Решение № 4393 от 25.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4393 гр. София, 19.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Хрипсиме Мъгърдичян

ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100511163 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 27.07.2023 год., постановено по гр.дело № 25757/2021 год. по описа на СРС, ГО, 155 с-в, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Г. Г. по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – претърпени страдания, вследствие на обвинение, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД №18782/2013 г од. по описа на СРС, НО, 2 с-в и сумата от 200 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – разходи за адвокатско възнаграждение по НОХД №18782/2013 год. по описа на СРС, НО, 2 с-в, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 07.08.2018 год. до окончателното и м изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК направените разноски по делото в размер на 1.06 лв., като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери.

Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца В. Г. Г..

Жалбоподателят поддържа, че по делото било доказано, че ищецът бил привлечен към наказателна отговорност, като му било повдигнато обвинение, за което бил оправдан с влязла в сила присъда. Установено било и настъпването на твърдените вреди и причинноследствената им връзка с незаконното обвинение. В този смисъл били налице предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България. За да определи размера на обезщетението за 1 неимуществени вреди, първоинстанционният съд бил отчел причинените вреди – изпитван срам, емоционална разстройство, претърпян дискомфорт в резултат на воденото наказателно производство, възрастта на ищеца, характера на причиненото увреждане и продължителността на наказателното производство. Тези критерии, взети предвид от СРС и относими към нормата на чл. 52 ЗЗД, сами по себе си, не давали яснота относно начина на формиране на размера на присъденото обезщетение от 2 000 лв. Изброяването на определени факти не било достатъчно, за да бъде обоснован размерът на справедливото обезщетение за неимуществени вреди. Първоинстанционният съд не бил съобразил интензитета на търпените душевни страдания, продължителността на воденото наказателно производство срещу ищеца, тежестта на повдигнатото му обвинение, фактът, че бил принуден да се явява и да участва в повече от 15 съдебни заседания. Ищецът бил привлечен като обвиняем и предаден на съд от прокуратурата за престъпление по чл. 198, ал. 1 НК, което било тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и се отличавало с висока степен на обществена опасност, тъй като в състава му били включени две престъпления – принуда и кражба. Воденото срещу ищеца наказателно производство било продължило повече от 4 години и 9 месеца, който срок не можел да се приеме за разумен по смисъла на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ. През тези период ищецът бил принуден да преживява притеснения, страх от осъждане, явяване в различни съдебни и несъдебни институции и др. Наказателното производство било започнало, когато ищецът бил едва на 23 години, в изключително млада и нестабилна възраст, житейски неуверен, когато психиката му можела лесно да бъде повлияна от случващото се с него. Отражението, което незаконното обвинение можело да даде и било дала върху психиката му, било сериозно и непоправимо. То рефлектирало върху целия му живот, начин на мислене и поведение. Неправилно СРС бил отхвърлил претенцията за имуществени вреди за разликата над 200 лв. до пълния претендиран размер от 800 лв. /т.е. за сумата от 600 лв./. Видно било от представения до делото /и приложен по наказателното дело/ договор за правна защита и съдействие, че било уговорено заплащането на адвокатски хонорар от 800 лв., съответен на минималния такъв за този вид дела към тогавашния момент. В самия договор било отразено, че ищецът бил заплатил сумата от 200 лв. Установено било и заплащането на останалите 600 лв. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

2

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, но е частично неправилно.

Основателността на предявените искове предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; 2/ да е бил оправдан по повдигнатото му обвинение с влязъл в сила съдебен акт; 3/ да е претърпял твърдените неимуществени вреди и имуществени вреди – понесени разноски за заплащането на адвокатско възнаграждение в наказателното производство и 4/ между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени последици /вредите/ да е налице причинно-следствена връзка.

