ал.3 КЗ/ отм.//в този смисъл са постановените по реда на чл.290 от ГПК решение № 79/ 02.07.2009 г. по т.дело № 156/ 2009 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 6/ 02.02.2011 г. по т.дело № 293/ 2010 г. на ВКС, ТК, I т.о. и др./. В конкретния случай действителните имуществени вреди са тези, които увреденият реално би заплатил за ремонта на процесното МПС на свободния пазар, т.е. по средни пазарни цени за вложените нови части и материали. От приложените по делото доказателствафактура от 24.01.2023 год., издадена от „Силвър Стар Ритейл“ ЕАД и преводно нареждане от 27.01.2023 год. се установява, че ищецът е заплатил цената на ремонта н а ле к автомобил „Мерцедес“, модел „Ц 220 Д“ с рег.№ ****, в размер на сумата от 1132,39 лв. Ответникът дължи действителната стойност на вредата, съгласно издадена и изплатена фактура в размер на сумата от 1132,39 лв., като към посочената сума следва да се прибави и сумата от 15 лева- ликвидационни разноски.

Размерът на дължимото регресно обезщетение е обусловен от стойността на вредите по средната им пазарна стойност към момента на настъпването им /чл.208, ал.3 от КЗ/ отм.//, което обстоятелство е доказано с приетото като неоспорено от страните заключение по изслушаната в първоинстанционното производство автотехническа експертиза.

Съгласно разпоредбата на чл.386, ал.1 от Кодекс за застраховането /КЗ // предишна чл.208, ал.1 от КЗ отм./ при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да заплати застрахователно обезщетение в уговорен между страните по договора срок и което не може да надхвърля застрахователната сума, освен ако това е предвидено в този закон. Също така с оглед на разпоредбата на чл.386, ал.2 от КЗ, при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност. За да е основателен искът за присъждане на застрахователно обезщетение, застрахованият е длъжен да докаже наличието на сключен застрахователен договор, настъпването на застрахователното събитие и че е изправна страна по договора. По отношение на застрахователното обезщетение, което се дължи с оглед разпоредбата на чл.386, ал.2 от 4

КЗ, то трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието. Меродавна за застрахователното обезщетение е действителната стойност на застрахованата вещ и на вредите причинени на нея в деня на застрахователното събитие и стойността, с която може да се купи друга вещ от същия вид и същото качество като повредената. Съдебната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК последователно приема, че обезщетението се изчислява по средни пазарни цени на нови части, но срещу която може да се купи друго със същото качество и вид.

Размерът на реалната стойност на вредата следва да се определи по пазарни цени, тъй като обезщетението се дължи по действителна стойност на увреденото имущество. За такава се смята стойността, срещу която вместо него може да се купи друго със същото качество, т.е. по пазарната му стойност. Обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителна /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество - чл.400, ал.1 от КЗ, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, монтаж и други, без прилагане на обезценка - чл.400, ал.2 от КЗ.

В конкретния случай съдът приема, че при определяне на размера на дължимото от ответника застрахователно обезщетение за процесното МПС, застраховано при ищеца, следва да се вземе предвид заключението на вещото лице инж.С.С. по допуснатата съдебно- автотехническа експертиза. Въззивният съд счита, че заключението на вещото лице по допуснатата съдебно авто-техническа експертиза, прието като неоспорено от страните по делото, следва да се кредитира, като обективно и компетентно изготвено, тъй като е обосновано, а изводите са направени след анализ на доказателствата по делото, както и кореспондира с останалите събрани по делото доказателства.