Елементите от горепосочения фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца – чл. 154, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай във въззивното производство е безспорно, а и от събраните доказателства се установява, че с постановление от 20.06.2013 год. на разследващ полицай при 07 РПУ-СДВР било образувано досъдебно производство №1669/2013 год. по описа на 07 РПУ-СДВР, срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 198, ал. 1 НК. На 23.10.2013 год. ищецът бил привлечен като обвиняем за това, че на 17.06.2013 год., около 20.30 ч., в гр.София, ж.к.“****, във вход 1, е отнел чужди движими вещи: част от златен синджир – 14 к, с тегло 7.6 гр., на стойност 418 лв. и златен кръст с разпнат Исус Христос – 14 к, с тегло 0.6 гр., на стойност 33 лв., всичко на обща стойност 451 лв., от владението на А.И.П.-П. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила – издърпал синджира от врата на А.П.-П. – престъпление по чл. 198, ал. 1, предл. 1 НК, като не му била взета мярка за неотклонение. Същият ден ищецът бил разпитан в качеството на обвиняем и му било предявено разследването. На 31.10.2013 год. срещу ищеца бил внесен обвинителен акт, като в тази връзка било образувано НОХД №18782/2013 год. по описа на СРС, НО 2 с-в, по което били проведени 15 съдебни заседания, като ищецът е участвал в 14 от тях. С присъда по посоченото дело от 18.09.2017 год. ищецът бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение. Срещу така постановения съдебен акт е бил подаден протест от СРП, като в тази връзка било образувано ВНОХД №1568/2018 год. по описа на СГС, НО, ІІІ въззивен състав, по което било проведено едно съдебно заседание с участието на ищеца, като с решение от 07.08.2019 год., за което е посочено, че не подлежи на обжалване, е била потвърдена присъдата на първоинстанционния съд.

В производството по НОХД №18782/2013 год. по описа на СРС, НО 2 с-в, е представен договор за правна защита и съдействие от 15.04.2014 год., от който е видно, че е уговорен адвокатски хонорар в размер на 800 лв., от които ищецът е заплатил 200 лв.

Видно е от приетите като доказателства по делото справка за съдимост от 21.10.2021 год. и писма от 21.10.2021 год., че ищецът е осъждан, като са му били налагани наказания за престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК и пет престъпления по чл. 198, ал. 1, предл. 1 НК, по наказателни дела /описани в справката/, както и че срещу ищеца има образувани пет досъдебни производства и едно наказателно дело, висящо пред СГС.

3

С оглед релевираните във въззивната жалба доводи срещу първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд изхожда от неоспореното положение, че е налице незаконен акт на правозащитен орган – по повдигнатото и поддържано срещу ищеца обвинение е постановена оправдателна присъда с влязъл в сила съдебен акт, като наказателно производство е продължило около 4 години и 9 месеца – от 23.10.2013 год. до 07.08.2018 год. Отговорността на ответника произтича от законоустановените правомощия на прокурора да ръководи разследването и да осъществява постоянен надзор за законосъобразното му провеждане, като обвинението следва да се прецени за незаконно, дори и на определени етапи на наказателното производство действията на съответния прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на лицето предвид събраните доказателства – чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ.

Спорен между страните е въпросът относно дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Въззивният съд приема, че от незаконното повдигане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди – неблагоприятно отражение върху психиката на човек /негативни изживявания, огорчения, стрес и тревога/, независимо от конкретната преценка, която следва да бъде осъществена за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди – чл. 52 ЗЗД.

В разглеждания случай ищецът твърди настъпването на обичайни негативни преживявания – стрес, притеснения, безсъние, безпокойство, притеснения, че може да бъде уволнен, чувство на неудобство от съседи и приятели, срам и избягване на контакти с други хора и посещения на публични места.

Тези вреди, с изключение на разстройството на съня, притеснения, свързани с евентуална загуба на трудови доходи и избягване на контакти с други хора и посещения на публични места, са конкретно установени въз основа на събраните гласни доказателства по делото чрез разпита на свидетелката А.В.А. – майка на ищеца /които доказателствени средства са стандартно използвани в исковия процес за доказване на подобни обстоятелства/, чиито показания при преценката им, в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК, следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, убедителни, житейски логични и неопровергани от останалите данни по делото.

Същевременно в показанията на горепосочената свидетелка липсва информация за това дали по време на воденото наказателно производство срещу ищеца същият е страдал от безсъние. Освен това свидетелката сочи, че през цялото време, когато е било водено наказателното производство, ищецът е бил в затвора, което принципно изключва възможността му да посещава публични места, да контактува с близки и приятели и да полага труд извън пенитенциарното заведение /отделен е въпросът, че по делото липсват каквито и да било доказателства, че преди повдигане на незаконното обвинение ищецът е бил в трудово правоотношение/.

4

По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди настоящият съдебен състав приема, че поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението /т.2 от Постановление №4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС/, като например – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение.